Настъпва времето на "Аса в небето" - втората част от поредицата "Жокери" на Дж. Р. Р. Мартин

ДЖУБ

ПЪРВА ЧАСТ

Джордж Р. Р. Мартин 

След като заключи вестникарската си будка за през нощта, Джуб натовари количката си с вестници и потегли на обиколка по баровете в Жокерския квартал, както правеше всяка вечер.

До Деня на благодарността оставаше по-малко от една седмица и студеният ноемврийски вятър, който фучеше по улица „Бауъри“, носеше леден полъх. Джуб крачеше неотклонно напред, като придържаше смачканото си старо бомбе с едната си ръка, а с другата дърпаше след себе си телената количка с две колела по неравния тротоар. Панталоните му бяха толкова широки, че в тях можеше да се събере цяла църковна конгрегация, а синята му хавайска риза с къси ръкави беше щампована на сърфисти. Джуб никога не носеше палто. Продаваше вестници и списания от будката си на ъгъла на „Хестър“ и „Бауъри“ от лятото на 1952 година и нито веднъж от тогава насам не беше обличал палто. Всеки път, когато някой го попиташе за това, той се разсмиваше под бивните си, плясваше с ръка по корема си и отговаряше:

– Не ми трябва друга изолация, господине.

В по-високите си дни, когато носеше обувки на платформи, Джуб Бенсън достигаше до внушителния ръст от сто и шестдесет сантиметра, но въпреки това успяваше да събере в него значително тегло – сто тридесет и пет килограма лъскава синьо-черна плът, която приличаше на гума, разтопена наполовина. Лицето му беше широко и нашарено от кратери, черепът му беше покрит с гъсти кичури от твърда червена коса, а от ъглите на устата му надолу се извиваха две малки бивни. От него се разнасяше миризма на пуканки с масло, а освен това знаеше повече вицове от всеки друг в Жокерския квартал.

Джуб се придвижваше енергично, като поздравяваше минувачите с широка усмивка и пробутваше вестниците си на минаващите коли (дори в този късен час главната улица в Жокерския квартал съвсем не беше опустяла). Спря се на входа на клуб „Карнавал“ и остави цяла купчина вестници „Дейли Нюз“ на портиера, за да ги раздава на клиентите, когато си тръгват, както и един брой „Таймс“ за собственика Дез. На няколко пресечки оттам беше клуб „Хаос“, където също пласираше цяла купчина вестници. Беше запазил и новия брой на „Нешънъл Информър“ за Въглен. Портиерът го взе с изпитата си фосфоресцираща ръка.

– Благодаря, Морж.

– Вътре си пише всичко – увери го Джуб. – Имало някакво ново лекарство, което превръщало жокерите в аса.

Въглен се засмя.

– Да бе, да – отговори той, като разлистваше страниците.

На светещото му лице бавно се изписа доволна усмивка.

– Я виж ти, Сю Елън от „Далас“ се връща при Джей Ар.

– Тя винаги се връща при него – отбеляза Джуб.

– Но този път ще му роди жокерско бебе – каза Въглен. – Господи, каква тъпа путка.

Той сгъна вестника и го пъхна под мишницата си.

– Разбра ли? – подхвърли той. – Гимли се връща.

– Не думай – отговори Джуб.

Вратата на клуба се отвори зад тях. Въглен скочи от мястото си, за да я задържи, и изсвири с уста, за да спре едно такси за добре облечената двойка, която излезе отвътре. Докато им помагаше да се качат в колата, той им подаде безплатния брой на „Дейли Нюз“ и мъжът му остави пет долара бакшиш. Въглен направи така, че банкнотата да изчезне, като намигна на Джуб. Джуб му махна и си продължи по пътя, като остави фосфоресциращия портиер да стои на тротоара в униформената си ливрея от клуб „Хаос“ и да проучва съдържанието на жълтия си вестник.

Клубовете „Хаос“ и „Карнавал“ бяха заведенията от класа в този квартал; баровете, пивниците и кафенетата по пресечките рядко си правеха труда да подаряват нещо на клиентите си. Въпреки това го познаваха навсякъде и му позволяваха да продава вестниците си от маса на маса. Джуб спря за малко в „Ямата“ и в „Кухнята на Косъма“, изигра една дама в „Мазето на Менгемето“ и достави един брой на списание „Пентхаус“ лично на Уоли в бара, който носеше неговото име. Мина и през кръчмата на Черния Майк, където се заговори с две работещи момичета под светещата неонова реклама на бирата „Шефър“ и те му разказаха всичко за извратения политик от нормалните, когото бяха обслужвали едновременно.

