„Истории със сърце“. Прекрасна тема на месеца избраха моите скъпи колеги от екипа на ladyzone.bg. Днес е последният ден. Дадох дума пред Роси (Росица Николова – главен редактор на сайта б.а.) да напиша моята история със сърце отдавна. Всъщност, още през март. Тогава темата на месеца беше за женската сила, за силата на любовта в женското сърце. Провалих се. Изпуснах срока.
Знаете ли защо?
Защото бях заета. С по-важна работа.
Днес, когато историята започва да излиза изпод пръстите ми обаче може би е по-правилно да уточня:
„Защото бях заета. С „по-важна“ работа.“
Няма грешка при кавичките.
Защото да искаш да отдадеш уважение към майка си би трябвало да бъде най-важното нещо на света.
И така, скъпа ми Росица. Изпълнявам си обещанието. Макар и в последния ден на „Истории със сърце“. И макар, че отново закъснях. Защото срокът беше до 29 май. 29 май – рождения ден на майка ми.
Но на този 29 май аз пак се провалих. И пак изпуснах срока.
Знаете ли защо?
Защото бях заета. С „по-важна“ работа.
Ден, след ден. Месеци. Години. Аз съм непрекъснато заета. С „по-важна“ работа. Толкова важна, че да поставям на заден план майка си. Звучи ли ви познато? Сега заболя ли ви? Жегна ли ви нещо под лъжичката?
Ден, след ден. Месеци. Години. Аз работя, защото работата ми е супер важна. Някъде там, назад, мълчалива, тиха, ненетрапчива, свикнала да не ѝ вдигам, когато има нужда да ме чуе, свикнала да ѝ вдигам и да я пресичам преди да ми е споделила онова, което е свило нейната душа, но вечно разбираща ме, стои моята майка. Стоят вашите майки. И бащи.
В моя случай, стои само моята майка. Отдавна нямам привилегията да имам за даденост не само майка си, но и баща си. Този лукс изчезна от живота ми, когато бях на 17. Стопи се като миг. Толкова бързо, че нямах време за издам дори стон.
Но майка ми?
Помня нейният стон преди 30 години на 1 май. Около полунощ. Стон на жена, която току що е разбрала, че любовта на живота ѝ вече не съществува. Поне под формата на физическо тяло.
След стонът – бавно затваряне на слушалката на стария домашен телефон. Много красив телефон беше. Съвсем умишлено, в ретро стил. Черен, с кръгъл циферблат, в който провирахме пръсти, за да наберем някой любим човек. Подарък ни беше този телефон от моя дядо – бащата на същата тази велика жена, за която най-после се освободих да не бъда заета с нещо по-важно от нея и да ви разкажа.
Скоро си дадох сметка, че аз почти нищо не си спомням от живота преди трагичната гибел на баща ми. Не помня в конкретика. Помня обаче безкрайна обич, с която майка ми и баща ми споделяха живота си и изпълваха живота на мен и брат ми. Затварям очи и си спомням съвсем ясно усмивката на майка ми, смехът ѝ, пътуванията ни, защото за разлика от други деца, ние с брат ми имахме привилегията да пътуваме често извън България и да виждаме как функционира този свят навън.
Спомням си свободата, в която растях. Никой не ми определяше какво трябва да уча, никой не ми чертаеше бъдеще, без да участвам в тези чертежи. Вероятно, защото с мен просто не ставаше другояче. Последният път, в който семейството ми се опита, при това, за добро, изкарах нарочно двойка на входящите изпити за елитна столична гимназия.
Не бях близка с майка си. Напротив. Откровено я бойкотирах, пренебрегвах, тормозех така, както само един ненормален тийнейджър е способен. Воювах с всяко нейно благо решение. Протестирах срещу всичко, което идваше от нея към мен. А аз живеех с нея, защото баща ми работеше в чужбина. Факт, който хем много ме дразнеше, защото аз обожавах баща си, хем много ми изнасяше, защото с баща ми майтап не можеше да се прави.
Баща ми беше сплав от чудовищна на моменти строгост и дисциплина, с адска любов и закрила. Само веднъж си позволи да упражни физическа сила над мен, но ритникът, който получих след моя брутална реплика ме прати с един отскок от хола в детската. Баща ми беше моят укротител и усмирител. Разбира се, майка ми нямаше друг ход, освен да ме докладва на него и от там, знаете… дълги телефонни разговори, които не винаги водеха до промяна в мен. Обикновено водеха до нова война, този път с него.
