Мълчание, което може да коства човешки живот. Тишина, която чуваме по-силно от всичко друго. Какво рискуваха иранките от националния женски отбор по футбол, които отказаха да изпеят химна? Защо бяха наречени "предатели по време на война" и как тихата съпротива променя съдби? Една безкрайна смелост, която бива заплашена със смъртно наказание...
Ако говориш много - за теб ще има наказание. Оказва се, че и когато мълчиш те чака същото. Наказанието за тишината обаче е смъртно. Или поне заплахата за такова. Жест, който може да доведе до фатален край. А това не е ли най-висшата форма на агресия? По-силна от всички протести - било то тихи или шумни. Какво печелят иранките, които се възпротивиха и отказаха да изпеят националния химн, но и какво могат да изгубят?
Тишина, която говори повече от хиляди думи
Понякога най-силният протест не е вик, а мълчание. Отказ. Категорично заявяване на позиция, но не с агресия, а с тишина. Точно това се случи, когато футболистките от женския национален отбор на Иран предизвикаха глобален отзвук, след като запазиха мълчание по време на националния химн преди мача срещу Република Корея от Купата на Азия, а това моментално се превърна в символ на неподчинение.
Цял свят зорко следеше откриването на турнира в Австралия, когато камерата се насочи към иранките. Футболистките стояха неподвижно. Устните им не помръдваха. Очите им не блестяха от вълнение, а отразяваха тъгата в душите им. Нито една от тях не запя. И така - неподвижно, застанали една до друга, те ясно заявиха своята позиция. Без излишни думи. Но на каква цена?
На пръв поглед това може да изглежда като нещо не толкова голямо. Но в страна, където политическото неподчинение може да доведе до тежки последствия, а дори и отнемане на живот, този акт на мълчание се превърна в силно послание. Послание, в което всяка една от тях вярва с цялото си сърце. В съзнанието ни изниква един въпрос - какво означава, когато жените избират да протестират тихо. Това ли е всъщност най-силната форма на съпротива, на сила и смелост?
Мълчание в бунта на жените - "предатели по време на война"
През последните години светът е свикнал да вижда протести, изпълнени с викове, агресия, плакати и масови демонстрации. Но женския бунт е различен. Той е мълчание, а на нещо такова няма как да не обърнем внимание. То сякаш наистина се чува по-силно от всички думи. Това не е липса на позиция. Напротив, това е съзнателно действие. В контекст като този в Иран отказът да изпееш химна може да бъде възприет като публично несъгласие с властта и политическата ситуация в страната. Да бъде възприето като предателство, а това само по себе си вече е страшно. И то много. За тези смели футболистки изборът да замълчат пред милиони означава да поемат риск отвъд спорта. Риск, който засяга човешкото. Не закъсня и реакцията от Техеран - известният телевизионен водещ - Мохамад Реза Шахбази нарича в ефир футболистките "предатели по време на война" и заявява, че с такива хора „трябва да се действа много по-строго във военно време“. „Белегът на срама и предателството трябва да остане на челата им“, заяви той в ефир. В Иран обвинението в предателство е едно от най-тежките престъпления и може да бъде наказано със смърт.
Огромен залог в името на свободата
За иранските футболистки залогът е огромен. В Иран държавните институции имат силен контрол върху обществения живот, включително върху спорта. Публичното поведение на националните отбори често се разглежда като представяне на държавата и нейните ценности. Отказът да се изпее химнът може да бъде интерпретиран като сериозен акт на предателство, от който няма връщане назад.
Натискът върху отбора се усети почти веднага. В следващия мач – срещу Австралия – картината беше напълно различна. Иранките този път изпяха националния химн силно и отдадоха чест. Според източници, близки до отбора, това не е било доброволно. Твърди се, че момичетата са били поставени под постоянно наблюдение от служители по сигурността, че контактите им със семействата им са били силно ограничени, а мобилните им телефони насилствено отнети. Но това не е всичко. Най-стряскащото твърдение е, че семействата им в Иран са се превърнали в своеобразни заложници. В тази ситуация пеенето на химна е било единственият начин футболистките да се опитат да защитят близките си.
Историята на женския футбол в Иран сама по себе си е история на борба
Футболистките от Иран тренират и се състезават в общество, където жените дълго време нямаха право дори да посещават мачове на стадиона. Ограниченията върху социалния живот на жените често превръщат спорта едновременно във възможност и предизвикателство. Затова самото им присъствие на международни турнири вече е ярък символ за победата. За бунт. За свобода. Когато към това се добави и подобен жест на съпротива, теренът се превръща в нещо повече от място за спорт. Той се превръща в пространство за ясно изразена гражданска позиция и борба.
Последвайте ladyzone.bg във FACEBOOK
Последвайте ladyzone.bg в INSTAGRAM
Последвайте ladyzone.bg в ТIKTOK
Последвайте ladyzone.bg във VIBER
