Десислава Бинева е специалист в областта на културата, изкуството и комуникациите. Директор е на Българския културен институт в Париж. Поводът да поговорим с нея е участието, което и предстои в събитието Кошер 2020, където ще участва в панелна дискусия заедно с писателя Георги Господинов на тема "Колко далеч достига българското изкуство?".
Госпожо Бинева, не мога да не започна с една гореща тема, макар и насочена основно към киното, но все пак – какво мислите за новите мерки обявени от Американската киноакадемия?
Оскарите са най-медийно отразените кинонагради в света. Маркетингово брилянтен инструмент за имидж и влияние на Холивуд с многомилионна публика навсякъде. Сцените на Оскарите и Златните глобуси отдавна не са само суета, рокли и престиж, но най-вече политика и трибуна на послания. По важни теми - климат, цветнокожи, сексуално насилие, полова дискриминация, политика. Имах възможност, благодарение на моя партньор, да присъствам на холивудски награди точно в годината на #metoo. Тогава черният дрескод в подкрепа на движението срещу сексуален тормоз и правата на жените постигна видимост по цял свят. Случаят с новите правила е същият - политика. С много ясно послание - равен достъп на различни социално изолирани групи до филмовата индустрия и екипите в киното, включително стажанти, маркетинг, комуникации.
Когато ги коментираме, не бива да забравяме, че холивудската машина е зловеща месомелачка и няма общо с блясъка и красивите тоалети, с които ние свързваме вечерта на Оскарите. Така погледнато, тези критерии са опит за промяна на порочни стереотипи в бизнеса, не на творчество. И не засягат личните права на никого, а са просто правила на едни кинонагради, било то и на Американската филмова академия, с които спокойно можеш да не се съобразиш, ако просто искаш да следваш вдъхновението си, без да се интересуваш от награди.
Според Вас как налагането на подобни условия ограничава правенето на изкуство?
В творчество, в акта на правене на изкуство – разбира се, няма как да твориш по наръчник. Аз съм противник на това изкуството да следва политическа коректност, правилно говорене и морални съображения. Политическата коректност в арта е като нов тип комунизъм, слага изкуствени граници, които времето често изхвърля. Работата на артиста е въпрос единствено на талант и свобода да го изразиш в идея, тема, техника, мащаб. Талантът няма пол, раса, сексуална ориентация или малцинствена принадлежност и е излишно да го натискаме да влезе в квоти и проценти, няма да стане. Една жена режисьор може да бъде точно толкова неталантлива колкото един мъж режисьор и обратно.
Как съвременният свят се отразява на изкуството като цяло?
Паднало ни се е бързо време, с интересни случки. Давим се в гигабайти информация, от която трябва сами да отсяваме истината от фалшивите новина. Смятам, че отдавна живеем в информационна епидемия. Което е много изморително. Сигурно за това съвременните артисти се занимават точно с тези теми – самотата, отчуждението, депресията, социалните крайности, страх от бъдещето, загуба на смисъла, различният друг... Днес, повече от всякога, ролята на изкуството не е да те кара да се чувстваш постоянно щастлив. Нито да елиминира мъката и страха. Просто помага да ги приемем и да живеем в покой с тях. Дава чувството, че не си сам. Марк Ротко го формулира много красиво, цитирам по памет : „В моите картини тъгата в мен среща тъгата в теб и така се чувстваме по-малко самотни“.
Къде е мястото на България в тази картинка?
Ако тярбва да сме честни, арт сцената в България остава до голяма степен невидима пред международна публика. Има отделни български артисти със световна популярност в техните области и такива, които работят относително успешно на международна сцена. Пришиваме си ги смело и се гордеем с тях. Но истината е, че повечето правят изкуство в чужбина и България няма никаква заслуга за това, проектите им са подкрепяни от други държави или са плод на техни собствени усилия. Рядко ни има на големите арт изложения, биеналета, литературни салони, фестивали. Ако все пак държавата намери начин да подкрепи такова участие, защото обичайно това струва скъпо, вместо да я поощрим и да се зарадваме, започва война на его-та, която достига небивали висини и потвърждава максимата, че във войната няма непозволени средства. Всичко това изобщо не означава, че нямаме чудесни артисти и културни проекти. Но им липсва мениджмънт, пазар и достатъчно финансиране, което тотално блокира пътя ни отвътре навън.
