Във всеки следващ момент не приличам на себе си и пак съм друга - така се шегуват приятелите с Яна Борисова. Ако трябва да я представя по сериозен начин обаче, ще напиша, че тя е създател на ателие за креативен пиар Креактив ПР и писач на "пътни" истории (creative writer) в уеб сайта за пътешествия Red Sneakers. Това обаче са думи, които улавят само момент, една част от Яна. А ние искаме да я видите в тази многопластовост и красота, която вдъхнови нас и ни провокира да я включим в поредицата на LadyZone.bg - 24 жени с кауза.
-
Мария Каракушева: Най-важното е да създаваме неща, които носят смисъл и издигат духовно хората -
Люба от LUbakery: Обичам да разказвам тортите си -
Цветана Манева: Има моменти, в които се мълчи. Тишината казва повече -
Мими Балканска - ненадминатата прима на българския оперетен театър -
Тота Венкова - първата българска лекарка с диплома -
Мария Лалева: Там, където мислиш, че няма живот, трябва да си смел да го откриеш (ВИДЕО) -
Мартина Йорданова, която създава бъдеще от ненужни капачки -
Радослава Ненова: Рядко се връщам в миналото, за мен има само напред -
Биляна Савова, която не „страда“ от множествена склероза, а живее заедно с нея -
Симона Халачева: Ако съществува някакво прераждане, убедена съм, че съм живяла в Париж
"Преди седмица този въпрос "коя съм аз" ме намери леко натъжена, в същото време едно усмихнато момиче от Варна с име на победа ми написа: "Попитаха ме кой ме вдъхновява, когато пиша и аз казах, че това са Яна Борисова и Георги Господинов". Замислих се каква вдъхновителка мога да бъда аз, ако в последните пет дни в седмицата ме мъчат екзистенциални кризи, родени от минало. Тогава споделих на Виктория за това интервю, за класацията, за посланието в деня на думите, за 24 жени с кауза. Усмихна се и попита "И ти защо си изненадана, че си до други 23 жени, които вдъхновяват. Ти си вдъхновител, Яна!"
И все пак коя е Яна Борисова?
Аз съм вдъхновител. Доверявам се на тези, които го усещат. Не мога да кажа коя съм, защото съм като река. Непостоянна, променяща се. Мога обаче да изгладя остър камък. Обичам представата за мен в думите на любимите хора, които нищо не ми спестяват. До миналата година пазех само един смс в телефона си. Беше ми богатство и утеха. Получих го през пролетта на 2013-та година, когато след тежка катастрофа поживях в болницата. Тялото тогава ужасно ме болеше, но страшното беше друго - емоциите ми, духът ми се разболяха. Всяка сутрин започвах с "нали знаеш, че си добър човек и смел куражлия". Прочитах и не вярвах на думите повече от година. После те ми върнаха и вярата, и куража. Ето това съм аз. Старая се да съм добра за хората, които са ме избрали в живота си. Те могат да кажат дали съм успешна в това старание. Наричат ме лудичка. Харесва ми. Правя доста неща на границата на здравия разум. Самопредизвиквам се постоянно. Държа се в кондиция. Динамиката е полезна за ума ми, не ми остава време да мисля като драма кралица.
Твоят пиар е креативен. Отмина ли времето на заглавията, в които непременно присъства марката и на повтарянето на името няколко пъти в текста, непременно в компанията на „уникално“, „качествено“, „най-доброто“?
Аз не съм дипломиран ПР консултант. Завърших Философския факултет на СУ "Св. Климент Охридски" със специалност "Политология". Още в студентските години усещах, че това не е моето занимание, въпреки че и до днес пиша публични речи за някого или изработвам стратегически послания. Не са чисто рекламни. Образованието доразви умението да се свързвам с хората чрез думите. После дълги години бях редактор, водещ и новинар в Радио Варна в системата на БНР. Срещнах хиляди събеседници, проучвах и създавах истории. Имам опита да изляза извън фактите и да им дам сърце. Тогава същите факти се превръщат от информация в история. Като пиар правя същото... разказвам истории. Сред най-любимите ми е "Челик - фестивал на игрите". Развих го от А до Я с всички инструменти на ПР-а и с вдъхновение от моето дете. Посланието на фестивала "Не забравяй да играеш" премина през играта на над 1000 деца във Варна, за да стигне до родителите им. Идеята беше ние - вече порасналите деца със свои деца, да си спомним колко е хубаво, когато си любопитен, когато не се страхуваш и не се отказваш.
