Спортът съпътства живота на Светла Оцетова и като състезател, и като архитект. И до днес олимпийската шампионка от Монреал 1976 г. по гребане двойка скул, заедно със Здравка Йорданова, не е спирала да работи за „своя” спорт. Тя е носителка и на световна титла от първенството в Нова Зеландия през 1978 г., на две сребърни отличия от форумите на планетата в Амстердам (1977 г.) и Блед (1979 г.) и на бронз в Нотингам през 1975 г. От години е технически директор във ФИСА (Международната федерация по гребане). Завършила е „Архитектура” и със същата страст, като в гребането, е успяла да се докаже и утвърди като успешен специалист в проектирането на гребни канали по света, което прави повече от 30 години.

Снимка от Олимпийските игри в Лондон
Снимка: Личен архив

Независимо от световните си успехи и от едната, и от другата страна на гребането, олимпийката, която отбеляза 70-годишен юбилей, е съхранила себе си и физически, и психически. Вероятно произходът, желанието, не амбицията, както подчертава тя, да покаже, че може повече, въпреки съмненията на другите, способността да общува и да се радва на красивото в природата, да разграничава доброто от лошото, имат значение за изграждането й като човек и специалист. Заедно със съпруга си Димитър Генов, който също е спортист, занимавал се е с конен спорт и е бил треньор на националния ни отбор, са родители на три деца, имат и внуци.

Светла Оцетова разказва за настоящата си работа и за важните неща в спорта и живота, за личния си свят: 

Винаги съм се стремяла да не правя неща, които не ми харесват. Едното, от които беше яденето на хляб (смее се, б. а.). Винаги е имало компромиси, но и хора, които са ми тежали, като отношение... Мисля, че не си заслужава да си даваш от времето за подобни случаи и хора.

Светла, как направихте избора - спортист да стане архитект?

Исках да стана лекар, но баща ми, който беше лекар, каза – не! А тогава си слушахме бащите. Архитектурата беше второто ми желание. Чичо ми, брат на баща ми, беше архитект. Той е проектирал повечето железопътни гари у нас. Влязох в строителния техникум и успоредно с това тренирах гребане. Живеех в Панчарево - езерото ми беше близо, а Националният стадион беше под носа ми от техникума, където учех. Не ме приеха веднага архитектура - голяма беше конкуренцията. Успях втората година. Следвах инженерство, което много ми помогна по-късно в работата. Беше ми трудно едновременно да уча и да тренирам. А и вече бях в националния отбор и се изискваше повече време да имам за спорта. Треньорите казаха: „Избирай - или гребане, или следване!” Преподавателите бяха на същото мнение.

Бях започнала да нагаждам датите за изпитите, в зависимост от ангажиментите си в спорта. В крайна сметка успях, без да избирам само едното или само другото. Учех много по време на сесиите, след това събирах изпитите в една седмица и така си освобождавах много време за тренировки, състезания, лагери. През 1976 г. завърших висшето си образование и взех златен медал на летните олимпийски игри в Монреал заедно със Здравка Йорданова в дисциплината двойка скул. Предишната година спечелих и първото си бронзово отличие от световното първенство в Нотингам. След това продължих да тренирам...

Какво е усещането, когато вече си изкачил олимпийския връх?

Усещането е, че нещо свърши... Разбира се, удовлетворението е много по-голямо, когато краят е с положителен резултат. Помня, че на награждаването на олимпиадата, ми дадоха думата. Благодарих на треньорите и казах: „Да помислим и да поздравим всички останали състезатели, които са положили същите усилия като нас, но не са стигнали този връх.”

С българския отбор участващи на Олимпийските игри в Рио
Снимка: Личен архив



Истината е, че много по-интересен ми беше процесът на стигане до целта. И така е било винаги... Емоцията да тренираш и да се състезаваш са съвършено различни преживявания. Тренирах на Белмекен и винаги гледах първа да се кача в лодката, когато нямаше вълничка по водата, за да направя първата следа. Беше много красиво усещане! Над стената на язовира се виждаха заснежените върхове на планината, осветени в червено от слънцето, което беше невероятно! Много хубави спомени имам...

