Докато тръпнат в очакване на предпоследната част от поредицата "Песен за огън и лед", българските фенове на едно от най-големите имена на фентъзито и фантастиката Джордж Р. Р. Мартин най-сетне могат да прочетат хипнотичния роман "В дома на Червея".
Луксозното издание с твърди корици ще ви отведе в Града на Червея, опустошена земя, над която слънчевите лъчи бавно гаснат. Там властват Анелин, млад благородник, и неговите разглезени приятели. След като младежът е публично унижен от ловеца Месоносеца, той и другарите му планират своето жестоко отмъщение, което обаче ги отвежда дълбоко под земята, в царството на слепите гроуни – древен враг, чудовища от приказките и жадуван източник на месо.
Докато тъмнината стяга кадифената си прегръдка около Анелин и фалшивите сенки на светлината изчезват, наяве ще излязат забравени тайни за миналото на планетата и за тихия, лепкав ужас, дебнещ в нейното сърце.
Макар светът на Града на Червея да няма нищо общо нито с Кралския чертог, нито със Зимен хребет, магията на разказвача пъпли по страниците на тази мрачна приказка и завладява с универсалността на тематиката си – вечната битка между доброто и злото и нуждата от промяна първо в теб самия, за да можеш след това да помогнеш на околните. "В дома на Червея" е страховита приказка, ярка алегория на декадентското съвременно общество и заблудите, в които то често живее.
Джордж Реймънд Ричард Мартин е американски писател на фентъзи и фантастика, сценарист и телевизионен продуцент. След култовия успех на поредицата "Песен за огън и лед" и едноименната продукция на HBO, той се нарежда до светилата на фентъзи и фантастиката наред с Дж. Р. Р. Толкин, Борис и Аркадий Стругацки, Станислав Лем, Анжей Сапковски и Тери Пратчет.
Предлагаме ви да прочетете откъс от "В дома на Червея" на Джордж Р. Р. Мартин, издадена от "Сиела".
Дори легендите са забравили откога беше започнал упадъкът на Дома на Червея, както и следва да бъде, защото Упадък е само едно от имената, с които се зове самият Бял Червей. И тъй, яга-ла-хай – чедата на червея – продължаваха да се усмихват и да се преструват, че нищо не е станало, макар че гоблените по стените на безкрайните им тунели гниеха и броят им намаляваше всяка година, макар че месото все по-рядко навестяваше трапезата им и самите камъни около тях се разпадаха на прах. Те идваха и си отиваха, раждаха се и живееха във високите тунели с прозорци като присвити на цепка очи, окъпани в мътния червен блясък на необятния умиращ въглен над главите им. Палеха факлите си и устройваха маскарадите си, и очертаваха с ръка знака на червея всеки път, колчем минаваха покрай тъмните тунели без прозорци, където се мълвеше, че ръмжат и дебнат в очакване гроуните (защото чертозите и тунелите на Дома на Червея бяха приказно безкрайни и се спускаха тъй дълбоко под земята, колкото бяха високи черните небеса над тях, и яга-ла-хай обитаваха едва малка част от древните зали).
Чедата на червея бяха научени да вярват, че Белият Червей идва за всекиго в края на времето, но пълзи съвсем бавно, а в дългия упадък има време за разкошни пирове и ярки, прогнили багри. Тази мъдрост беше подкрепяна със силата на настоящия Човекочервей и неговите бронзови рицари, тъй както техните предци я бяха подкрепяли преди тях безброй поколения наред. Тъй оцеляваше Домът на Червея, макар и гроуните да пълзяха под краката им, а слънцето да догаряше над главите им.
На всяка четвърта година в Залата на Обсидиана се събираха най-проницателните, най-остроумните и най-благородните от всички яга-ла-хай, за да съзерцават слънцето и да пируват под умиращите му лъчи. Тази зала беше единственото достойно място за толкова блестящ маскарад. Беше разположена високо в Дома на Червея, така че всички тунели, които водеха към нея, се издигаха стръмно нагоре, и както подът, така и таванът, както и три от стените на залата бяха от разтопен обсидиан, студен и лъскав като огледало и мрачен като смъртта. През четирите години без един ден, които преминаваха между всеки два Слънчеви Маскарада, не тъй благородните чеда на червея, наричани факлороби, неуморно се трудеха в тази зала, търкаха и лъскаха, така че когато бронзовите рицари дойдат да запалят факлите, техните отражения да просветнат в черното стъкло навсякъде около тях. Едва тогава се събираха и гостите, хиляди празнуващи в пъстри костюми и фантастични маски, и обсидианът извиваше и разкривяваше техните ярки лица и елегантни силуети, докато не се превръщаха в пъстра вихрушка от демони, които танцуват във великанска черна бутилка.
