Теодора Иванова - Додо: Не се сравнявайте с другите. Всеки от нас е различен и това му е хубавото

Върху търсенето на любовта и невидимите светове вътре в нас, поривите на душата, емоционалната борба и върху прошката поставя акцент спектакълът „Цветята” на младата авторка Теодора Иванова - Додо. Представлението стъпи на театралната сцена, след като стана победител в тазгодишния, шести конкурс на Театър „София” за написване на съвременна българска пиеса. Неда Спасова, Симона Халачева, Росен Белов и Стефан Додуров са актьорите, които влизат в кожата на героите. В месеца на Ladyzone Теодора разказва за вдъхновението, провокирало я да облече в думи емоционалната история, както и за чувството да бъдеш оценен.

Теодора, разкажете за себе си – откъде сте, кога осъзнахте, че НАТФИЗ е мястото, което ще ви даде полет на желанието да се занимавате с изкуство, родителите ви или друг повлия на решението да учите в театралната академия?
Родена съм в София. Изкуството винаги е седяло на дневен ред в дома ни. Майка ми, Ивомила Иванова, е пишещ човек. Около нея винаги е имало кръг от хора на изкуството, тя е изкуствовед. Тя е и човекът, който истински ме подкрепи, когато взех решение да кандидатствам в НАТФИЗ. А както често се случва в живота, големите крайпътни камъни, големите решения се случват спонтанно, често прошепнати ни „случайно” на улицата или изплували в някой сън. Решението ми да уча драматургия беше свързано с желанието ми да се прехранвам с писане. И винаги е седяла една мечта, за театъра. Въпреки че незнайните пътища, случки и хора в живота ми, ме доведоха в телевизията.

Снимка: Личен архив

Какъв опит имате в занаята, с който сте се захванала, доколкото знам сте била сценарист, както и блогър – поддържате ли блога си и сега?
В България се е наложила думата сценарист, поради широкото разделение на професията ни между екранните и сценичните изкуства. Но истинската дума, която търсим, е драматург. В миналото драматурзи като Валери Петров, Йордан Радичков, Георги Мишев са писали както за кино, така и за театър, а нерядко и за телевизия. Това е и моята професия, която практикувам вече седем години, започнах да работя в телевизията по време на следването си. Все още не съм осъществила проектите си за кино, но продължаваме работа в тази насока, заедно с моя колега Николай Долдуров.

Драматургът е ултимативният писател – той може да напише куклена пиеса или сценарий за телевизионно шоу, а защо не и сценарий за корпоративна церемония.

В Театралната академия, специалността „Драматургия”, създадена от моя професор Станислав Семерджиев, дава много широка подготовка и близка до реални работни условия, среда.

А в блога ми, в който сега много рядко пиша, има предимно стихове и кратка проза, писани през годините. Малка част от стиховете, сега оживяха на сцената в „Цветята” – те са поетичната страна на представлението и са част от репликите на персонажа на Неда Спасова (Сара – името на героинята в пиесата, б. а.). Вероятно някога ще ги издам на хартия, но за сега живеят някъде там, в дълбокия космос на Интернет.

Какво ви вдъхнови да напишете пиесата „Цветята” и какво е вашето послание чрез нея?
„Цветята” е по-скоро светоусещане, което съм оформяла през годините. И то е някаква смесица между поезия и цинизъм. Този текст е дълбоко размишление над отношенията ни с другите, начинът, по който сме способни да проявяваме любов, как виждаме себе си и как ни виждат отстрани, за страховете, за разминаванията, за нежеланието ни да пораснем, за фините сенки, които обитават сърцата ни, за мислите, които се заселват у нас в миговете, преди да заспим, за онези най-съкровени, пазени на дъното на всеки един от нас, наглед незначителни преживявания, които оставят дълбок отпечатък в живота ни.

Снимка: Личен архив

А какво означава за Вас това, че спечелихте конкурса на Театър „София”, което и позволи пиесата да бъде поставена на театралната сцена?
Означава именно това – възможност за дебют на театрална сцена. Естествено продължение за моя професионален път и сбъдната мечта. Също и късмет – да се запозная с прекрасните хора от екипа: режисьора Калин Ангелов, актьорите – Стефан Додуров, Неда Спасова и Росен Белов. И да работя за първи път с моята приятелка Симона Халачева. И съм безкрайно щастлива, че срещнах хора, които се влюбиха в текста и представлението стана съвсем тяхно, импонира на нежните им души.

Симона Халачева: Ако съществува някакво прераждане, убедена съм, че съм живяла в Париж

Някак те заразява и ти да се усмихваш, да си витален, лек, да пръскаш добро около себе си

Какви са отзивите на публиката и на колегите ви, след като излязат от театралния салон?
Хубави са отзивите. Развълнувани, поразплакани на места. „Цветята” не е представление, след което излизаш еуфоричен. Замисля, усмихва, кара те да се прибереш навътре в себе си, да си помечтаеш, да си въздъхнеш. Мисля, че текстът до известна степен ни подтиква да погледнем „отгоре” - над нещата, все пак Вселената е безкрайна и се разширява всеки миг, а ние, макар и прашинки, несигурни в съществуването си, сме част от нея.

Снимка: Личен архив

Усещате ли случващото се като успех и накъде се целите?
Нещата в живота на човек се случват закономерно. С много желание и труд. Единственото, което искам е да упражнявам професията си.

Всъщност каква е вашата дефиниция за успяла жена?
Никога не съм разбирала докрай думата успех. А и всичко е субективно. Мога да съм точно толкова „успяла”, щастлива и доволна в живота си и ако живея някъде в природата, отглеждайки кози, кокошки и грижейки се за градината си. И ако пишех само за себе си.

А в какво трябва да се търси и намира вдъхновението, което ни кара да вървим напред и нагоре?
Мен лично ме вдъхновяват колеги - артисти, писатели, музиканти, художници. Чудо е и не спира да ме учудва колко гениални същества има на тази планета. Хора, които не спират да горят в изкуството си, то е тяхна религия, любов, дом. Крайно е, но аз му отдавам почит.

По повод рождения ден на Ladyzone Борислава Караджова нарисува картина. Каква е първата ви асоциация, като я погледнете?
Съвременна жена.

Снимка: Борислава Караджова

Намирате ли себе си в нея и какво бихте добавила?
Има цветя - бих могла да съм аз. Бих добавила котка (дано не изяде рибката) и бутилка просеко (шегува се, б. а.).

А какво име бихте дала на картината?
„Крехко равновесие”.

Ще пожелаете ли нещо на сайта и на читателите?
Желая на всички да са щастливи в това, което правят. Независимо какво е то. И да не се сравняват с другите. Всеки от нас е различен. И това му е хубавото.