И майка ми не ме е удряла. Освен веднъж. Но си заслужавах. Като злоядо дете, симулирах, че обядвам вкъщи, като мислех, че ако притопля яденето на котлона и това ще е достатъчно доказателство. Е, веднъж забравих котлона включен и отидох на училище. Сетих се чак в голямото междучасие. Почти изгорих апартамента. Помня тенджерата, която нямаше дъно. И помня яденето – пиле с грах. Днес много обичам грах, същата вкусна майчина манджичка, която вече почти не ям, защото нямам време да отида, когато тя сготви.
Майка ми.
Не знам как ме е издържала. Не знам как никога не ме наказа. Благодаря ѝ, че никога не злоупотреби със силата си и не ме спря от тренировки, защото съм избягала от клас. Никога не злоупотреби с моята страст към баскетбола. А можеше. И си заслужавах. Напротив, търпеше ми настроенията след всеки мач, който не е минал окей, след всяка загубена битка. Даваше ми кураж, когато взех трудното решение да сменя един клуб с друг. Не се възпротиви и когато самостоятелно реших, че единственото, което ще уча след гимназията е НСА.
„Само напред. Ще стане. Ако не стане днес, утре опитай отново.“
Никога няма да забравя онзи нейн стон преди 30 години. И сълзите, които потекоха като река от очите ѝ. Тихо. Без крясъци. Бавното ѝ ставане от фотъойла, за да отиде и да се погрижи за брат ми, който беше толкова малък, толкова кехък, беззащитен и объркан. И който уви, беше чул достатъчно от телефонния разговор, за да се свие на кълбо и да вие като ранено животно.
„Обади се на баба ти и дядо ти. Кажи им да дойдат. Кажи им да дойдат с вуйчо ти.“
Толкова просто, нали?
Без истерии, без паника, без крясъци.
Гушна Ради, донесе го в хола и се обади по телефона на кума си.
„Данчо, Ники загина. В катастрофа. Трябва да ме закараш до Солун. Чакам те.“
След час потеглихме. Аз и тя. С кума с огромното сърце, който впоследствие ни гледаше като свои деца с Ради. Който просто идваше с ново колело. Или с чисто нов компютър.
През границата мина само тя. Мен не ме пуснаха. Нямах паспорт. Паспортът ми беше за виза във френското посолство, защото ми предстоеше участие на световно студентско първенство в Париж.
Но тя мина. Няма да забравя бавната ѝ походка и угасналите очи. Върна се след ден, върна се с траурно шествие от няколко коли, което спря пред блока. Никога няма да забравя този ад. Лъскавата катафалка с ковчега на баща ми, с венците. Ужасно много венци, само от бели цветя. И майка ми, която го доведе вкупом с десетки хора, дошли за да го изпратят в последния му път.
Смразяваща тишина. И един шпалир от приятели, съседи, десетки мили хора, излезли пред входа и блока, дошли специално, за да го посрещнат него. И нея.
Майка ми. С ръст от 158 см и тегло от 50 кг, които запази и до днес. С изправена глава, бавна походка. Чаках я. Навън излязох само аз. Баба ми и дядо ми държаха вкъщи брат ми. За дете на 12, това е нечовешка гледка.
„Влади, всичко е наред. Татко ти не е наранен. Спи спокойно. Отишъл си е с усмихва.“
Майка ми, която върна любовта на живота си в ковчег и не облече нито за ден траурни дрехи. Майка ми, която след погребението, застана на прага на детската стая, сълзите потекоха като ръка отново и ми каза:
„Този черен шал ме задушава. Ще го махна, Влади. Нали може да го махна?“
Станах и аз отвързах проклетия черен шал. Кожата ѝ отдолу беше на мехури. Реакция на една разбита нервна система.
Никога повече не сложи този черен шал. Не го завързахме на гроба на баща ми, който аз и тя посещавахме абсолютно всяка събота и неделя, заедно с нейните родители. На 40 градуса жега, в дъжд, в кал, в сняг. В кал до колене. Газили сме с нея в тази кал, докато тя мълчеше, сълзите капеха без да спират.
„Изроди, ще ви избия до един, ако още веднъж откраднете рамката. Давай, Влади. Вдигаме двете тази рамка и си я взимаме.“
Това е единствения случай, в който чух майка ми да крещи. Крясъците ѝ отекваха на гробищата. Гневът ѝ беше насочен към банда гробари, които за пореден път бяха откраднали една метална рамка, която се слага на гроб преди да е дошло време да се постави паметник.
Представете си гледката. Кал, а една жена и едно дете мъкнат сами метална рамка от гроб, на който тя е поставена и продадена на чужди опечалени, за да я върнат на гроба на моя баща.
И това мина, мамо.
Както и много други неща.