И това беше само част от Залата на Обсидиана. Това не бе всичко; имаше го и прозореца. Прозорецът заемаше цялата четвърта стена зад пясъчната яма, в която се свиваше на кълбо Човекочервеят; беше прозрачен като кристал, но при все това беше по-здрав от всяко стъкло, което бяха виждали някога. На нито едно друго място в целия Дом на Червея нямаше нито един прозорец, който да се мери и с една незначителна част от него. Стъклото, ако изобщо беше стъкло, гледаше към мъртва и безрадостна пустош, над която не повяваше вятър; над равнината цареше безкраен мрак и тя беше съвсем пуста, макар и до едва видимия хоризонт понякога да се различаваха полуразрушени каменни форми, които може и да бяха руини, а може би не. Беше трудно да се прецени; светлината беше крайно недостатъчна.
Слънцето изпълваше половината от небето; снагата му се извиваше от единия край на хоризонта до другия и се издуваше толкова високо, че докосваше зенита. Над него се простираше безкрайното черно небе, напръскано с шепа звезди. Самото слънце беше с по-мек черен цвят, цвета на пепел, освен по малобройните петна, където все още беше живо. Прекосяваха го реки – усукани ивици в червено, което сияеше като въглен, огнени вени по умореното му лице. Някога чедата на червея ги бяха изучавали – в онези далечни времена, когато все още си играеха с телескопи – и всеки от огнените канали някога си беше имал име, макар и повечето от тях вече да бяха забравени. Там, където се срещаха и сбираха реките, понякога се виждаха пламтящи оранжеви езера, а на други места под пепелявата кора на слънцето пулсираха червени и жълти отблясъци. Най-красиви от всичко бяха моретата – два исполински океана в яростно червено, които се смаляваха и потъмняваха с всеки следващ маскарад; единият беше в горната част на слънцето, близо до ръба, и се извиваше отвъд хоризонта до онази част от него, която никога не бяха виждали, а вторият гореше близо до кръста на слънцето и често очертаваше със светлината си руините на хоризонта, които може би не бяха руини.
От пладне, когато започваше Слънчевият Маскарад (всички часове на чедата на червея бяха произволни, защото светлината беше една и съща, денем и нощем), до полунощ всички гости носеха маски, дори Човекочервеят, и пред големия прозорец се спускаха дълги завеси от тежко червено кадифе, за да скриват слънцето. Безмълвните факлороби поднасяха пиршеството на черни железни подноси и го подреждаха на дългата трапеза: тежки гъби със сметанов сос, изящно подправени праханки, миниатюрни голи охлюви в рулца от бекон, уханно зелено вино, в което се извиваха все още живи подправки, пържени буболечки, печени дънни глигани от кралския килер на Човекочервея, току-що изпечен гъбен хляб и хиляди други деликатеси. А почетното място на трапезата, ако имаха късмет, беше отредено за някой тлъст и невръстен шестокрак гроун (или дори два!), едва достигнал пубертета, усърдно изпечен на шиш и сервиран цял и непокътнат, така че месото му да бъде бяло и сочно. Гостите се хранеха до насита, докато не можеха да сложат нищо повече в устата си, изпод всеки воал и домино се сипеха шеги и смях и сетне танцуваха с часове под светлината на факлите, а обсидиановите призраци имитираха движенията им по стените и пода. И когато най-сетне идваше полунощ, започваше свалянето на маските.
Едва когато всички бяха оголили лицата си, бронзовите рицари отнасяха властващия Човекочервей до четвъртата стена и той дръпваше въжето на завесите (ако все още имаше ръце – в противен случай рицарите го правеха вместо него), за да свали маската на слънцето.
Човекочервеят в онази година бе Верментор Втори, четиринадесетият от своя род, който властваше над яга-ла-хай от Високия Тунел в Дома на Червея. Той властваше от дузина години насам и скоро дните му щяха да свършат, защото жреците-хирурзи не бяха спирали да вършат свещената си работа върху него през цялото това време и от него не беше останало нищо за пречистване освен твърде човешката глава, която се поклащаше на върха на лъкатушното му тяло. Скоро той щеше да се слее ведно с Белия Червей. Но синът му вече беше готов да го наследи.
