Диляна Денева: Когато осъзнаеш, че времето ти е ограничено, е безсмислено да бездействаш

Попаднах на историята на Диляна Денева много случайно, както често става в наши дни - във Фейсбук. Моя позната изказваше възхищението си от това какъв човек е тя. Проявих любопитство, което доведе до виртуалното - засега, познанство с една прекрасна и изключително позитивна жена. Пълна с енергия, вдъхновение и ентусиазъм. А животът я сблъсква с огромно предизвикателство още когато е на 18 години. Диди е била балерина. На 18 претърпява тежък пътен инцидент, който я оставя парализирана.

Днес тя се занимава с различни дейност, има активна гражданска позиция и обича да пътува. Завършила е психология в най-големия британски университет за дистанционно обучение The Open University. Има петгодишен опит като координатор на проекти в правозащитната сфера в европейската неправителствена организация European Network on Independent Living. Новият начин на живот я кара да изучава европейските практики за придвижването в градска среда на хора в неравностойно положение и темата за архитектурата и инфраструктурата на градовете, които да са съобразени с хората, силно я вълнува. В момента отдава голяма част от времето си на книгите и дигиталния маркетниг.

Каква е тайната на силния дух Диди разкрива в специално послание, което споделяме и с вас във видеото по-горе.

Женева, 2019 г.

Снимка: Личен архив

Диди, ще ни разкажеш ли за момента, в който животът ти се преобърна. Какво се случи в семейството ти, приятелите ти и най-вече със самата теб?
За самия момент няма много какво да разкажа. Една автомобилна катастрофа от статистиката, която промени много животи. Защото, ако моят живот се е променил, това се отнася с пълна сила и за близките ми.

В един момент бях активен танцьор, бях помощник ръководител и в детска школа за модерен балет, работех, учех, ходех на репетиции, ставах в 5:00 ч. (понякога де), за да бягам в морската градина. А в следващия се събуждам и мога да движа само главата си. Шокът е невъобразим, а какво се промени... ами - всичко. Всички важни за мен хора останаха до мен. Тези, които не го направиха, изпитваха страх и не им се сърдя. Обаче аз имам най-страхотните приятели, за семейството да не говорим. Те бяха основната ми, животоспасяваща опора в преминаването от една реалност в друга. Няма достатъчно силни думи за благодарност за това.

Аз бях изправена пред въпроса живее ли ми се. И с категоричния утвърдителен отговор всичко друго започна да се нарежда. Бавно, с цената на много пот, кръв и сълзи, но знаеш ли какво искаш, намираш начин.

Как откри за себе си пътя на надеждата, не на отчаянието?
Сега може би ще разочаровам част от читателите ви, но аз път на надеждата не съм откривала. Нямаше просветителен момент, който да промени всичко. Имах, разбира се, период, в който не можех да проумея мащаба на промяната, която трайно се настани в ежедневието ми. Но настройката ми беше по-скоро рационална - нещо се е случило, какво правя от тук нататък? Отговорите, за съжаление, не са очевидни, нито някой те насочва в такъв момент какви са стъпките пред теб. Просто си отиваш вкъщи след като опасност за живота ти няма. Но човекът е приспособимо животно, особено когато залогът е истински висок.

Моменти на отчаяние имаше, не съм свръхчовек, но съм успявала да си наложа самодисциплина. По мое мнение това е едно от най-ценните качества, на които те учи спортът. Много дисциплина и търпение.

Къде остана балетът след този инцидент…
Той изигра своята важна роля за десетте години, в които беше активно в живота ми. Сега обичам да гледам танци, всякакво изкуство и спорт. Не предизвикват болезнени спомени или съжаление в мен. Не съм спряла да развивам това, което е във възможностите ми, след инцидента. И не зациклих върху това, което не мога. Това е моят начин да бъда щастлива.

Диди преди инцидента, 2006 г.

Снимка: Личен архив

В такъв тежък момент чия подкрепа е най-важна? Или е за предпочитане да се справиш сам?
Илюзия е да си мислиш, че е по-добре да се справиш сам с голямо премеждие. В моя случай това беше и напълно невъзможно от чисто практическа гледна точка. И по-рано споменах - семейството ми е великолепно, имам и най-яките приятели. Тяхната подкрепа е безценна, съвсем осъзнато всеки ден се чувствам благодарна за тях.

Сам обаче трябва да вземеш определени решения, свързани с настройката ти, мотивацията ти, начина, по който виждаш света, амбициите ти. Това не може да ти бъде привнесено отвън, колкото и велики хора да имаш около себе си. Нито пък може да бъде помрачено от хора, които не вярват в теб. Стига да не си дете… Аз бях на 18 години, когато претърпях катастрофата, и вече характерът ми до голяма степен беше изграден. Така че не искам да обобщавам, всяка житейска ситуация е различна.

Какво представлява работата ти като консултант по достъпна среда?
По ред причини това начинание е все още в много начален етап и тепърва предстои да го развивам. В основата стои идеята, че само човек, който на практика изпитва нуждата от достъпност, може да прецени дали и как даден обект се брои за достъпен. Ако нямаш този поглед, куп детайли, а понякога цялата концепция ти убягва. Истината е, че куп нормативни актове целят да уредят въпроса, достъпността е заложена в проекта, но нещата се “чупят”, когато стигнем до изпълнението, защото липсва контрол. Опитът ми в международна неправителствена организация за защита на правата на хората с увреждания сочи, че проблемите са решими, но на първо място стои информираността на обществото, а то се получава със силна гражданска активност.