Джуб остави един брой на „Таймс“ за капитан Макферсън на дежурния сержант в полицейското управление в Жокерския квартал и продаде един брой на „Спортинг Нюз“ на един полицейски служител с цивилни дрехи, който си мислеше, че Джуб знае нещо повече за „Диви жокери“ – клуба, където миналата седмица бяха кастрирали един компаньон на сцената.
После мина през „Кривия дракон“ в началото на Китайския квартал, за да се отърве от вестниците си на китайски, преди да продължи към клуб „Фрийкърс“ на площад „Четъм“, където успя да продаде един брой на „Дейли Нюз“ и пет-шест – на „Жокер Трибюн“.

Редакцията на „Трибюн“ беше от другата страна на същия площад. Дежурният редактор на вечерната смяна винаги си купуваше по един брой от „Таймс“, „Дейли Нюз“, „Поуст“ и „Вилидж Войс“, а освен това държеше да налее на Джуб една чаша от черното им мътно кафе.

– Тази вечер няма много новини – отбеляза Щипката, докато дъвчеше незапалената си пура и разлистваше страниците на конкурентните издания с рачешките си щипки.

– Чух, че ченгетата се канят да затворят онова снимачно студио за порно с жокери на улица „Дивижън“ – подхвърли Джуб, докато вежливо отпиваше от кафето си.

Щипката присви очи срещу него.

– Мислиш ли? Не се обзалагай на това, Морж. Онези типове имат дебели връзки. Мисля, че са хора на мафиотската фамилия Гамбионе. Къде си чул за това?

Джуб му отвърна с гумената си усмивка:

– И аз не мога да разкривам източниците си, редакторе. Чу ли вица за онзи тип, който се оженил за жокерка – ама страхотна, с дълга руса коса, ангелско лице и съответното тяло. Първата им брачна нощ тя пристига в спалнята по бял комбинезон и му казва: „Скъпи, имам една добра и една лоша новина“. И той вика: „Добре, кажи ми първо добрата“. И тя му вика: „Ами добрата новина е тази, че от жокерния вирус станах такава“. И се завърта, нали, така че да може да я огледа от всички страни, докато не му потичат лигите. „Добре де – казва той. – Каква е лошата новина?“ И тя отговаря: „Ами лошата новина е тази, че всъщност се казвам Джоузеф“.

Лицето на Щипката се изкриви от болезнена гримаса.

– Изчезвай – каза му той.

Обичайните клиенти в бара на Ърни му помогнаха да се разтовари от още няколко броя на „Жокер Трибюн“ и „Дейли Нюз“, а за самия Ърни беше запазил новия брой на „Ринг“, който беше получил по-рано следобед. В бара нямаше много хора и Ърни го почерпи една пиня колада, а в замяна Джуб му разказа вица за жокерската булка, която имала една добра и една лоша новина за своя съпруг.

Продавачът на щанда в денонощната сладкарница за понички си купи „Таймс“. Когато зави по „Хенри“ към последната спирка от обиколката си, количката на Джуб вече беше толкова олекнала, че подскачаше по тротоара след него.

Пред навеса на входа на „Кристал Палас“ бяха паркирани три таксита, които чакаха клиенти.

– Здрасти, Морж – подвикна му единият от шофьорите, когато мина покрай тях. – Остана ли ти един „Трибюн“?

– Естествено – отвърна Джуб.

Вестникът и монетата смениха местата си в ръцете им. На мястото на дясната ръка на таксиджията имаше гнездо от тънки пипала, подобни на змийчета, а вместо стъпала имаше перки, но колата му беше оборудвана със специален волан, а познаваше града по-добре от всеки друг шофьор на такси, с ръце или без. Изкарваше и добри бакшиши. В днешно време за клиентите беше такова облекчение да попаднат на таксиметров шофьор, който говори английски, че изобщо не им пукаше как изглежда.

Портиерът пренесе количката на Джуб нагоре по каменното стълбище до главния вход на клуба „Кристал Палас“, който се помещаваше в триетажна сграда от началото на века, дълга цяла пресечка. Когато влезе във фоайето, Джуб остави шапката и количката си при гардеробиерката, пъхна останалите вестници под мишницата си и влезе в голямата зала с висок таван. На влизане се размина с Елмо, джуджето бияч, зает да изнася отвътре един клиент с лице като сепия и домино на пайети.

