"Вдъхновението ми идва от света. От личния опит, от спомени, от пътуванията ми, от хората, с които съм се срещала, книгите, които съм прочела. Трябва да съм навън, сред хората по света. Тази пандемия ме засегна много тежко.“ Това споделя световноизвестната писателка Исабел Алиенде за „120 минути“. През 90-те години всяко нейно ново заглавие я поставя в челната десетка на най-продаваните автори в света. Прочетете няколко извадки от интервюто на чилийката - откровено за най-трудното време от живота й, когато дъщеря й е в кома, за силата на жените да променят, за новите книги и още...
„Ужасена съм от положението на мигрантите, бежанците и търсещите убежище на южната граница на САЩ. Имам фондация, работеща с тези хора, наред с другите ни дейности. Виждаме от първа ръка ужаса на ситуацията. Деца, отнети от родителите си, затворени в така наречени центрове за задържане, деца в клетки. Вече дори не могат да намерят родителите си. Това е ужасно. Но бежанците не са в тежко положение само там. Има 74 милиона бежанци по цял свят, предимно жени и деца. Никой не напуска познатото: дома си, езика си, семейството си, приятелите, работата си, за да отиде на несигурно, чуждо място, където да ги приемат враждебно. Защо баща би оставил децата си в надуваема лодка в океана, рискувайки живота им, ако не защото е по-безопасно да са в тази лодка, отколкото там, откъдето идват? Трябва ни ново "нормално", всичко трябва да се промени. Според мен младите хора, обезпокоени и ядосани, започват да променят нещата. Но най-великата промяна ще дойде от жените. Ако има повече жени, участващи в управлението на света, може да успеем да сложим край на патриархата.
Започнах "Къщата на духовете" на 8 януари 1991 г., защото баща ми умираше в Чили. Започнах писмо до него, не можех да се върна в Чили, а исках да се сбогувам с него. Затова почнах да пиша писмо до него, което той не успя да прочете, защото почина. Продължих да пиша, като унесена в транс. Работех на пълно работно време – 12 часа на ден в администрацията на едно училище. Но се прибирах вечер, къпех се, хапвах нещо и се заключвах в кухнята, за да пиша в тефтерче. Пишех ли, пишех и в края на годината бях събрала 560 страници на плота в кухнята. Това беше първият ми роман – "Къщата на духовете". Публикуваха го съвсем случайно и мигновено пожъна голям успех. Случва се много рядко. Беше късметлийска книга. Агентът ми навремето Кармен Балселс каза "Всеки може да напише добра първа книга, защото влага в нея всичко. Писателят се доказва с втората си книга и последващите." Веднага започнах втората си книга и бях стигнала до средата, когато осъзнах какъв късмет има книгата в Европа тогава – преведена, с чудесни отзиви, всеки я четеше. Реших, че винаги ще започвам книгите си на 8 януари. Тогава беше суеверие, но сега е чиста дисциплина. Не винаги съм вдъхновена на осми януари, но винаги сядам пред компютъра, каквото и да стане!
Самата Исабел Алиенде също преминава през огромни трудности. Дъщеря й изпада в кома и е болница в продължение на година. "Никога не съм питала Бог "Защо на мен"? Питах се как мога да помогна на дъщеря си, как да я спася. Такива въпроси си задавах. След като почина, почнах да пиша книга, за да разбера какво се беше случило, защото за мен, годината, в която дъщеря ми бе в кома, беше като дълга нощ. Не различавах дни, нощи, случки. Помнех само, че в един момент я изкарах от болницата в Мадрид и я докарах в САЩ, в кома, в полет на United. Как съм го направила, не знам. Но само това си спомнях от цялата година. Година на тъма, обърканост и болка. Писането на книгата ми помогна много, защото ми позволи крачка по крачка да разкажа какво се беше случило, да го разбера и приема.
Четири години след като публикуваха книгата "Паула", получих писмо от медицинска сестра от интензивното в болницата в Мадрид. Дъщеря ми беше в интензивно отделение пет месеца, не ми беше позволено да бъда при нея за повече от пет минути на ден. Прекарвах деня в коридора на болницата, сновейки напред-назад, чакайки тези пет минути, които можеше да бъдат по всяко време на деня. След което отивах да я видя и нищо не се беше променило, беше същата като предния ден. В писмото, което ми изпрати сестрата, пишеше, че е имало небрежност в интензивното отделение, нямало ток, вентилаторът спрял и не ѝ дали достатъчно кислород механично. Паула получила тежко увреждане на мозъка, в болницата знаели и го криха цели пет мъчителни месеца. Тази жена ми каза, че всичките сестри са знаели и ни гледали със съпруга на Паула как чакаме, искали да ни кажат, че няма надежда, но не можели. Било им забранено. Това писмо никога няма да забравя, защото разкри причината за случилото се. Дъщеря ми почина не от порфирия, а от небрежност в болницата, което е важно, защото порфирията е наследствено заболяване, което синът ми и две от внучките ми имат. Сега знам, че дори и те да получат остра атака от порфирия, не е задължително да починат като Паула."
Исабел Алиенде споделя, че aко напише книга за живота си, заглавието й би било Gracias a la vida (Честване на живота) – заглавието на най-известната песен на Виолета Пара. „Майка ми почина неотдавна на 98 години, доведеният ми баща също почина след майка ми на 102-годишна възраст. И двамата ги бях питала поотделно как се чувстват на такава възраст, двамата отвърнаха, че са благодарни за живота, който са изживели. Ще ми се сега всички, дори и да сме млади, да бъдем благодарни за живота, който имаме, и да го честваме. Това би било заглавието на книгата за мен.“
Цялото видео с Исабел Алиенде гледайте и ТУК.
