Инес Субашка е голяма. И не говоря за ръста й от 186 см. В момента може да прави стойки на ръце навсякъде и да изтича с лекота до Черни връх на Витоша, за да посрещне изгрева. Но преди години е изпитвала огромна вина ако изяде третинка яйце. Тази промяна изисква да си голям като дух и осъзнаване.
Инес се занимава професионално със спорт от 12-годишна, на 15 печели награда за „Новобранец на годината“ в САЩ. След тежки контузии на рамената е принудена да се откаже от баскетбола и остава... без цел и идентичност. Към момента има издадени 5 книги, изучаващи човешкото тяло и здравословния начин на живот, и е в звездовищно добра форма. Каква е тайната на промяната й - вижте във видеото.
Откъде идва любовта ти към спорта?
Родителите ми са бивши баскетболисти. След баскетбола, баща ми се е занимавал с бейзбол и винаги ми е бил идол. Това отведе и мен към баскетбола. Осъзнах, че този спорт е моето призвание. Докато тренирах, 6 пъти съм си вадила рамената. Всички пъти беше при сблъсък с други хора. Баскетболът е доста груб спорт. Въпреки че на този етап спортът беше целият ми живот, влязох в един омагьосан кръг на контузване, възстановяване и пак контузии. В един момент си дадох сметка, че не мога да постигна целите си с този ритъм.
Тези травми ли станаха причина за последвалото хранително разстройство?
Да. Баскетболът беше целият ми живот и си представях, че ще се занимавам с това професионално. Моята идентичност беше Инес баскетболистката и всички ме асоциираха с това. Но когато спрях, един ден просто се събудих и не знаех с какво да свързвам себе си, не знаех в какво съм добра. Не виждах бъдеще и нямах цел. Контузих се, а всъщност все едно забравих коя съм.
Започнах да ходя на плуване с цел рехабилитация. Да се събличам по бански се оказа предизвикателство за мен. Докато играех баскет, асоциирах себе си с това, което мога да правя, а не с това как изглеждам. В момента, в който започнах да ходя на басейн обаче, усещаш погледите на хората. Започнах много да се вманиачавам по това как изглеждам. Стана ми основна цел и фокус.
Разкажи повече за хранителното разстройство - какво се промени у теб?
В началото се криех, затова хората около мен нищо не знаеха. След това заживях сама, така че бях съвсем прикрита. Никой не знаеше какви са нещата, които правя и занимават съзнанието ми. В един момент станах 53 килограма, а аз съм висока 186 см. Това значи драстично отслабване. Всички ми натякваха, че трябва да ям повече, за да кача килограми. Но всъщност аз не се възприемах като слаба. По-скоро виждах, че по мен има излишни килограми, че трябва да отслабна. Поглъщах разхлабителни, имах период, в който бях спряла да ям. Делях яйцето на три. Ако изядях половината, се чувствах виновна. Понякога не е нужно да ходиш при специалист, за да ти каже, че имаш проблем. И сам го осъзнаваш.
Осъзнавала си го като проблем, но си продължила със същото поведение?
Интересно е, че хем знаеш, че нещо не е наред, хем оправдаваш себе си. В един момент това, което причиняваш на тялото си, се отразява и на психиката ти.
Какво ядеше по това време?
Ядях основно зеленчуци, маслини и извара. Наливах се с кафе през целия ден. Това беше основната ми храна.
Изпитваше ли гняв или вина към тялото си?
Имах непоносимост към самата себе си. Имаше моменти, в които се усещах толкова зле в тялото си, че все едно не можех да си поема въздух. Чувствах се като затворник, защото не можех да се махна от себе си. Каквото и да правиш, няма как да избягаш от тялото си. Можеш само да промениш начина си на мислене. Много важно, но подценявано е това, което се случва в тялото на биохимично ниво. Всяко хранително разстройство се отличава с различен дисбаланс за невротрансмитерите. Когато осъзнах, че имам проблем, започнах да търся начини да се възстановя. Така попаднах на една книга, която беше свързана с хранителните разстройства и мозъка и това как в Щатите, използват аминокиселини и други добавки, за да подпомогнат синтеза на определени невротрансмитери. Дадох си сметка, че това, което правех с храната, задълбочаваше проблемите и на ниво психика. Получаваше се един омагьосан кръг. Осъзнах, че докато не променя първоизточника на проблемите, няма как нещата да се оправят.
Как реагираха хора около теб – родители, приятели?
Веднъж баща ми каза, че ръцете и краката ми са изтънели много. Уверявах го, че всъщност ям много. На по-късен етап ми сподели, че е изчаквал още малко и е щял да предприеме сериозни действия, защото е виждал какво си причинявам. Аз имам много тесен кръг от близки и приятели, но и те са си мислели същото. Само че ме познават добре и знаят, че ако ми натякват нещо, това по-скоро ще ме отблъсне от тях, отколкото да ми помогне. Аз съм човек, който има нужда сам да осъзнае проблемите и сам да си помогне. Не търся външна помощ, когато имам проблем. Трябва само да стигна необходимото ниво на осъзнатост.
