Домашното насилие е неудобна тема, защото често жертвите са тези, които го прикриват

През ноември Ladyzone.bg празнува своя 10-годишен юбилей. По този повод заедно с предаването "Тази събота и неделя" започнахме поредицата "разЛИЧНИ истории", в която 5 жени ще говорят открито за личния си и професионален свят, за битките, през които са минали и за настоящето, в което са щастливи. Всяка история е поставена в по-широкия обществен контекст, обяснен от специалист. Третата ни тема е посветена на жертвите на домашно насилие у нас. Ето какво споделя с нас психологът и социолог Детелина Стаменова.

Домашното насилие е неудобна тема навсякъде, защото жертвите му са тези, които обикновено го прикриват. Но през последните 20 години има огромен скок в разбирането на проблема – и тук е редно да спомена двата големи катализатора – медиите и неправителствените организации, сред които фондация "Анимус", Български фонд за жените, и много други и техните дългогодишни усилия в областта. В годините в медиите се появиха много истории – с добър, с лош и без край, които започнаха да теглят, сантиметър по сантиметър вниманието, обществените нагласи и така все повече жени разбират, че те не са изключения, че това не е „нормално“, нито че се случва само на тях. Смелостта на жени да разказват от първо лице, единствено число своите истории – включително и публични личности – е нещо, което превръща темата от периферна в сериозна.

Но има много какво да се направи още. В България няма достатъчно подслони за жени и деца в риск, ние сме на едно от последните места в Европа по този показател. Има още много какво да се прави в подпомагането на жертвите от социалните служби. Макар промяната да се случва бавно, вече имаме истории, които завършват без смърт на жертвата на домашно насилие.

Снимка: iStock

Социалната изолация в целия свят доведе до ръст в броя на засегнатите – това беше наблюдавано дори и в страни, където не се очакваше, където домашното насилие се качи в пъти. Струва ми се, че следващата стъпка в този процес ще бъдат по-подходящи мерки, при политическа воля за това, която да се превърне в юридическа – защото домашното насилие не е инкриминирано, а докато това не се случи, ще има много буквално физически жертви.

Данните за България са стряскащи: 30% от жените в България са преживели физическо или сексуално насилие поне веднъж в живота си, след навършване на 15 години.

Един от въпросите, които ми поставихте беше защо срамът е по-голям от страха и е по-трудно преодолим. Мари-Франс Ирагоайен, френски психоаналитик, чиито книги за домашното насилие са преведени на български, го обяснява чрез това, че стигне ли се до тормоз, то е, все едно че е задействана машина за унищожение – нечовешко, равнодушно и безмилостно. От малодушие, егоизъм или страх околните предпочитат да стоят по-надалеч, а жертвата е като упоена. Става дума за условен рефлекс – нападателен у единия, отбранителен у другия.

Страхът поражда патологично поведение, което впоследствие ще послужи за оправдание на агресията. Жертвата реагира обикновено бурно и объркано. Каквото и да предприеме, каквото и да направи, всичко се обръща срещу нея. Целта на преследвача е да я изкара от релси, да я разстрои напълно и да я принуди да направи грешен ход.

Задвиженият кръгов процес не може да бъде спрян, защото патологичните реакции и на двамата се умножават – перверзният все повече унижава и насилва жертвата си, жертвата става все по-беззащитна и неспособна да реагира.

Но табуто, мисля, започва да се пропуква и дори че правите материал по темата с жена, която споделя преживяното, е добър стимул за тези, които се чувстват в безизходица, да видят, че има и друго развитие.

Когато си жертва на насилие и са нарушени границите на тялото ти, е много трудно да приемеш, че ти си много важен, защото с нарушаването на тези граници – човек блокира, той спира да усеща себе си като цялост. Той чувства себе си на парчета и не може да се събере. Това събиране е вътрешен процес и той започва от момента, в който аз си повтарям или заедно с някой друг – вярвам, че аз бих могъл да се събера в тази ситуация, да намеря това, което съм изгубил, от както е започнал този процес.

Какво е началото, откъде се започва в този процес – от детството, от практикуването на ненасилствена комуникация между родители и деца; от уроците по ненасилствена комуникация в училище; от провеждането на кампании, които да държат темата над повърхността – и законодателни и социални мерки, разбира се.

Практически? Чрез това да не си затваряме очите като хора, когато това се случва около нас, да не приемаме, че не е наш проблем, а когато е – да не оставаме с мисълта, че ситуацията не може да се промени и да се търси начин жертвата да се измъкне – като вашата история.

Историята на Бо Йорданова, която освен в сайта, ще бъде излъчена и в "Тази събота и неделя", очаквайте тази неделя, 15 ноември.

 ***

Детелина Стаменова е психотерапевт с голяма индивидуална практика. Завършила е юридическа психология и социология, преминала е четиригодишно психотерапевтично обучение и е сертифицирана да работи като психотерапевт след години лична психотерапия и супервизии от водещи психотерапевти.

Тя е познато лице от екрана като гост на различни предавания, в които се дискутират аспекти на психологическите проблеми. Детелина Стаменова е редактор на няколко книги, сред които "Войната с храната", посветена на хранителните разстройства. В личния си сайт поддържа блог, в който пише по различни теми, свързани с психотерапията и психологията.

Повече за нея и от нея ще намерите тук - www.detelinastamenova.com