Виждаш ли някаква промяна по отношение на инфраструктурата у нас - във Варна например или в София?
Виждам, че има добри примери, но те не са правилото. Недопустимо е нови обекти и инфраструктура да се изгражда без осигурена достъпност, но това се случва. Не защото е твърде скъпо, за да се постигне, а защото мисълта да осигуриш достъп все още не е залегнала в цялото ни общество. От подобно мислене обаче няма печеливши. Губят хората, които са дискриминирани, и не могат да вършат често елементарни дейности от ежедневието си. Губи и бизнесът, който на практика умишлено съкращава броя на потребителите си, страда и реномето му.

С какво се сблъска като като кандидат за общински съветник на Варна?
Срещнах доста интересни хора и ситуации всъщност. На много хора не им се вярваше, че аз се кандидатирам реално - с ясната заявка, че мога да допринеса с работа за добруването на града ни. Участвах в дебат с кандидат за общински съветник, който използва думата “инвалид” неколкократно, и изобщо с цялото си поведение показваше крайно неадекватно отношение към човек, който е наравно с него в някакво съревнование. Не спечелих достатъчно гласове, но темата за достъпността навлезе в общественото говорене и това е минимална утеха за смисъла на участието ми.

Сменяме рязко посоката и навлизаме в света на книгите и дигиталния маркетинг – другата сфера на интереси при теб. Какво четеш в момента?
Обикновено чета по няколко книги в един и същи период, в различни формати. На хартия в момента чета един нидерландски роман - “Жажда” от Естер Херитсен. Ако сте почитатели на Херман Кох, и тази книга ще ви впечатли. Аз лично я харесвам много, на самия ѝ финал съм. Приключвам Why We Sleep в аудиоформат - страхотна научна книга за подценяваната роля на съня в живота ни. В електронен вариант пък чета предстоящо заглавие, което съвсем наскоро имаше своята американска премиера, и предизвика много вълнения - “Изхвърлени в Америка” от Джанин Къминс. Разбира се, имам удоволствието да я чета преди да излезе по книжарниците, защото работим с издателството. За съжаление електронните книги не успяват да пробият на нашия пазар, а хората продължават да теглят незаконни копия, ощетявайки авторите и издателите. Но това е проблем, който не можем да разнищим в няколко реда...

В Малта, 2018 г.

Снимка: Личен архив

Изкушавала ли си се да пишеш?
Аз пиша всеки ден :) Изобщо не страдам от липса на поле за творческа изява, ако обаче ме питаш за книга - не. Това не означава, че някой ден няма да ми се прииска и да го направя. Но далеч не смятам, че всеки запален читател трябва и да пише книги. Засега удоволствие и смисъл намирам в популяризирането на четенето, на мисленето като цяло, ако искаш. С екипа на най-голямата онлайн медия за четене и книги - сайтът “Аз чета” - вършим чудесна работа в тази посока.

Ако историята на живота ти до момента влезе в книга, как би я озаглавила?
Все още събирам ценно съдържание за подобно издание, така че се надявам заглавието тепърва да се изясни :) Имам си своите постижения, регистрирам ги, но не искам да лежа на стари лаври. За мен животът има смисъл, ако се развиваме всеки ден, ревизираме вярванията си, експериментираме, обичаме, работим в екип с хора, с които имаме обща визия. Смятам, че е рано историята на живота ми да влезе в книга, защото вярвам, че най-хубавото предстои.

Четенето помага ли в трудни моменти? Към какви книги посягаш тогава?
Четенето помага за много неща. Хората изживяват четенето по различен начин. Наскоро се запознах с една жена, която сподели, че в трудни моменти препрочита някоя от любимите си книги, някои от тях е чела 30 пъти. Аз не обичам да препрочитам книгите, колкото и да са ми харесали. Пред перспективата колко непрочетени, страхотни книги има някъде там, това ми се вижда кощунствено :) Освен това ценя много времето си и си давам ясна сметка, че имаме ограничено време за това, което искаме да направим.

В по-трудни моменти посягам към нехудожествени книги, макар и в прекрасно настроение да съм, пак да обичам да ги чета. Аз съм рационалист и досегът с науката ми дава спокойствие и ми помага да се фокусирам върху важните за мен теми. Също така ме вдъхновява. Книги, които мога да отлича, са “Бъдещето на човечеството” от Мичио Каку, “Поток” и “Креативност” от Михай Чиксентмихай, “Фактологичност” от Ханс Рослинг. Четох “Влиянието” от Робърт Чалдини в труден момент, може би нея бих прочела отново.

Полет с парапланер, 2014 г.

Снимка: Личен архив

За какво мечтаеш днес?
Аз личен и професионален живот не мога да разгранича особено. За някои това е грешка, за нас в семейството на “Аз чета” и BookMark това е единственият възможен начин. Наскоро Александър Кръстев, създател на въпросното семейство, ни изпрати в общ чат в LinkedIn една мисъл за корпоративната култура на организационния психолог Адам Грант. Цитирам с приблизителна точност: “Преди да приемеш предложение за работа, си струва да си зададеш въпроса “Искам ли да заприличам на хората там?”. Защото макар да е вярно, че ние променяме средата, в която работим, не по-малко валидно е и обратното - ние се променяме спрямо ценностите на околните. Е, аз съм щастливка да бъда в екип с хора, от които се уча всеки ден и с които гледаме в една посока. Една от мечтите ми е като екип да успяваме да влияем на хората около нас (партньори, клиенти и в по-общ смисъл - обществото) със своите ценности. Каузите, за които работим, да бъдат успешни и да ни мотивират за още по-дръзки идеи и планове. Средата, в която живеем, да бъде по-достъпна, съзнанието ми да е свободно от трудности, които само черпят от енергията ми, за да мога да я влагам в нещата, в които искам.