Всяка нейна дума е безценна, защото говори само това, което мисли. Самата тя предпочита онова, което се казва в мълчание, защото в говорилня от много безсмислени думи тишината е по-красноречива.
Цветана Манева е сред най-обожаваните ни актриси и неслучайно е приемана за неизчерпаем извор на мъдрост и вдъхновение. Гранд дамата на българското кино и театър обаче никога не е била човек, който поучава и задава посоки на другите, защото е изтъкана от толерантност и разбиране. Тя просвещава със самото си присъствие и личност, докосва хората по деликатен, а не натрапчив начин. Не си поставя граници и се старае нейните ученици да разберат най-вече, че трябва да бъдат смели. И никога да не вярват, че пределите им са тези, които им задават околните.
Чрез личната си философия за живот Манева отправя послание към всички нас и то е, че човек трябва да мечтае дръзко дори за невъзможното. (Самата актриса много би искала да лети в Космоса, знаехте ли?!) Човек е длъжен да расте. А за това много помагат книгите, напомня тя в настоящето интервю за LadyZone.
Великолепната Цветана Манева е една от нашите "24 жени с кауза" в месеца на празника на науката и просветата.


Г-жо Манева, трудно ли е да говорите каквото искате, когато вашите думи се поглъщат жадно, премислят се и често се приемат като послание от другите? Ами ако не са ви разбрали...?
Не съм се замисляла. Затова не ми е трудно. Внимателна съм най-вече в отношението си към хората. Обичам да гледам в очите на човек, защото те са прозорец на душата. Чрез тях много бързо можеш да разбереш кой стои срещу теб. Не живея и не мисля, че опитът и философските ми съждения са такива, че да отправям послания.

Какво са за вас думите?
Казвам само това, което мисля. Не се старая да намеря подходящата красива дума. Кой колкото може, толкова ще възприеме. Не говоря, за да съм човек, който дава насока или пък рецептура как се мисли. Важното е да се мисли. Когато човек отдаде повече внимание на този процес, тогава оценява колко съществена роля има мълчанието. Има моменти, в които ти се иска да мълчиш. Тишината казва много повече. Говори. Една пауза на място (особено на сцената) веднага те прави обект на възприятие. Китайският философ Джуандзъ е казал: "Да можех да намеря някой, който е забравил думите, за да си поговоря с него."
Колко е вълнуващо, когато двама души стоят един до друг и са в мълчание! Колко от най-съкровените ни минути са станали така - любовните трепети, мълчанието преди първото докосване на ръцете на двама. Няма думи. Прелестно!

Чувствате ли се все пак отговорна към това, което другите ще чуят от вас?
Когато преподавам и съм със студенти, съм внимателна и отговорна. Напоследък имам един проблем – станах деликатна към хора, които не четат. Те са ми приятни, симпатични и общувам с тях, но гледам на тях като на нещо, което недостатъчно познавам и по-трудно ще ме разбере. Започвам да се адаптирам. Както в преподаването, когато въпросът, който най-често задавам, е: "Разбирате ли ме?". Няма смисъл иначе да се говори. Не съм обаче маниакална интелектуалка, която иска да порази всички около себе си с мъдростта си. Всички умни неща са казани и написани.

Какви уроци винаги сте се стремили да предадете на собствената си дъщеря и на младите артисти, които обучавате?
Старала съм се винаги с поведението си да насочвам. Да съм такава, че да не бъда в конфликт със себе си. Така съм възпитана. Водещо за мен е - Не прави на другите това, което не искаш да ти се случи на теб. Никого не заставям. За нищо не апелирам. Човек сам трябва да си решава. Прекрасно би било сутрин да се събужда и да си казва: "Може би най-хубавото през днешния ден ще е да направя нещо добро." И да не се мисли само за материалното.
Аз се усмихвам. Понякога предизвиквам почуда. При мен така действа синдромът на познатото лице. Разминавам се с хора на улицата, те ме гледат, мислят си: "Коя беше тази?". Вече съм им се усмиханала и те си казват: "А, да, вие сте!". Усмивката унищожава пространствата между хората. Сближава. Трябва да озаптяваме злото и бесовете си. Всички допускаме грешки.
А деня си винаги приключвам с мисълта: "В какво сбърках днес?". Човешкото тяло, физиката ни, много говори също. Когато през деня си имал контакти и нещо те е жегнало, тялото ти го е издало. Ето, казвам си - под лъжичката ме стегна, разтрепериха ми се ръцете, пресъхна ми устата. И тогава знам..., че съм се въздържала. Всичко съм преглътнала. И винаги се оправдавам. Затова, че съм стиснала зъби. Разбира се, така нанасям фатални удари върху травматичната си парадонтоза, но няма значение. Всички удари трябва да се понасят.

