След първите няколко страници на най-новата книга на Исабел Алиенде „Японският любовник” си казах – „Аха, ясно! Младата гледачака в дома за стари хора – Ирина, ще се залюби с някой азиатец и ще трябва да чета над 300 страници с молдовско-азиатска геронтофилия”. Истината е, че книгата няма нищо, абсолютно нищо общо с първоначалните ми подозрения. Което потвърждава правилото да не се съди за книгата по корицата, но и успешно го допълва с – по първите няколко страници също.
„Японският любовник” е голяма книга! И не говоря за обема, а за сюжета. Той се разгръща плавно и естествено от околностите на Бъркли през 2010 година, забутаното молдовско селце, където не достига пламъка на прогреса, Втората световна война и концентрационните лагери, които много японци наричат свой дом дълго време, до хомосексуалните отношения в първите години на СПИН-а и болничната стая, в която завършва (или пък започва отново) една голяма любов.
Романът третира много теми – от любовта, изневярата, приятелството, старостта до доверието, самотата, болестите и страховете.
Повествованието криволичи между настоящето и миналото. Така успява да задържи любопитството на читателя до онзи върхов момент-признание, че книгата е хубава, наречен „Само още една глава ще прочета и си лягам!”.
Ичимей – това е името на японският любовник. Мистична фигура на мъдрец, градинар, фин любовник със „зелени пръсти”, които могат да накарат всичко да цъфти – от гардениите до Алма Беласко – богата наследница със сложен живот.
Любим цитат от страниците:
„- Знаеш ли кое помага най-много в беда, Ирина? Споделянето. Никой не крачи сам през света.”
Оценка от 9 от 10
Ако душата ви изпитва глад за хубаво четиво и имате нужда бързо да запълните липсата, прочетете тази книга! Оставя хубаво усещане, което може да се сравни с посещение на островите Галапагос или бежански лагер. А именно – разбираш колко малки са твоите лични проблеми, които до преди миг си считал за световна катастрофа.