Дали е отминало времето на "най-добър" и "уникален" не знам, защото лично аз отказах да работя с това време. Има доста бизнеси без идентичност, как тогава претендират за уникалност? Идентичността на човека, на марката, на бизнеса може да се разкаже с толкова много думи и за мен не е толкова важно тя да се побира в рекламни думи, а в истини. Относно заглавията, аз съм и журналист и да събера есенцията на разказ за живота в едно заглавие винаги е било предизвикателство. Наскоро гледах театралния афиш и ме грабна послание под заглавието, което е съдържание на социалния ни живот. Спомням си го така... "Няма истински в лъжовния живот".
Кое е най-силното на думите – точният им подбор, построяването на изречения, или представите, които пробуждат в съзнанието на четящия?
Силата на думите е в емоцията, която създават, в способността да дадат избор. Те са храна за емоционалния ни свят. Ето аз изпитвам увереност и ми е сладко, когато казвам "Обичам те". Не се скъпя на тази дума и в същото време внимавам, защото е неуместно да я превръщаме в клише. Думи без истина в тях не са само лъжа. Заблуда са, също и лицемерие. Думите могат да бъдат и война, и мир. Всеки избира с какво оръжие да влиза в битка и за какво ще се бори в нея. За кого... Аз обичам думите. Много. Баба ми ме научи първа на това. Когато оставах през летата на село, тя сядаше до мен и привечер пишехме писма до мама, татко и батко. Писма пиша и досега и са чакани и любими. Пиша писма и на клиентите си. До себе си никога нищо не написах.
Creative writer – опиши ни това „животно“ и къде е неговият хабитат - между разказвача на приказки, писателя, рекламиста, или?
Творчеството в писането е да създадеш душа на текста и той да има сърдечен ритъм. Тогава историята е пълнокръвна. И разказвачът на приказки, и рекламистът имат този талант да правят текста жив. Да създадат история, която да те обърне с хастара навън и да изкара съкровени желания, скрити мечти, непобеден страх. Всички разказваме истории всеки ден. Така се свързваме един с друг. Така създаваме заедно каузи, събития, бизнеси, приятелства, семейства. Вярвам, че креативността на човек е ценен източник на забавление и лично вдъхновение. Моята креативност е такава.
За да си креативен, неизбежно имаш нужда от вдъхновение, а то няма работно време. Като пишещ човек, имаш ли си свои ритуали, за да го извикаш?
През годините научих, че личната ми творческа енергия има нужда от преживявания на макс или от дълъг сън и нищо по средата. Ритуали нямам, но имам навика да пиша през нощта. Тогава светът навън спи, но моят вътрешен свят е буден. Правя чай и се пренасям върху листа. Често пиша първо в тефтер и после развивам текста, отваряйки компютър. Вечер думите са по-шумни. Живея с тази метафора.
Казваш „Вярвам в работата с любов ... И обичам всеки проект, в който влизам и с професионално знание, и със сърце.“ Идеалист, подбираш проектите си или просто успяваш да откриеш онова, заради което да дадеш любов във всеки проект?
Да, подбирам ги. Не мога да бъда полезна на идея, в която не вярвам. Това е честно и към клиента. Иначе обикна ли даден проект, ставам негова и с ум, и със сърце. И тогава мога всичко.
Любовта е навсякъде около теб по някакъв начин. Избор ли е тя, работи ли се за нея, или се оставяме да ни се случи и нищо не правим?
Аз съм неспасяема романтичка. Любовта винаги е била моята сила в трудни моменти, а такива не липсват в живота ми. С годините разбрах, че когато обичаш другите, но лишиш себе си от най-искрената и топла обич - своята, тогава пътят надолу не е далечен и все някога идва. След катастрофата изгубих любовта към живота. Толкова вина търсих в себе си, без да съм била виновна, че накрая се отрекох от влюбената и от уверената Яна с шармантния й дух. Изгубих най-вълнуващата любовна афера - тази с живота. И вместо да го обичам, воювах с него. Не знам как после се научих отново да се обичам. Беше дълъг и изтощителен процес. Моля ви, хора, не се отказвайте от себе си. И се обичайте! Е, разбира се кой може да бъде сам в обичта. Светът е създаден още в началото за двама. И това е важно, откакто Ева е отхапала ябълката.
Red Sneakers е за друга твоя любов – към пътешествията. С какво това виртуално място е по-различно от другите блогове за пътешествия?