От едната страна на главата му имаше неприятна наглед синина.

– Какво е направил? – осведоми се Джуб.

Елмо вдигна поглед към него и се ухили:

– Работата не е в това какво е направил, а какво си мислеше да направи.

Дребният мъж бутна вратите от цветно стъкло, като продължаваше да носи на рамото си мъжа с лице като сепия, все едно беше чувал със зърно.

В „Кристал Палас“ беше време за последни поръчки. Джуб обиколи голямата зала – рядко си правеше труда да минава през страничните зали с техните сепарета, затворени със завеси – и продаде още няколко вестника. После се покатери на едно високо столче до бара. Зад дългия бар от махагон беше Саша, а лицето му без очи и мустаците му, тънки като моливи, се отразяваха в огледалото, докато му приготвяше един тропически коктейл с ром, портокал, ананас и гренадин. Барманът го остави пред Джуб, без двамата да си разменят нито думи, нито пари.

Докато отпиваше от коктейла си, Джуб долови уханието на познат парфюм и се обърна точно навреме, за да види как Какавидата се настанява на столчето от лявата му страна.

– Добро утро – каза тя.

Говореше хладно, с лек британски акцент. Беше гримирала на едната си скула спирала от сребърен гланц, която сякаш се носеше като мъглявина над прозрачната ѝ плът, под която се виждаше бялото на черепа. Устните ѝ също бяха с искрящ сребърен гланц, а дългите ѝ нокти блестяха като кинжали.

– Как е новинарският бизнес, Джубал?

Той се ухили в отговор:

– Чу ли вица за жокерската булка, която имала една добра и една лоша новина?

Призрачно сивите сенки на лицевите мускули от двете страни на посребрените ѝ устни ги изкривиха в гримаса.

– Спести ми го, моля те.

– Добре де, добре – каза Джуб и отпи от сламката тропическия си коктейл. – Ако искаш да знаеш, в клуб „Хаос“ слагат в тези коктейли едни малки чадърчета.

– В клуб „Хаос“ сервират и напитки в кокосови орехи.

Джуб отпи още една глътка от коктейла си, без да отговори. После смени темата:

– Знаеш ли онова място на улица „Дивижън“, където снимат порно? Чух, че е на фамилията Гамбионе.

– Това са стари новини – отвърна Какавидата.

Клубът вече затваряше. Светнаха лампите. Елмо се зае да обикаля залата, като вдигаше столовете на масите и изпращаше последните посетители, без да се церемони особено с тях.

– Новият началник на охраната в клиниката на Тахион ще бъде Трол. Самият доктор ми го каза.

– Политика за ограничаване на дискриминацията? – отбеляза сухо Какавидата.

– Отчасти – отвърна Джуб. – А отчасти е това, че Трол е висок два метра и половина, със зелена кожа и практически е безсмъртен.

Той шумно довърши питието си и разбърка натрошения лед със сламката.

– Един тип от полицейското управление е надушил нещо по случая с „Диви жокери“.

– Няма да стигне до истината – каза Какавидата. – А ако все пак успее, ще му се прииска да не се беше занимавал с това.

– Ако имаха малко мозък в главата си, щяха просто да попитат теб.

– В градската хазна няма достатъчно средства, за да си платят за тази информация – отвърна Какавидата. – Има ли нещо друго? Винаги оставяш най-хубавото за накрая.

– Може би не е важно – каза Джуб, като се завъртя на столчето, за да се обърне с лице към нея. – Но чух нещо за това, че Гимли се връща у дома.

– Гимли?

Тя го каза нехайно, но дълбоките сини очи, увиснали в очните ябълки на черепа ѝ, го погледнаха остро и внимателно.

– Колко интересно. Подробности?

– Все още не – отговори Джуб. – Ще те държа в течение.

– Не се съмнявам, че ще го направиш.

Какавидата разполагаше с информатори в целия Жокерски квартал. Но Джуб, по прякор Моржа, беше един от най-благонадеждните сред тях. Всички го познаваха, всички го харесваха, всички си говореха с него.

Тази вечер Джуб беше последният клиент, който си тръгна от „Кристал Палас“. Когато излезе навън, току-що беше започнало да вали сняг. Той изсумтя, дръпна бомбето си над очите и се понесе по улица „Хенри“, като влачеше празната количка след себе си. Докато минаваше под моста „Манхатън“, с него се изравни една полицейска кола, намали и шофьорът отвори прозореца.

