„Тell me a story – тениски с кауза” е инициатива на авторката на „Новата прическа на Вики” и майка й, които помагат на жени, пострадали от домашно насилие

Всичко било от любов – дори и насилието, физическо или психическо... А изборът да говорим за него, да търпим и да се правим, че нищо не се случва, да променим ситуацията или да станем и ние насилници, е наш. Истината е, че домашното насилие винаги е съществувало. То не е нов „феномен” на новия живот. Темата за него не е била табу, а сега още по-малко. Стъпка напред на обществото е, че вече все повече се говори, и то открито, за домашно насилие. Има и реакция от страна на потърпевшите, на правораздаващите органи, коментарите и дебатите по темата стават публични... Чува се! Но е и истина, че кошмарът трудно се преживява отново и отново, връщайки се към него, за да го разкажеш. А болката, срамът, унижението, ужасът от насилието остават завинаги.

Снимка: Петър Димов

Цветелина Цекова е от хората, превъзмогнали себе си. Тя е авторът на книгата „Новата прическа на Вики”, която смразява сетивата, попадайки в ръцете ни. В мислите ни се завъртат хиляди въпроси, свързани с мълчанието и стоическото понасяне на домашното насилие. Пред Ladyzone.bg 29-годишната Цветелина споделя горчивия си опит, както и смелостта да напише „Новата прическа на Вики”. Тя е и създател на група за защита на жени и деца от домашно насилие. И заедно с майка си създават „Tell me a story – тениски с кауза”. Всяка закупена тениска помага на жена – жертва на насилие. А статистиката е стряскаща – всяка четвърта жена е жертва на домашно насилие.

Цветелина, трогваща е инициативата ви „Tell me a story – тениски с кауза”! Разкажете повече за нея – каква е ролята на майка ви!
Идеята се роди преди няколко месеца. Майка ми реши да рисува за първи път от години. Финалният резултат беше прекрасен, но тя сякаш не беше доволна от себе си и го нарече „драсканица“. В опита си да покажа колко добре изглежда рисунката, за да не губи вяра в себе си, я сложих върху тениска. Реакцията й, когато видя тениската, беше трогваща. Така спонтанно се зароди идеята тя да продължава да рисува, а тениските да помогнат и на някой друг. С лични средства купихме тениските, платихме на графичен дизайнер да обработи всяка рисунка и ги напечатахме. Част от сумата от всяка продажба отива в помощ на хора, пострадали от насилие. Вече помогнахме на две жени и не можем да бъдем по-щастливи!

Вие сте автор на книгата „Новата прическа на Вики”, която е и изстрадана ваша лична драма. Какво ви даде смелост, за да подредите мислите си в книга?
Смелост ми дава до голяма степен желанието да помагам. Да покажа на други като мен, че не са сами. Когато искаш да помогнеш на някой да отвори очите си и да се спаси – страхът избледнява. Каузата на книгата е водещата причина тя изобщо да съществува. Аз съм автор в проекта „Пощенска кутия за приказки”, в който се пишат и четат предимно хумористични разкази. Именно затова съм благодарна на Гери Турийска, която е мой издател, че повярва в мен и издаде книгата без никакво колебание.

Насилието е буца в гърлото. Насилието е алено. Насилието е топка в слънчевия сплит. Насилието не те пита за какво мечтаеш, не ти прави комплименти, не се интересува от образованието ти. Насилието ухае на затворени в рана рози. Насилието живее в душевни белези, храни се със страх, запушва устата ти, за да не можеш да кажеш на никого, че се е настанило в живота ти.

Откъс от книгата

Темата за домашното насилие е болезнена – доколко написаното в книгата се припокрива с изживяното от вас?
Има доза художествена измислица, разбира се. Но по-голямата част от написаното е лично преживяно от мен. Затова и процесът беше доста болезнен. Плаках много, докато я писах. Но сякаш тази книга се превърна в терапия, сега ми е много по-леко.

Бихте ли разказала своя горчив опит и какви белези от него остават завинаги или могат да се тушират с времето?
Аз съм го разказала в „Новата прическа на Вики”. Физическите травми избледняват. Психическото насилие е много по-трудно за преодоляване. То сякаш пуска корени в душата ти и оставя белези в съзнанието ти, които напомнят за себе си, без да питат. Аз самата все още ходя на терапия. Психологичната подкрепа е много важна. Без терапевта си нямаше да се справя.

Използвали ли сте в книгата разкази на жени, които са имали вашата нелека съдба?
В книгата съм използвала разкази на мен и на детето в мен.

Какви изводи от преживяното домашно насилие направихте за себе си, отговорихте ли си на многото въпроси – „Защо на мен? Защо мълча и търпя? Имам ли проблем със самочувствието? Срамът по-голям ли е от страха? Животът не е ли един – така болезноно ли трябва да съществувам?...”?
Осъзнах, че насилието ражда насилие. Във всякакви форми. Когато като дете си бил жертва или свидетел, това се превръща в модел, от който е много трудно да се измъкнеш. Превръща се в твоето „нормално”. Има три изхода – да се превърнеш в жертва, да се превърнеш в насилник или да събереш смелост и да пречупиш този модел завинаги. Аз бях поела по пътя на жертвата, но осъзнах, че искам да смачкам, счупя и изхвърля тази „щафета”, предадена ми още като дете. И срамът и страхът са сковаващи. Но аз не искам моето дете дори за миг да се докосва до насилието. Щастлива съм, че открих тази смелост в себе си.

Домашното насилие не е там, където излитат черните балони

Къде се разминават позициите - мненията на Ирина Андонова, жертва на насилие и Надежда Дерменджиева от "Българския фонд за жените"

Кога и с каква цел застанахте начело на група за защита на жени от домашно насилие?
Когато се роди идеята за „Tell me a story – тениски с кауза”. Идеята на групата е всеки да може да сподели, да откриваме приятелство и подкрепа един в друг, както и да намираме хора, на които да помагаме със средствата от каузата.

Снимка: Петър Димов

Какво казвате на жените, които със сигурност ви търсят за съвет и помощ
Винаги казвам, че не са сами и че няма по-страшно от страшното, което им се случва в момента.

Как живеете сега с майка ви?
И двете сме спокойни и щастливи. Бих казала, че една на друга сме си голяма опора. След всичко преживяно, сякаш душите ни се сближиха на едно друго ниво. Не мога да бъда по-щастлива, че я имам до себе си. Сега сме едно истинско семейство.

И в какво търсите и намирате оптимизъм, че света ще стане по-добър?
Аз съм много позитивен и оптимистично настроен човек. Обичам хората и умея да намирам доброто във всеки. Пред нас постоянно се случват неща, които ни показват, че то съществува. Не е нужно да го търсим, трябва само да се вглеждаме.

Още по темата за домашното насилие: