Лилия София Попганчева: Oтношенията родители и деца са в криза, ако и преди карантината са били в криза

През времето, в което децата са на детска градина или на училище, а родителите - на работа, големите и малките са разделени. Не е така във времето на изолация, когато всички са заедно, и в което се намира не само българинът. За някои семейства това е възможност за сближаване и дори за подобряване на отношенията. В други обаче напрежението ескалира и се стига до скандали, дори до по-лоши сценарии. Как е правилно да постъпват родителите, когато са изнервени и често си изкарват яда върху децата? Лилия София Попганчева отговаря на едни от толкова наболелите въпроси, засягащи спокойствието на родители и деца. Тя е групов аналитик, умствен треньор (mental coach), консултант-психолог на свободна практика и ко-водещ на семинарите „План да бъда” на Фондация „Мога сам”. Специалистката е обучена в психодрама метод (НБУ), групова анализа (Виенски университет „Зигмунд Фройд”), метода Soul Detective Work (енергийна психотерапия), mental game coaching (спортна психология, Peak Performance Sports.

Снимка: Личен архив

В криза ли са отношенията между родители и деца?

В криза са отношенията, когато и преди карантината са били в криза. Това, което се случва, когато има по-продължително от привичното общуване, е да се задълбочават проблемите, които са останали неразрешени. Замитането под килима не работи, когато нямаме варианта да затворим вратата зад гърба си и да отидем на работа, на гости или на планина, когато нямаме варианта да оставим децата на училищна институция или на баба и дядо. Бягството и отстъплението са невъзможни и сме изправени пред собствените си демони и пред тези на нашия партньор и деца. Това е един от най-големите подаръци на карантината - да подобрим общуването, което е сред основните фактори за щастие и за добро партньорство и родителство. Всъщност е най-важният фактор. Към конкретния въпрос, порасналият човек-родител не си изкарва нищо на децата. Твърде често хората стават родители преди да са пораснали самите те, преди да са осмислили своите травми и преодолели поне донякъде вярвания, навици, поведение и роли, които им пречат да се свързват с другите, без да компенсират липсите си. Децата нищо не ни дължат, ние сме тези, които имаме отговорност към тях да бъдем добри родители и да бъдем полезни за тяхното израстване в самостоятелни и достойни личности. Ние сме тези, които се предполага да имаме капацитета да осъзнаваме и овладяваме емоциите си, за да можем да разрешаваме конфликтите по конструктивен начин. Да, дори и клишетата са верни.

Съвременният стил на общуване с децата вече не е авторитарен, а хуманистичен, което означава, че е личностно-центриран като поставя в центъра на вниманието личността на човека, с когото общуваме в даден момент. За съжаление този нов подход беше твърде дълго погрешно разбиран, че централно е моментното щастие и добро настроение на детето, а родителят е поднесен на тепсия, за да задоволява привидните нужди на малкото дете. Това възпитание в момента ни избухва в лицето, когато останем затворени в наложена интимност със силно занижено лично пространство. Децата, които не са научени на граници, правила, рамка на приемливо поведение, за които нито майката, нито бащата са авторитет, в момента много страдат. Изразяването на подобно страдание от един незрял човек (дете или непораснал родител), е чрез т.нар. "девиантно поведение". Това са проблемните, трудните, непослушните и невъзможните деца. И това са агресивните родители, които използват насилие, обиди, критики, унижение.

Има и още един фактор, който е функция на голямата заетост на родителите извън семейството. Твърде често се случва единият, или в най-лошия случай за децата, и двамата родители да са отдадени на кариера и/или социален живот до такава степен, че семействата им да не са приоритет. Децата са се гледали или сами или от други хора, а общуването между родителите е било малко, дежурно, повърхностно.

Възможно ли е затварянето на едно място на цялото семейство да влоши отношенията и да се стигне до криза в общуването между малки и големи?

Възможно е заради причините, които посочих по-горе и които мога да обобщя. Семейства, в които общуването не е приоритет или няма умения в тази посока, ще имат предизвикателство и ще изпитат влошаване на климата вкъщи. Това е и възможност да работят в тази посока осъзнато и с ясна цел. Такъв е този подарък от вселената - да бъдем изправени пред демоните си, без възможност за бягство. Това важи с пълна сила и за хората без семейства.

Очаква ли се бум на разводите след края на извънредното положение? Отговаря психологът Жулиета Кузманска

Връзките се разтрогват, когато има фалшиви или неясни взаимоотношения и липсва доверие, което е в основата им, казва специалистът

Колко типа семейства има?

Има различни категоризации, според избора на водещ фактор. За целите на тази ситуация, бих казала, че типовете семейства са според уменията на родителите да общуват и разрешават конфликти, без насилие (включително вербално). Тези умения зависят и от това доколко осъзнати и пораснали са самите родители, за да имат капацитет за справяне като говорещи зрели хора.

А какви типове деца има?

Аз не използвам категоризации за деца. Децата са функция на родителите си и на техните недостатъци и качества. Действително всеки от малък носи определена специфична чувствителност, която родителите е важно да опознаят с открити сърца и безкритично наблюдение, за да могат да пригодят стила на възпитанието към детето си.

Кои действия в поведението на малки и големи подсказват, че се задава буря?

Такива действия са например затварянето в себе си, като несподелянето, пасивно-агресивното поведение - като мрънкане, оплакване, вменяване на вина, липсата на интерес към другия, лишаване от семейно време, в което да се питат въпроси с отворен край и да се изслушват участниците, без прекъсване, желание за налагане на мнение, стремеж към печелене на спор, критикуване. Понеже начинът, по който разрешаваме междуличностни конфликти, е чрез мислене и говорене, когато общуването е нарушено, има пропуски, нисък капацитет и слаби умения, тогава знаем, че ще дойде буря. Или раздяла. Или буря и раздяла.

Как домът, от източник на сигурност, може да се превърне в източник на стрес

При необичайни обстоятелства няма как да не си дадем сметка, че мутират и се видоизменят не само вирусите, но и светоусещането и светоотношението на човек

Възможно ли е и при какви обстоятелства, при сегашната изолация у дома, да се стигне до конфликт в едно семейство, което е било за пример?

Сегашната ситуация ни напомни, че сме смъртни, начинът, по който сме управлявани, насажда страх, дори паника, медиите са крайно неадекватни и подсилват тези чувства. Екзистенциалните въпроси, като изолация, самота, смърт, смисъл на живота, доскоро репертоар на крайно ограничен брой хора, предимно поети и философи, сега се превърнаха в тема на семейни вечери. „Да, излязохме от зоната си на комфорт и сега какво”, ми зададе въпрос една близка приятелка от Рим. Не трябва да нарочваме конфликтите като нещо непременно лошо в живота. Напротив, често пъти те показват, че имаме характер, мислене или просто, че ни пука за нещо. Но е необходимо в семейството и с други близки хора да си зададем въпроса - „кое е по-важно - да съм прав или щастлив?”. Отново клише, и отново толкова вярно.