Какъв е начинът българската култура да бъде видима в чужбина?
Когато аз работя над проект или с артист в чужбина, остъргвам от главата си всякаква нагласа, че щом е успешен в България, това ще е така и навън. Винаги гледам през очите на този, който знае малко за нас, няма любопитство и ние трябва измислим как да го създадем и как да го разкажем интересно. Така беше, например, с двата по-големи проекта, които успяхме да направим в последната година в Българския културен институт във Франция. Те бяха смели, тъй като бяха насочени към максимално широка публика, която е много различна и трябваше да разкажат кратко, модерно и интересно две тотално непознати във Франция теми – кирилицата и мартениците.
Признавам, че още когато предложихме за одобрение на Парижкото кметство проекта „Българските букви“, всички приятели, с които споделих, ми казаха „О, това е абсурд да стане, ти си голям мечтател“. Но само три месеца по-късно, на едно от най-посещаваните места в Париж – кейовете на Сена, се появи това малко българско литературно пространство, с пейки за отдих във форма на букви от нашата азбука, превод на поезия и информация за кирилицата. По данни на Парижкото кметство са били видени от над 800 000 души. Всеки от тях е имал възможност да прочете стихове съвременна българска поезия. И това е огромна радост, защото реално „Българските букви“ беше сред най-видимите и достъпни за широка публика български културни проекти, реализирани във Франция. Няколко месеца по-късно инициирахме друга подобна идея - „Мартеница от България“, като на 1 март т.г. раздадохме на французи и чужденци от различни страни над 10 000 мартеници и малки картички с информация за празника. И към двете инициативи имаше огромен интерес. И, надявам се, отвориха врати за следващи, защото получихме чудесни отзиви, огромен компимент за България.
Какво е да си посланик на собствената си култура и изкуство в чужбина?
Мисля, че най-важното е да вярваш, че има какво хубаво да разкажеш за страната си и днешния й ден през културата и изкуството. Да не забиваш в клишета, да намираш интересни проекти и да внимаваш да не маркетираш комплекса като национално самочувствие. И да дадеш шанс на артистите да бъдат най-сполучливите посланици на България, тъй като те са един от редките поводи в чужбина страната ни да трупа добър имидж.
По-лесно ли е да ги представиш и да запалиш аудиторията на „чужд терен“, отколкото в родината?
Трудна задача. Френската публика е изключително любопитна, но и много взискателна. Французите са хора, които четат, гледат, ходят на изложби, имат културни натрупвания и чудесно образование в областта на изкуството. За да получиш вниманието на тази публика, трябва да предолжиш наистина интересен, конвертируем продукт.
От какво страда съвременното българско изкуство?
Има нещо симптоматично, което ни пречи ужасно да сме честни и да имаме реална преценка къде сме в глобалното. Нещо, останало от соц-а. Някаква тежка ретроградност в това постоянно забиване в патриотизъм и национална гордост. Има поделени територии и постоянни скандали. Безсмислени, които показват само неумението да ценим чуждия талант. Липсва добро възпитание, което да ти напомня, че „Не ми харесва“, означава единствено, че на теб не ти харесва, което не е равно на „Не струва“. Има нужда от по-смело управление. От по-добра образована публика с вкус и лична естетика и актуална информация какво се случва в света в тази сфера. И митове за успех, които се продават в българските медии, а нямат нищо общо с истината. Прекрасно е, че в тази обща картина има изключения, както сред младите артисти, така и в администрацията, частния и неправителствен сектор. Усилията им заслужават огромен респект.
Имате опит в сферата на кризисния пиар. Попадали ли сте в ситуация, в която да прилагате уменията си, по отношение на сегашния Ви пост?
Да, в месеците на социална изолация по време на световната пандемия. Все още не съм сигурна дали е кризисен ПР или човешки инстинт на емпатия, защото това направиха едновременно почти всички артисти и културни оператори по целия свят.