Не обичате да сте в рамка, да си поставяте граници. Това ли е вашата тайна да бъдете така окрилена?
Бях много задръстена като млада. Комплексирана. Нямах достатъчно кураж и самочувствие. Не знам кога стана така, че някак си се преобърнах. Когато споделяш тази си потиснатост с хората, те са склони ужасно лицемерно веднага да ти кажат: "Не е така! Не е така!" И аз веднага разбирам, че ме лъжат. Така реших, че няма да споделям собствените си задръжки и комплекси. Че са нещо прекалено лично. И ако то ме терзае, си е мой проблем, с който трябва да се справя сама. Как? Като дам свобода на въображението си. На фантазията си. На мечтите си. Мечтая като лудо Ленче. Мечтая да летя в Космоса. Мечтая за неща, които знам, че никога няма да се осъществят, но това не ми пречи.
И сега повтарям на студентите си, че трябва да имат смелост. Да вярват в себе си. Да не се съгласяват с преценката на хората, които ги заобикалят. Дори на най-близките. Човек не може да знае колко е неговият лимит, но аз знам, че в никакъв случай не е този, който му определят другите. Изпитанието в този живот е в това упражнение - да провериш лимита си и дали има още, и още, и още. Длъжен си да растеш. Книгите много помагат в този случай.

Смелостта да бъдеш себе си става ли по-силна с времето?
С възрастта и с опита определено ставаш по-уверен. Доверието в теб самия и в собствените ти сили вече е доказано през годините. Проверено е. Знаеш, че е слабо вероятно да летиш в Космоса. Но... да ви призная, много ми се иска наистина. Обичам да гледам изследователски предавания за такива полети. Бях поразена от едно такова и как една космонавтка споделяше вълнението си от завръщането у дома след месеци живот в Космоса. Голямо изпитание, рисково, но още по-очарователен беше начинът, по който тя говореше и какво отношение имаше към цветята, тревата и всичко тук на земята. Все неща, към които ние сякаш сме изгубили сетивата си. А сме толкова облагодетелствани. Горе засега няма признаци за живот, макар че е прекалено самонадеяно да си мислим, че сме сами. Но природното разнообразие на нашата планета е уникално - имаме всичко. Мисля, че лична работа на всеки човек е да поддържа любопитството си и интереса си към всичко живо около нас. Никой не знае толкова, че да престане да се интересува.
Светът продължава да се развива. Все си мисля, че ще става по-човечен. За жалост, всичко ме опровергава. Но това не ми пречи да вярвам, че някога ще стане. Не е така сложно. Все си мисля.

Смятате ли, че днес сме твърде жестоки едни към други?
Много сме жестоки. Това е тревожно. Това е една негативна енергия, която преминава в социален, политически и всякакъв аспект. В края на краищата доброто и злото са категории на философията.
Човек трябва да приеме за водещо не своето добро, а старанието да направи колкото се може повече добро на другите. Това е стойностното в живота. Ако трябва, просто да се усмихне. Ако види един тъжен човек, да го утеши, да го погали. Да се направи нещо в говорилнята, в която многото употребени думи не вършат никаква работа.
И ще ви кажа още нещо. Команчите отговарят на въпроса, който вълнува всички ни "Има ли Бог, или не?" по следния начин: "Бог диша в растенията, сънува в животните и се пробужда в човека."

Какво може да ви накара да се почувствате безсилна?
Всяка ситуация, в която съм безпомощна. Не тръгвам да разбивам с глава стени обаче. Просто приемам. Има неща, които не са по моите възможности и власт. Това трябва да го преглътна. Да се смиря. Това съзнание ми е много важно и отново идва от възпитанието ми. Човек трябва да се смирява.

Смятате ли, че големите актьори успяват чрез изкуството да отварят очите на зрителя, да го променят и да го правят по-мъдър и чувствителен?
Естествено. Това е голямата роля на изкустовото. Въздействието. Актьорите трябва да го постигнат, като не работят на сцената със собствените си мисли и думи, а с авторовия текст. Зрителят чрез едно представление става свидетел на житейски ситуации и когато излиза от театъра, може да е ощастливен и възторгнат, да е получил утеха, да си е казал, че има и по-зле, но несъмнено... ще се е замислил.
Театърът е духовна територия на незабележимото и неусетното – на невидимото, което обслужва видимото. И това кара хората да се замислят.