Когато излизахме да караме ски, също излизах първа, за да направя пъртина. Помня едно пиленце, което чуруликаше и ме следваше от клон на клон в планината. Ей, такива неща виждам, като се обърна назад...

Било е и много тежко, разбира се - на щангите, например. Правеше се сериозна силова подготовка, а моята структура на костната система не е подходяща. Но въпреки това добре се справях с вдигането на собствената си тежест (смее се, б. а.). С партньорката ми Здравка Йорданова живеехме нон-стоп заедно – обядвахме, спяхме в една стая, гребехме в една и съща лодка, което беше такъв урок за мен за предстоящия ми семеен живот. Така се научих как да вървят нещата, защото ако се налагаш непрекъснато, за да става твоето, раздялата е неизбежна, както стана с много музикални групи (шегува се, б. а.).

Съпругът Ви се е занимавал с конен спорт. Важно ли е за едно семейство, когато и двамата са спортисти?

Не, не е важно! По-важен е характерът на хората. И съпругът ми е спокоен, и аз. Все пак той е Лъв, а аз Стрелец и няма как да мине и без разправии понякога (смее, се б. а.). Имам три деца и дъщеря от предишен брак на съпруга ми, и по времето, когато ги гледах, строях и къщата ни в Панчарево, откъдето съм. Не беше лесно... Но винаги съм имала безкрайна подкрепа от страна на съпруга ми. В началото аз стоях вкъщи, защото той беше на спортни лагери, след това си разменихме ролите. И като се замисля, едва ли някой мъж би издържал всичко това!

Със сина си Димитър по време на Олимпиадата в Атина 2004 г.
Снимка: Личен архив

Правили ли сте планове за децата си – с какво да се занимават, какви да станат...?

Никога не сме правили планове за бъдещето на децата ни. Стремели сме се да имат добра обща култура и да им създадем достатъчно условия, за да могат сами да преценят къде им е мястото един ден в живота. Всичките ни деца (въпреки че имаха възможност) си останаха в България. Може би е така, защото често ги взимах с мен при пътувания и имат доста добра представа за живота и в другите страни. Понякога дори участваха като доброволци в организацията на световни първенства и олимпийски игри. Всички те работят в съвършено различни сфери.

Разходка в края на 2020 г. около Панчаревското езеро заедно с дъщеря си Росица и трите й деца
Снимка: Личен архив

Само едната дъщеря в момента е в майчинство, за да гледа трите си деца – на 1 година и 4 месеца, на 4 години и на 5 години (две момичета и едно момче). И всички наши деца и внуците вече не живеят при нас. Но за празниците се събираме всички вкъщи. На шега обсъждаме възможността да съборим едната стена в хола и да го разширим, за да можем да се събираме всички около масата (смее се, б. а.).

Работата Ви от години е интересна, но и много отговорна – проектирате и участвате в изграждането на гребните канали за всички големи спортни изяви по света. Как се реализирахте и утвърдихте?

Трудно си намерих работа в началото тук. Като ме видеха и казваха: „Спортистка – те нищо не могат!”. И една година доста обикалях и търсех.

Какво надделя и успя да убеди настоящите Ви колеги, че можете?

Ще вметна, че в чужбина, когато видят в CV-то ти, че си бил спортист, е голям плюс, защото знаят, че това е дисциплиниран и организиран човек, който работи в екип и следва целите си. Тук, в България, обаче не е така. 

Обществото ни олицетворява точно това, а именно, че няма никакво разбиране каква е невероятната полза от спорта, от ангажираността на децата и подрастващите. Спортистите са положителни и успешни хора, и пример за останалите

Преди няколко години бях в Нова Зеландия, където имаше училищно първенство по гребане. През 5 минути имаше на старт 8 коридора пълни с лодки, което продължи от сутринта до вечерта. А Нова Зеландия е малка държава, но с правилна политика и знае защо го прави.

За колко състезания сте проектирали гребни канали?

Някой ден трябва да ги преброя... При олимпиадите е по-лесно, защото са през 4 години и от 1992 до 2028 г. всички са минали през ръцете ми. Освен тях има гребни канали, построени за световни първенства и кандидатури за олимпийски игри, които не са се осъществили, но проектите съм правила.

