Едно малко момиченце крои велики планове за собственото си бъдеще в "Космонавтите само минават" - да стане Юрий Гагарин, а после и Кърт Кобейн, или поне партизанин като дядо си, за да му позволят да засади борче в училищния двор и по този начин да впечатли Констанца, вечната й приятелка или най-големия й враг.
А докато си сменя идолите, които непрестанно загиват по неясни обстоятелства, докато трупа опит и разочарования, личната й история неусетно се свързва с историята на страната й, малко преди големия демократичен взрив. Този разказ проследява как политическите събития навлизат в живота на всеки човек, влияят на мечтите му, определят ценностите му – и начина, по който можем да им устоим.
Романът "Космонавтите само минават" от Елица Георгиева получава отличието "Андре Дюбрьой" за първи роман, написан с хумор и критично чувство. Книгата е номинирана още за небезизвестната награда "Флор", основана от френския писател Фредерик Бегбеде.
"Космонавтите само минават" е написана със самоирония и тъжен хумор автофикция, с която Елица Георгиева започва една обещаваща литературна кариера. Очаровала французите с наивната мъдрост на своята героиня, книгата несъмнено ще стопли и сърцето на българската публика.
Предлагаме ви да прочетете откъс от "Космонавтите само минават" на Елица Георгиева:
***
ПРЕКРОЯВАНЕТО НА КОСМОСА
Намирате се пред множество блестящи разноцветни камъчета, които не приличат на нищо, но понеже майка ти изглежда развълнувана, разбираш, че няма място за шеги. Тя обявява, че това е той, Юрий Гагарин, и че когато е била на твоята възраст преди няколко века поне, лично го е виждала да сади борчета тук, покрай алеята пред тази сграда – става дума за бъдещото ти училище, и сте дошли, за да те запишем, казва майка ти, запалвайки деветнайсетата си цигара за деня. Обръщаш глава и установяваш, че настървени деца на всякаква възраст и от всякакъв вид, залепени за майките си, с огромни чанти на гърба обикалят из огромния училищен двор, облян от оранжева светлина. Инстинктивно се вкопчваш в майка си и си придаваш застрашителен вид, в случай че някой посмее да те погледне – разширяваш ноздри, издуваш бузи, докато придобият виолетов оттенък, и размърдваш ушите си, завъртайки ги по посока на часовниковата стрелка. Майка ти продължава да ти обяснява, все едно че нищо особено не се е случило. Сега ти говори за прекрояването на Космоса. Не си сигурна какво значи първата дума, но предполагаш, че е нещо специално, нещо героично и в крайна сметка нещо хубаво, което е в тясна връзка със засаждането на борчета, но тъй като още не ти е съвсем ясно в каква точно връзка, предпочиташ – за да не си изградиш неправилна представа за значението на думата „прекрояване“ – да се придържаш към това, което очите ти виждат в момента, тоест множество блестящи разноцветни камъчета, които не приличат на нищо.
Недоразумението се разсейва след един час, когато, след като излизате от двора, ти се обръщаш и виждаш същия образ отдалече – множеството блестящи разноцветни камъчета, неприличащи на нищо, придобива форма и се оказва, че е това, което майка ти нарича мозайка, малко като в банята ви, но не съвсем. Тази в банята ви прилича на омлет от зелени, сиви и черни парченца, които не претендират за принадлежност към каквото и да било фигурално изкуство. Тук се разиграва друга опера: млад, красив, добър и смел мъж, полуотворил уста, отправил поглед към хоризонта, върху напълно черен фон, тук-там прорязан от червено и жълто, а стилът е фантастичен като цяло и реалистичен в детайлите. Всъщност това е Юрий Гагарин в разгара на прекрояването на Космоса. Ти искаш да спреш и да го посъзерцаваш още малко, но става късно и стига толкова, ти казва майка ти.
ПЪРВИЯТ ЧОВЕК В КОСМОСА
Баща ти не е учебник по космонавтика, уверява те самият той, докато нервно дъвче клечка за зъби. Разбираш, че разследването около Юрий Гагарин, което водиш от няколко дни с пълна сила сред близкото си обкръжение, не се взема на сериозно и намираш това за доста възмутително. Решаваш да си отмъстиш и скриваш кутийката с клечки за зъби зад хладилника – саботаж, засечен от баща ти, който ти иска обяснения. Тогава му заявяваш, докато връщаш кутийката на мястото й, че с цел по-добро усвояване на историята с прекрояването на Космоса би искала да обсъдиш с него някои конкретни проблеми, а именно:
а) какво значи?
б) къде се прави?
в) как може човек да участва?
Няколко дни по-късно си поканена на чаша кооп-кола в хола на твоя дядо заслужил комунист. Той те уведомява, че отсега нататък ще ти помага в разузнаването около Юрий Гагарин. Чувстваш се облекчена, че молбата ти най-после е взета на сериозно. След няколко общи приказки той те настанява пред това, което с голяма тържественост нарича съветски филм.
