Има хора, от които бихме искали да попием като носна кърпичка всяка частица вдъхновение, мотивация и хъс. Името Симона Пейчева стои достойно до всяка една от тези думи. Пет пъти световна шампионка по художествена гимнастика и носителка на десетки други отличия, тя със сигурност е от хората, от които искаме да се учим на дисциплина, търпение и последователност. Бившата ни състезателка по художествена гимнастика продължава да се занимава със спорта вече като треньор – основава клуб по художествена гимнастика „Си Ви спорт“ преди 11 години, а за десета поредна година ще се проведе турнирът „Simona Cup”, който е създаден по нейна идея.
Един от последните й проекти е филмът „Тайни за успех в художествената гимнастика и живота“, който Симона създава в партньорство с SHORTcut Academy. В него една от най-успешните ни гимнастички разказва именно за формулата на успеха и кое качество е много по-важно от спечелването на световния медал. Със Симона Пейчева си говорихме именно за тайната на успеха в спорта и в живота.
Каква е твоята тайна за успех в художествената гимнастика?
Kогато един спортист иска да достигне най-високото отличие, разковничето е в това той да бъде всеки ден последователен, всеки ден отдаден на това, което прави в залата, на начина, по който си пази здравето, организма, начина, по който се храни. Изключително значение има в какво състояние ти е тялото, дали си болен, дали си здрав, тежки контузии, разтежения, как си се хранил, защото всъщност уредът, с който борави спортистът, е неговото тяло, и ако то не е добре дори на 1%, тренировката и интензивността й спадат рязко.
Тайната е съвкупност от много неща – хранене, спане, дисциплина. Учим децата, които влизат в този спорт, като има и 3-годишни сред тях, че прекалено рано трябва да се сблъскат с проблемите, които може би едно подрастващо дете преживява на 18-19 години. А при нас това се случва на 10.
Кога ти самата влезе в залата?
Сравнително късно започнах да спортувам художествена гимнастика - на 7-годишна възраст. 12 - 14-годишните влизат във възраст девойки старша възраст и от 14 нагоре са във възраст жени. От 12 имаме право да участваме на европейски състезания, което означава, че едно дете на 12 вече трябва да знае добре, че то трябва да отговаря само за себе си, да знае и че носи отговорност за държавата, която представлява.
Явно ти си знаела на 12 години за всички тези неща и си била изграден спортист.
Щастлива съм, че попаднах в ръцете на моята треньорка Мариета Дукова, която съумя да ми предаде по психологически начин нещата, а не чрез крясъци и викове, не чрез лишения. Благодарение на това, успях да преборя и да преодолея трудните моменти.
Тази година имаш много поводи за гордост и един юбилей – 10 години от провеждането на турнира Simona Cup. Как се чувстваш?
Тази година ще се проведе десето юбилейно издание на Simona Cup. За 9 години турнирът винаги е в диапазона април-май месец, но тази година ще го преместя за октомври, тъй като всяка година съвпадаме със световната купа на Българската федерация по художествена гимнастика. Ще положа огромни усилия организацията да бъде на ниво, тъй като все пак е юбилейно издание.
Кое е по-трудно – да бъдеш треньор или да бъдеш състезател?
Докато бях състезател, категорично отказвах и казвах, че никога няма да бъда треньор, че искам да се махна от залата и ми е дошло до тук, но не минаха и 4-5 месеца, в които се напочивах, наспах и разбрах, че всъщност без художествената гимнастика не се чувствам пълноценна и няколко месеца, след като прекратих своята кариера след Олимпиадата в Пекин 2008, създадох клуб по художествена гимнастика „Си Ви спорт“. Има и още нещо – докато се състезавах, си казвах „Боже господи, тази моята треньорка не й ли омръзна само едно копче да натиска 8 часа, а аз си чупя костите тука?”. Сега от страната на треньора се сблъсквам с проблемите на подрастващите, как разсъждават, как им се променя цялото мислене, на родителите, че и с тях имам борби, защото те искат по-малко да тренират, а треньорите искат повече, отделно мисля за това как залата да е по-топла, за да не им е студено, как да направя графика за цялата година, как да угодя на всички деца, така че да са щастливи, как да преживея техните разочарования, тъй като след всяко състезание има и разочаровани деца. И всъщност разбирам, че да си от страната на треньора тежестта не е само да пускаш копчето на музиката и да направиш забележки, а мислиш толкова всеобхватно за това дете, което е на килима, че нито едното е лесно, нито другото. Въпрос на желание и на мотивация в името на какво го правиш.
В най-оптималната си форма си тежала 39 килограма. Това ли е тайната на успеха или по-скоро е неговата цена?
При нас килограмите са важни, но не толкова, колкото при боксьорите например. Ако съм 55 килограма, но изглеждам слаба на килима, никой няма да ми държи сметка колко килограма тежа. Не бях чувала числото 39 от много време. Това може би са извадки, от времето, когато за първи път станах световна шампионка и ме питаха на колко години си, колко килограма си, от къде си – стандартните въпроси. Така че, да, когато спечелих първата си световна титла, бях 39 килограма. Не знам дали са били оптималните, но с тези килограми се явих на първото си световно първенство. Чувствах се добре, треньорката беше доволна, не е имало проблеми с тези килограми.