За няколко дни светът мина в режим „авариен“. И си дадохме сметка в Културния институт, че профилите ни в социалните медии вече не са просто начин да предложим на хората как да прекарат добре 3 часа от времето си, а убежище за тях в тази травматична сигуация. Знаете ли, арттерапията твърди, че изкуството, което харесваш в даден период, е огледало не на това, което имаш, а на липсите ти, които търсиш да компенсираш. Точно това трябваше да направим в тези месеци – да напомняме, че всичко ще бъде наред. Не очаквахме, че хората ще забравят проблема, но им давахме въздух. Изкуството стана терапия, която да запълни липсата на присъствие, да компенсира самотата, да запази достойнството на хората и да потвърди, че не си само ти, който се страхуваш.
Ръководите българският културен институт в Париж. Какво е отношението на французите към българското изкуство и култура? Има ли имена, които са им познати и за които говорят с уважение?
Не бих се наела да обобщя за французите генерално, мисля, че това няма да е коректно. Има наши артисти (ако „наши“ означава родени в България), популярни сред любителите на дадено изкуство във Франция. Разбира се, Кристо, като артист с български произход, е име, което вероято всеки французин познава, той има биография тук, ценят го, може би помните, президентът Макрон изрази съболезнования в официално изявление след смъртта му. Със сигурност хората, които се интересуват от опера, познават имената на Соня Йончева и Райна Кабаиванска. Ода Жон е представлявана от една от най-добрите парижки галерии. Цветан Тодоров и Юлия Кръстева са безспорни авторитети. Силви Вартан има кариерата си на звазда на поп сцената. Галин Стоев е директор на театъра в Тулуза. Теодор Ушев е носител на почетен Сезар и е име в кино средите във Франция. Тук живеят и успешно работят и други български артисти - Божина Панайотова, Елица Георгиева, Стефан Николаев, Велина Минкова, Рада Букова, Деян Парушев, Мина-Ангела Игнатова, Ружа Лазарова, Нина Ковачева и Валентин Стефанов, Божана Татарска, Боре Иванов и много други актьори, художници, музиканти, фотографи. За това не бих си позволила да обобщавам с „най-„ или „по-“.
Какво Ви предстои до края на годината, по какви проекти работите?
До дни Българският културен институт ще бъде домакин на първите Дни на българската книга в Париж. Заедно с нашите партьори, ще представим над 100 заглавия на няколко родни издателства. През октомври в галерията ни предстои кинопрожекция, а в средата на месеца - много интересна изложба на съвременни артисти от няколко държави – България, Япония, Швейцария, Германия, САЩ и Русия. Концерт за пиано на проф. Жени Захариева и един от нейните японски ученици, в партньорство с Японския културен център. През ноември подготвяме участие на изключително талантливата млада певица Ния Петрова на международен джаз фестивал в Париж. И същия месец сме партньори на голям фестивал, който тази година слага акцент на София и България и представя над 30 български съвременни артисти. Работим и по следващ имиджов проект, за който все още няма да говоря, заради несигурната ситуация във Франция около вируса и евентуално ново затягане на мерките. Това, което вирусът промени, е, че всички работим все едно планираното след месеци се случва както е днес, с яснотата, че тогава то може просто да не се случи. Както бившият министър-председател на Франция Едуар Филип беше казал по време на изолацията: „Истината от днес, може да не е истината на утрешния ден“.
Коя е Десислава Бинева
В момента заема поста директор на Българския културен институт в Париж. Завършила е френска гимназия, дипломира се като магистър по връзки с обществеността в Софийския университет. Работила е като изпълнителен директор на НДК, ръководител на Съюза на издателите в България, директор на Фондация за журналистическа етика и независим международен консултант по управление на културни и ПР проекти. Специализирала е мениджмънт на предприятия, кризисен ПР, административно и комуникационно управление.
Голяма част от работата си до този момент е посветила на популяризирането на българската култура в чужбина. Работила е с международната школа на Райна Кабаиванска, била е част от независимите проекти на Теодор Ушев в България и Европа, както и от международния музикален фестивал "Франкофоли". Инициатор е на кампанията "Свободна зона" за достъп до култура и изкуство на хора от различни социално-изолирани групи.
Още по темата Кошер 2020