Надпис на стената на гребния канал в Сарасота, поставен от собственика на съоръжението в знак на благодарност за помощта, която Светла Оцетова е оказала при проектирането
Снимка: Личен архив



Къде беше най-трудно осъществяването на гребни канали?

В Токио... Гребният канал там трябваше да се изгради между два острова, а японците създават изкуствени острови, каквито бяха и тези. Трупат отпадъци, трамбоват отгоре, затварят ги и след това използват създалия се терен. Но не можеше да се пробие никъде дупка, за да се положат фундаментите на колоните за сградите, защото в момента, в който това се направи, изтичат отровни газове. Не знам колко пъти преправяхме проекта, защото решим ли да сложим нещо някъде и се оказва, че не може. Беше голяма мъка, още повече, че стените са вертикални, като док и вълните, които се образуват дори от вятъра, се отразяват в тях и става много трудно за гребане. И вятърът там не е подходящ – малко е диагонален, образува и течение, а каналите е важно да са съобразени с неговата посока. Много скъп проект се оказа, защото трябваше да се издигнат диги от двете страни, за да се затвори водата, а 2 метра беше денивелацията от приливите и отливите. Преграждането на водата създаде друг проблем – с пречистването й. А за да се направят вълноотразители, е трудно и много скъпо начинание. Иначе стана невероятно красиво!

Гребният канал в Токио
Снимка: Личен архив

А най-лесно?

Навсякъде има проблеми при проектирането на гребните канали, защото винаги се намесват природозащитници – неоправдано или оправдано. Но на мен ми става интересно, когато ми кажат, че нещо не може да стане. Много пъти това се е случвало. Затова и работата ми е интересна. Друг голям плюс за мен специално е, че след като се построи гребния канал, техническият екип на международната организация, пак минава „през ръцете ми” и виждам кое работи добре и кое не е чак толкова добре. Така знам за следващия път какво да коригирам. Затова и всеки следващ гребен канал става все по-добър. Не е без значение това, че съм „излязла” от лодката, била съм и председател на българската федерация по гребане, била съм и функционер на техническата комисия на ФИСА (Международната федерация по гребане), а от години съм технически директор. Отвсякъде съм видяла всичко от всички гледни точки.

Светът продължава и днес, грубо казано, да ви „използва”, а българският спорт?

И аз „използвам” света, за да се реализирам (усмихва се, б. а.). А българският спорт – по-трудно. Мисля, че 12 години бях председател на Българската федерация по гребане. Треньорите у нас нямат адекватна поддръжка, съответно нямат стимул, а треньорът е в основата на всеки един успех. Нещата, които исках да променя, на базата на опита си навън, не срещнаха никакво разбиране тук и се оттеглих, въпреки че обикновено се боря, но стената беше твърде голяма. А и не правя неща, които ще ми вземат повече, отколкото мога да понеса.

Как сте преодолявала компромисите, които е трябвало да правите в годините и в личен, и в професионален план?

Имало е много колебание в мен, защото съм състрадателна, милозлива, мъчно ми е за хората, знам, че страдат, но в един момент решавам, че цената минава санитарния минимум и трябва да се изчистя от тези хора, въпреки всичко. Имало е хора, които са ме уморявали, без да знам защо. В комуникацията с тях, в прекараното време заедно, след това установявам, че съм уморена. И това също съм търпяла известно време, след това – не! Разчиствам около себе си... 

Често ме питат: „Какво ми е взел спортът?” Всъщност нищо не ми е взел, напротив – само ми е дал.

В началото ми е било трудно, но това ме е амбицирало да се справя, като не е толкова амбиция, а желание да се справя възможно най-добре. Още като тренирах плуване, преди да го заменя с гребането, особено техничното ми плуване много се харесваше от треньорите, но не можах да продължа поради здравословни причини. Като започнах да се занимавам с гребане, винаги исках да съм в хармония с водата, с лодката, с тялото, с всичко, заобикалящо ме, защото природата е невероятна. И това, че си сред природата, е едно от нещата, които са много положителни в този спорт.