Честно, не следя нито един травъл блог. Преди известно време обичах да пътувам сама. Ровех се в сайтове за полезна информация. Интересуваха ме хората там, на мястото, където избирам да пътувам. Почти не намирах такъв разказ. Повечето бяха добавена версия в стил "уикипедия", нещо справочно в списъчен ред. Red Sneakers например влизат в музеи по изключение. Ние имаме интерес към постиженията, историята и културата на другите народи, но бягаме от масовия туристически поток. Обичаме душата на мястото, а тя е в местните хора. Затова сме навсякъде, където са те... по пътищата, понякога в читалищата, в семейните ресторантчета, в бакалията на ъгъла. Двамата с Георги не създадохме "червените кецки" като блог за пътувания. Нямахме цел, а сега много от хората, които ни четат намират своята осъзната и пожелана посока. И тя ще ги заведе или до конкретна дестинация, или до конкретен човек и там ще научат нещо ценно за себе си. Могат и да намерят любов, която ги търси и която те търсят. Понякога става така.
Facebook профилът ти е публичен. Тази свобода всеки да те види, не те ли притеснява?
Facebook профилът ми не винаги е бил публичен. Отворих го в един момент, когато разказах тъжна история за себе си. Някаква самотна история на фона на другите, в които "цвърчах и цъфтях". Аз не съм прототип на идеален човек. Имам толкова страхове, очите ми плачат, понякога сърцето ми е в кръв. Исках в тази история да обърна внимание на някого, за да не се вглежда в живота, който няма, а да прегърне живот, който е уникален. Собственият живот е уникалното ни притежание. Когато преди година заминах в Азия с група непознати, монах в Анкгор Ват ме спря от пътя. Покани ме да седна до него. Попита защо винаги бързам, защо не харесвам живота си... Уплаших се, беше ми неудобно в отговорите на тези въпроси. Отговорих му, че не съм сама. А и нали в групата имаше и мъже, как можеше да знае, че нито един от тях не е мой. И тогава той сподели нещо, което ме направи по-честна, по-малко страхлива и още по-смела, когато е за любов. "Не бързай. Никога не бързай. Твоят живот знае кога какво да ти даде. Твой е и това го прави уникален, само в него можеш да направиш изборите и да постигнеш победите. И ако не бързаш, няма да промениш историята му. Всичко ще се случи във време и на място, което за теб ще бъде най-добро. И това ще е всичко, което ще поискаш със сърце. Не бързай". Върнах се в стаята в Сием Реап и си обещах да живея бавно. И зачаках да видя какво ще се случи. Дойде пролетта. Тогава профилът ми вече беше отворен за четене. Точно тогава ме е намерил и Георги, започнал е да ме чете. Няма нищо случайно. Отворила съм не профила си, а врата към сърцето.
На кое място в България можеш най-много да вдишаш от красота и да откриеш смисъла? А в чужбина?
Няма конкретни места. Навсякъде, където мога да се докосна до мъдростта на обикновените хора, до тяхната жилавост, ми дава път и по него винаги стигам до една много любима за мен дестинация. До мен. Аз не ползвам карти и препоръки. Аз говоря с местните. Те знаят къде е най-вкусно и изобщо не говоря само за храната. В Рим например ми беше трудно, защото пристигнах без никакъв глас. Не можех и да шепна. Тогава се изгубих и намерих улици, тайни за туристическите справочници. Още нямах червените сникърси. Днес ми е трудно да се изгубя, защото Георги е много дигитален и има навигация и на часовника. Днес обаче, когато вече съм се открила, не желая повече да се губя.
Кое е онова нещо, което ти изговаряш, вярваш, имаш идея и би искала да стигне до другите? Коя е твоята кауза?
Оказва се, че моята кауза е да подкрепям каузи. Правя го, когато мога. В момента съм посветена с цялото си професионално знание и човешко отношение на идеята на група родители да подкрепят образованието на своите деца. Това са майки на деца със слухов дефицит, които поставят в центъра на своето сдружение каузата за създаване на център, който да подпомага училищното образование на децата, които чуват различно или изобщо не чуват. Много са уверени, усмихнати и вярват, че в желанието им има смисъл. А когато сам виждаш смисъл, има голям шанс да намериш истински съмишленици.
Иначе вярвам в силата на "Бог пред мен и аз след него". Когато бях малка, пътувахме дълго до селото на татко. Едно шумно и весело в онези години врачанско село с бряг на река Огоста. Татко не тръгваше преди да каже тези думи. Неговата малка молитва за спокоен път. Аз казвам "Бог пред мен и аз след него" на път, в болницата, в началото на проект, когато се страхувам, когато се променям, когато излизам да говоря пред хора. Всеки има своята вяра и своите думи за по-силен живот. Аз най-често казвам "Обичам те". И вече знам, че не е слабост да изричаш и "Обичай ме".