Ти си единствената наша гимнастичка, която се отказва от художествената гимнастика и след това се връща. Защо? Какви бяха мотивите ти да се върнеш?
През 2008 година се отказах, но не заради контузия. Беше планувано, че последното ми състезание ще е на Олимпийските игри в Пекин. Но 5 години след моето отказване не бях удовлетворена и това ми тежеше. Тежеше ми, защото през цялата си кариера съм била един от спортистите, които много рядко е допускал грешки на състезания. Особено пък на големи състезания и всъщност Олимпиадата в Пекин не ми завърши добре. Не бях удовлетворена от собственото си представяне. Имаше една горчилка, която таях дълго време. Не можех да си обясня къде е разковничето и кое мога да променя, за да не ми тежи повече. И тогава, на едно пътуване в Корея, където бях месец и половина, започнах да играя съчетанията с момичетата. Всеки ден започнах да тренирам и играя с тях и в един момент се събуждах по друг начин, с друга настройка, по-ощастливена от себе си и си казах „Така и така съм тук, защо не се пробвам да видя какво ми е нивото?”. След един месец тренировки се усетих в много добра форма. За тази една година, в която се съзтезавах, доказах на себе си много повече неща от златния медал.
През 2003 година чупиш крак. Как успяваш да играеш година и 8 месеца на болкоуспокояващи?
Това е нещо, което смятам, че до голяма степен ми е повлияло в живота – ще се изразя на жаргонен езек - да бъда перде за всичко останало, което след това ми се е случило, защото съм се научила да живея с болката и с трудността и да знам, че има за какво да я преодолявам. Случи се на едно състезание – на самото изпълнение на килима, не на загрявката, може би в първата част на съчетанието чух едно жестоко изпукване в долната част на крака си и не намерих сили от силната болка да спра да играя, усетих, че толкова много ме боли, но по-унижена щях да се почувствам, ако спра и някой лекар дойде да ме изнесе от килима, отколкото, ако продължа и след това излизайки от килима се скрия и си изпусна емоцията. Следваха Европейско, Световно, Гран При, Световна купа и все не намирахме време за почивка. И този крак от счупена кост остана без кост, защото костта, която беше счупена на две, я разрехавих до основи, така че от 5 кости на стъпалото, останах с 4 и се наложи присаждане на кост. Това е нещото, което се опитвам да обясня и на момичетата към днешна дата. Да, не е приятно, има страшно много контузии и болка, но излязат ли на килима, никой не го интересува какво те боли. Колкото по-рано те го разберат, толкова по-стабилни ще станат от ранна детска възраст. Ако те свикват, че всеки път, когато има болка, могат да седнат, да си починат и да спрат, никога няма да надскочат себе си. А един спортист, който не може да надскочи себе си, няма как да стигне до най-високото стъпало в спорта.
Толкова много си преживяла, как и къде намираш вдъхновение да продължиш?
В ината си, аз съм страшно инатлив човек. По някой път и за лошо. Когато си наумя нещо, за мен важно е, че това, което искам, трябва да стане, а през какво минавам, много-много не се съобразявам.
Разкажи ни за твоя син Алексей – на колко е? Разбрах, че тренира футбол...
Създадох клуба, когато бях бременна, така че те си върват ръка за ръка - на 11 години е клубът, на 11 години ще стане и моят син. Истината за него е, че само се молех да не е футболист. Но той като реши да тренира футбол и аз се пробвах няколко години да го отказвам. Всъщност той толкова много искаше този спорт, че в един момент разбрах, че това не е просто прищявка, която ще мине и се оставих на неговите желания. Към днешна дата за него футболът е всичко. Пишат се домашни, оправя се стая, всичко е в името на това да не пропусне тренировка.
На какво те учи той?
Смятам, че търпението е нещото, на което ме учи. По принцип съм нетърпелив човек. И с него се уча, че той все пак е дете, трябва търпение и децата в залата също ме учат на същото.
Има ли някой до теб в момента?
Разбира се, че има. В крайна сметка смятам, че една жена винаги се чувства жена, когато е обичана и това й дава много повече сили и в работата, и в отглеждането на децата и това е най-нормалното нещо. Винаги съм се чувствала добре, когато обичам и когато съм обичана.
Постигнала си толкова много. За какво мечтаеш?
Мечтая за още едно дете и мечтая да е момиченце. Обаче не се решавам на тази стъпка. А искам да си имам едно момиченце и мисля, че вече е време за това.
Ако имаш момиче един ден, което искрено ти пожелавам, би ли искала то да се занимава с художествена гимнастика?
Сто процента ще влезе в залата и сто процента ще я насърчавам да тренира до възраст от 10-12 години, ако тя иска да продължи, разбира се. Защото смятам, че всяко едно подрастващо момиче, трябва да мине през балет, художествена гимнастика. Заради дисциплината, навици, самостоятелност. А този спорт и балетът специално изграждат изваяно тяло и по-грацилна походка при момичетата.