По време на инспекция на строежа на гребния канал в Сарасота
Снимка: Личен архив

Може би фактът, че израснах на село, защото Панчарево, когато бях дете, си беше село, е повлияло за отношението ми към природата. Живеех до река, до езеро, имаше малко къщи, с часове бягахме по камъните, които бяха големи морени, свалени от пороите от Витоша, играехме много на улицата, защото тогава можеше. Но човек трябва да се адаптира към промените на времето и към новите условия. А който не успее да го направи, става динозавър (усмихва се, б. а.).

Може би е повлияло и семейството ми, защото майка ми беше протестантка, германка, а баща ми – българин, традиционалист и празнувахме и едните, и другите обичаи. Това ме е направило по-приспособима и ми е помогнало по-лесно да приемам различното, което не е лесно за някои. Аз никога не съм имала проблем – имаме си приятели цигани, е, някои роми не бих пуснала в къщата си за нищо на света, но това се отнася за всички хора, независимо какви са и от къде са. Спомням си преди много време на едно тържество ме покани чернокож да танцуваме. Кой знае каква физиономия съм направила и миличкият се дръпна назад. Толкова ми беше мъчно след това и считах, че не е трябвало така да постъпя. По-късно в работата непрекъснато имах контакт с различни хора и не съм имала никакъв проблем. Като студентка бойната ни група се състоеше от мен, една сръбкиня, суданец, нигериец... Много хора бъркат, като игнорират или не общуват с различни, а това толкова много обогатява!

Как съхранихте жената в себе си през тези години, защото имате завидна фигура? Спортувате ли?

Това донякъде е природа и психика – спокойна съм, доволна съм от това, което съм. Да, винаги съм искала да правя нещо с мускулатурата си. Преди месеци се контузих в градинката ми, но куцайки, разхождах кучето на дъщеря ми, защото исках да се движа. И се оправих с движение, не отидох на лекар. През годините не спирам да спортувам, но в зала не влизам. Карам ски през зимата и обикалям планините, но не ходя по равни местности, а правя преходи с изкачване и слизане. Преди две години се качих до рилските езера, но и до различни върхове в планината, като стигнах над 2700 метра. Лятото съм край морето – в Синеморец. На езерото в Панчарево не греба, защото нямам лодка. Но винаги присъствам на състезанията навсякъде по света. И като отида на старта и погледна наредените състезатели, ми се покачва пулса и сега (смее се, б. а.).

А как се храните?

Като дете бях мното слаба, не исках да ям, непрекъснато ме тъпчеха с храна, докато станах на възраст, когато можех аз да решавам как да се храня. Не обичам хляб и никога не съм обичала. Разбира се, ако умирам от глад, а няма друго освен хляб – чупя си коричка и ям. Но приемам много плодове, зеленчуци, ядки, въобще сурови неща, но и пържолки хапвам. Нямам определен режим на хранене. Съветът ми към приятели, които искат да свалят килограми, е след 18 ч. да не ядат или да е много малко и да си лягат рано. Аз ям салата вечер. Сутрин не закусвам, което не е правилно, но към 11 ч. хапвам, което е нещо между обяд и закуска, и е основното ми хранене. След това ям плодове, и ядки – сурови, които предпочитам, но и печени. Не съм ортодоксална на тема хранене. И сладолед си хапвам, дори имаме обичай с мъжа ми като пътуваме, спираме по бензиностанциите и си купуваме сладолед. Иначе сладко не обичам – шоколад, сладкиши...

  • Фитнес за жени – единственото ръководство, от което имате нужда (част 2)
  • Фитнес за жени – единственото ръководство, от което имате нужда (част 1)
  • 5 топ упражнения за тялото, препоръчани от харвардски доктор
  • Д-р Теодора Тодорова, стоматолог, модел и инфлуенсър: Балансът е най-важен в тренировките
  • 3 упражнения, които ще ви вкарат във форма за нула време
  • Вяра Василева и онлайн тренировките, които помагат работещитe жени да имат хубави тела
  • Най-добрата диета: наръчник за здравословно хранене (част 3)
  • Славена Вътова разкрива своите 3 тайни за силен имунитет
  • Най-добрата диета: наръчник за здравословно хранене (част 1)
  • 6 проблема, които тренировките могат да решат