Приемаше ли храната си като враг?
Не ми пречеше да я гледам, но ако се подлъжех да ям, търсех вина у себе си. Смятах, че съм лакома, че нямам самоконтрол. Истинският враг си бях аз самата.
Кой беше моментът на пречупване?
Винаги съм спортувала и съм правила тежки тренировки. В един момент обаче бях стигнала до там, че дори не можех да клекна с 20 кг. Задъхвах се на преходи в планината, които преди дори не ме уморяваха. Започнах да се питам защо тялото ми се чувства по този начин, като уж се грижа за него. Толкова не понасях начина, по който не понасях себе си, че като стигнах до това дъно, просто исках да направя нещо, за да започна да се харесам. Наистина исках да се променя, защото човек не може да живее със себе си с такава непоносимост.
Как започна промяната?
Първо с храната. Около 4 години не бях яла ориз и картофи. Единственият ми въглехидрат беше 1 ябълка на месец. Когато си спортист, имаш изключителната воля да си налагаш ограничения, които се струват непосилни на другите. Започнах да включвам храни, които в съзнанието ми бяха нездравословни и забранени. Спрях да броя калориите и да меря това, което ям. Опитвах се да се храня по-интуитивно и да се вслушам в нуждите на тялото си. След това промених тренировките. Спрях да ги правя тежки и всеки ден. Когато тренираш много, имаш и желание много да ядеш.
С кое ти беше най-трудно да се справиш?
След продължителните ограничения, срещах затруднение в това да въвеждам нови храни и да се чувствам добре от факта, че ги ям. Но най-трудно беше възстановяването психиката. Трябваше да свикна с мисълта, че започвам да качвам килограми. Физическата промяна се случва по-бързо от психическата. Трудно беше да свикна и с коментарите на хората от сорта на „О, ти си качила килограми!“. Караха ме да се чувствам още по-зле. Хем знам, че впрягам воля, за да ям повече, хем от устата на другите звучеше като да ми намират кусури.
-
Диляна Стойчева: И най-модерната клиника не представлява нищо без хората, които работят в нея -
Линда Александрийска: Един месец само с ръчен багаж и фотоапарат в Буенос Айрес - може! (СНИМКИ) -
Една майка, преборила се детето й да ходи: Не исках да моля! -
Александра Тоник Алексиева: Много е трудно да имаме всичко, трябва да сме готови да се откажем от нещо -
Диляна Денева: Когато осъзнаеш, че времето ти е ограничено, е безсмислено да бездействаш -
Емилия Занкина, избрана за декан на университета "Темпъл" в Рим: В политиката не отиват най-добрите, а най-амбициозните -
Симона Пейчева: Ако свикнеш, че когато има болка, можеш да си починеш, никога няма да надскочиш себе си (ВИДЕО) -
Тайната - истории за силата на женския дух
Към момента преодоляла ли си този проблем?
Да, вече не злоупотребявам с тялото си. Слушам го и за това как да тренирам, и за това как да се храня. Не отивам в крайности. И дори понякога да забележа, че тръгвам в такава посока, си казвам, че това са мисли, на които не бива да се подчинявам. Научих се да го правя.
Какво би дала като съвет на някой, който се бори с храната в чинията или с образа в огледалото си в момента?
Има здравословен начин човек да постигне това, което иска, като визия. Когато се бориш с тялото си и то се бори с теб. Тези действия са разрушителни, а резултатите не са трайни. А ако слушаш тялото си, то разбира, че работиш с него и за него. Пътят за възстановяване не е само напред и нагоре. Нормално е да правиш няколко крачки напред, после да се върнеш пак там, където си бил, но всеки път виждаш, че имаш малко по-голям прогрес и си по-осъзнат. Ако си се ограничавал, а след това си наваксал не с няколко торби храна, а само с едно парче торта, това е добре. Все пак си намалил количеството. Важно е да не се чувстваш виновен, защото е много трудно да промениш тялото си от днес за утре. Забелязала съм, че колкото време си си вредил, толкова време ти отнема да се възстановиш.
В момента имаш две зали за кондиционни тренировки. Идват ли там хора с хранителни разстройства, които да търсят помощ от теб?
Идват доста, защото аз не крия през какво съм минала. Хората понякога идват и само да си поговорим, да им кажа как аз съм се справила и да се убедят, че наистина има начин. Понякога си мислят, че това се случва само на тях, а всъщност има много случаи на хранителни разстройства. В днешно време много се акцентира на визията, без зад нея да стои фактът как се чувства човек и дали е здравословно това, което прави, за да изглежда така. Повечето жени следват диети по тази причина. Други искат да имат контрол над нещата. Но когато знаеш, че не си сам, е по-лесно да повярваш, че може да се справиш.
Тайната на Инес Субашка за справяне с хранително разстройство и постигане на добра физическа форма виж във видето.