Образите са в светло и в тъмносиво, звукът е пронизителен. Хора търчат във всички посоки и викат на непознат, но разбираем език – руски, казва твоят дядо виден комунист и отпива от чашата ти. После нещо експлодира, огромни сгради рухват върху тъмната земя и насред хаоса един човек със сияйна усмивка поглежда в камерата – това е Юрий! Главата му е напъхана в прозрачна топка, а самият той в метална такава с миниатюрно прозорче – това е „Восток“, уточнява твоят дядо комунист, – на свой ред напъхана в ракета, която се изстрелва с убедителен устрем. Поехали!, възкликва Юрий. – Тръгваме, превежда дядо ти, който очевидно е решил да коментира всеки кадър – и ни показва през топката малко от сливиците си. Мислиш си за своите, наскоро извадени, при това без упойка, което е първото значително изпитание в живота ти. Радваш се, че Юрий е запазил своите, тъй като и без това среща достатъчно трудности – по време на излитането диша трудно и се чува как сърцето му бие бързо и силно. Ритъмът му се отмерва от военна музика. Вените му се издуват, ясно е, че не е много добре, но настроението му е все така на ниво: продължава да се шегува и това много забавлява развълнуваните хора на Земята и дядо ти до теб, който се тресе от непривичен за него смях. Юрий запазва високия си дух, както и способността си да общува, и особено чувството си за дълг към Родината, ти казва твоят дядо виден комунист и ти се питаш дали можеш да си вземеш чашата с кооп-кола, преди да я е изпил до дъно. Юрий предава загадъчни данни и цифри, а малко по-късно заключава, че Земята е всъщност оранжева – което ти открай време подозираш, – докато камерата показва нещо подобно на картонен кръг, осветен от настолна лампа и заснет през малка дупка. Ах, ах! – въодушевява се дядо ти, очаквайки знак на одобрение, но ти все още не схващаш целта на начинанието.
Екранът постепенно угасва, после отново светва, за да покаже нов декор – еднообразен пейзаж от борова гора, обляна в оранжева светлина, което изглежда логично от гледна точка на по-горе изнесените факти относно земната цветова гама. Музиката полека става лирична. В гората се разхожда една жена, която сякаш се отегчава. Тя тихо рецитира някакво стихотворение и шепотът й се слива с бръмченето на мухите, с пукането на сухите клонки под краката й и с все по-малко лиричната музика, в която започват да се промъкват враждебни тонове. Брутален звук прекратява какофонията, жената се обръща. Нещо странно се е появило над главата й и виси така, сякаш открай време си е там, без всякаква връзка с околните дървета. Юрий, жив и здрав, с глава все така напъхана в топката несръчно се боричка с острата природа на бора, който накрая се превива и го оставя да се плъзне между клоните му и да се изстреля право в реката. На заден план се вижда бляскавият „Восток“, чистичък като излязъл от автомивка. Юрий се измъква от реката и след няколко крачки се озовава лице в лице с единствения зрител на приключилото прекрояване на Космоса – младата жена, която сега като че ли по-малко се отегчава, отколкото в началото. Аз съм съветски гражданин, казва Юрий Гагарин, за да разчупи леда между нея и него, но този момент е бързо прекъснат от нашествието на щастливи мъже, които скандират в хор: Това е той, нашият герой, това е Юрий Гагарин! Смехове, радост, финална музика, финал.
Твоят дядо виден комунист е заспал и издава звуци, подобни на тези от „Восток“ във филма. В този момент всичко придобива смисъл – Юрий Гагарин е герой и ти очакваш с нетърпение дядо ти да се събуди, за да му го съобщиш.
ТВОЯТА ЛИЧНА ГЕРОИЧНА СЪДБА
Ако някой ден се изгубиш в гората, трябва да продължиш да вървиш право напред и накрая ще намериш пътя си, крещи твоят дядо комунист, който, обзет от прекомерен плам вследствие на съветския филм, започва да ти разказва младостта си – силен период, през който се е сблъсквал в гората с фашизма и с други проблеми. След края на войната можал да продължи образованието си и да се издигне до поста на машинист, за да се научи да кара:
а) влак,
б) самолет,
в) и накрая „Восток“,
върховна мечта, казва ти той с треперещ от вълнение глас. Но се задоволил с влаковете, защото останалото му се видяло прекалено шеметно и предпочел да остане на Земята със семейството си, което изисквало достатъчно всекидневен героизъм. Сега вече е официално: мечтата на твоя дядо заслужил комунист не се е сбъднала. Той изпуска безкрайно дълга въздишка и цялата стая се изпълва с меланхолия, а ти решаваш, че е време да се прибереш.
По пътя за къщи въздишката на твоя изпълнен с носталгия дядо комунист продължава да отеква в ушите ти като порива на вятъра, който разклаща боровете в съветския филм или като вълните на Червено море посред буря. Иска ти се да осъществиш мечтата му на негово място въпреки закъснението, макар че нямаш представа как да подходиш. Вдигаш поглед, замислената ти разходка те е завела на игрището зад твоя блок право пред ракетата от ръждясало желязо. Завърташ се около нея няколко десетки пъти, докато едва не изпадаш в транс и точно в това необичайно състояние вземаш едно екзистенциално решение – ще станеш Юрий Гагарин, ще се присъединиш към прекрояването на Космоса, тъй като семейството ти няма особена нужда от теб тук на Земята, и така ще ощастливиш своя дядо виден комунист. Съзнаваш изпитанията, през които ще трябва да преминеш. И че трябва да си смела. Че трябва да започнеш отнякъде – мисъл и половина по-късно си на върха на ракетата и крещиш поехали достатъчно силно, за да изкараш майка си на балкона, горе над твоя полет. Има вятър, но по неблагоприятното изражение на лицето й и прекалено повтарящите се жестове разбираш, че трябва да се прибираш незабавно. Докато асансьорът те изстрелва до вашата площадка, размишляваш върху ролята на семействата в личната героична съдба на индивида – решаваш, че е за предпочитане да запазиш в тайна новата си мисия за всеки случай и да я разкриеш на обкръжението си едва когато ще е окончателно изпълнена.
***
"Космонавтите само минават" излиза от ИК "Колибри" на цена 13 лв.