– Ей, Морж – подвикна чернокожият полицай, който седеше зад волана. – Вали сняг, тъп жокер такъв. Ще ти замръзнат топките.

– Топки? – провикна се в отговор Джуб. – Кой казва, че жокерите имат топки? Това време е страхотно, Чаз. Погледни какви розови бузи!

Той се ощипа по мазната, синьо-черна буза и се разкикоти.

Чаз въздъхна и отвори задната врата на патрулката.

– Качвай се. Ще те закарам у дома.

„У дома“ беше един пансион в пететажна сграда на улица „Елдридж“, съвсем близо с колата. Джуб паркира под стълбището до кофите за боклук и отключи полицейския катинар, с който беше заключена вратата на апартамента му на подземния етаж. Единственият прозорец беше изцяло закрит от корпуса на огромен допотопен климатик с ръждясала решетка, която сега беше наполовина засипана от снега.

Когато включи осветлението, на тавана светнаха червени крушки от по петнадесет вата, които изпълниха помещението със сумрачна алена светлина. В апартамента беше адски студено – едва ли не толкова, колкото и по ноемврийските улици навън. Джуб никога не включваше отоплението. Веднъж или два пъти в годината от газовата компания идваше по някой инспектор, за да провери дали не е хакнал брояча на радиаторите.

Под прозореца имаше ниска масичка с няколко метални подноса, на които бяха натрупани големи парчета позеленяло, гниещо месо. Джуб съблече ризата си, под която се видяха широките му гърди с шест зърна, сипа си натрошен лед в една чаша и си избра най-узрялата пържола.

На пода в спалнята му имаше гол матрак, а в ъгъла беше последната му придобивка – чисто нова порцеланова вана, обърната към големия телевизор. Джуб никога не пълнеше ваната с топла вода. През последните двадесет и три години беше научил много неща за човешките същества, но така и не беше успял да разбере защо доброволно се потапяха в болезнено гореща вода. Дори жителите на планетата Такис не бяха толкова малоумни, помисли си той, докато се събличаше.

Стиснал пържолата в едната си ръка, Джуб внимателно се отпусна в ледената вода и включи телевизора с дистанционното, за да изгледа новинарските емисии, които беше оставил да се записват автоматично, докато го няма. Пъхна цялата пържола в широката си уста и започна бавно да дъвче суровото месо, докато се киснеше във водата и поглъщаше всяка дума от устата на говорителя Том Брокоу. Беше много релаксиращо преживяване, но когато новините свършиха, Джуб си каза, че е време за работа.

Той се покатери през ръба на ваната, оригна се и енергично се подсуши с една хавлия с щампа на Патока Доналд. „Само един час“, каза си той, докато прекосяваше стаята с босите си крака, като оставяше мокри отпечатъци от стъпки по паркета. Беше уморен, но трябваше да свърши малко работа, иначе щеше да изостане още повече. Когато стигна до задната стена на спалнята си, той спря и въведе дълга поредица от цифри на дистанционното. Когато натисна и последната, голата тухлена стена пред него сякаш се разтвори във въздуха.

Джуб влезе в това, което преди беше килер за въглища. До отсрещната стена видя холокуб, в сравнение с който дори огромният му телевизор приличаше на джудже. Пред него имаше великански стол, проектиран специално за уникалното телосложение на Джуб, а около стола като подкова се извиваше работна конзола. Покрай всички стени на малкото помещение бяха подредени различни машини – предназначението на някои от тях щеше да бъде очевидно за всеки гимназист, но имаше и други, които щяха да озадачат дори самия доктор Тахион.

Колкото и да беше примитивно, това работно помещение беше достатъчно за Джуб. Той се настани на стола си, включи синтезната клетка, за да подава енергия към работната конзола и оборудването, и взе от контейнера до лакътя си една кристална пластина, дълга колкото детско кутре. Когато я вкара в съответния отвор на конзолата, отвътре светна записващото устройство и той се зае да продиктува последните си наблюдения и заключения на непознат език, който звучеше наполовина като мелодия и наполовина като какофония, съставен от равни части лай, подсвирване, оригване и цъкане. Дори всичките му останали системи за сигурност да откажат, делото му щеше да бъде в безопасност. Все пак на четиридесет светлинни години наоколо нямаше друго разумно същество, което да говори на родния му език.