Животът ми след смъртта на баща ми го помня ясно. Каква ирония, нали?
Помня, че пораснах за един ден. С един телефонен разговор. С една телефонна слушалка, която вдигнах първо аз посред нощ.
„Баща ти вече го няма.“
„Как така го няма?“
„Ей, така. Няма го. Стана катастрофа.“
„Къде е татко?“
„В една болница.“
„Там ще му помогнат, нали?“
Мълчание….
„Татко диша ли?“
Мълчание….
„Нали?“
„Не. Нито диша, нито нищо. Дай ми майка ти.“
Извръщам глава със слушалка в ръка. Поглеждам към майка ми, която е будна и вече е седнала на ръка разстояние от мен. Очите ѝ са вече река. Мълчи. Протяга ръка.
Подавам слушалката.
Порастваш. Защото така трябва.
Пораснах. И от този миг нататък вече знаех, че е мой дълг да застана рамо в рамо с майка си – жена, която ме е родила докато самата тя е била още дете и която остана вдовица на 40.
„Влади, сега сме аз, ти и Ради. Животът продължава. Татко ти е с нас, просто не го виждаш, но трябва да продължим. Разбираш ли? Трябва да си до Ради.“
Брат ми не обели нито дума повече от месец след гибелта на баща ми. Отне му години, за да се научи как да живее без него. Отне му години, за да проговори за него. Отне му години, за да отиде до гроба му. Но се върна пръв там, където баща ми беше най-щастлив и най-успешен – в Гърция, в неговата зала, в която ковеше шампиони.
Не позволих на майка ми да се докосне до нито една вещ на баща ми. Вещите на един погубен живот пристигнаха в България в кашони. Прибрах ги в нас, разапаковах всичко и подредих всичко, скривайки и най-малката следа преди майка ми да се прибере от работа. Набутах повечето неща под моето легло. Всичко останало – в най-далечните ъгли на гардеробите. Вадех от тези кашони, виех така, както брат ми виеше в онази нощ, сгъвах и прибирах. Не можех да си представя, че това ще се случи с майка ми.
Вадех, докато се натъкна на една касета.
Пускам касетата. Вцепенявам се. Гласът на баща ми. Обръщение към майка ми, обръщение към мен, обръщение към брат ми.
„Записах ви нещо от мен, скъпи мои, защото много ли липсвате.“
Понякога, хората усещат. Усещат, че нямат време. И не, бързам да разсея всякакво съмнение, че баща ми напусна този свят по свое желание. Нищо подобно. Но баща ми ни беше записал думи с толкова много любов и беше оставил завета си. Днес, на това му се вика някой да ти запише войс. Тогава бяхме далеч от подобен тенхологичен момент. Но той го беше измислил.
Този запис ме довърши. Помня дума по дума всичко. Но касетата скрих. В една картонена кутия от обувки. И остана скрита години. Дълги години. Години, в които моята майка оцеляваше с две деца в най-мрачните, мизерни и трудни години в милата ни държава.
„Влади, купих ти някакъв спортен вестник и в него има обява, че търсят стажанти. На обяд отиваме.“
„Аз съм на тренировка.“
„Бъди си на тренировка. Ще отидем преди това.“
„Ти си след нощна смяна. Това означава да не спиш.“
„Ще спя в някой друг живот, обади се на обявата и им кажи, че ще отидеш.“
Така започна всичко за мен в журналистиката. Взеха ме веднага, майка ми ме чакаше в коридора. Остави ме да се оправям сама. Просто беше там за кураж.
Майка ми. Такава е.
Майка ми работи почти денонощно, за да можем с Ради да пораснем нормално. Работи в „Пирогов“, като взимаше в един ден и дневни, и нощни дежурства. Захвана се и с частен бизнес, като стана управител на един страхотен магазин за храна за животни. Когато не беше в „Пирогов“, беше в магазина. Всеки ден. Години наред. Магазинчето беше толкова яко. На улица „Цар Асен“, до 22 гимназия. Ходех, когато мога да ѝ помагам.
Знам, че портмонето ѝ стоеше празно със седмици, за да може да купи маратонките, които аз и брат ми искахме. Беше непосилно за нея да извади такива пари. Но ги извади. След седмица брат ми се върна разплакан и с футболните си обувки у дома, вместо с маратонките. Бяха му ги откраднали от съблекалнята. Аз пък никога не ѝ казах, че тези, които купи на мен бяха с номер по-големи, те ми бяха да тренирам и да играя с тях баскетбол. Ужасно ме боляха ахилесите от тях, но обувах по два чифта чорапи, за да е по-поносимо. Нямаше как да ѝ кажа, защото кецовете, които ми бяха наистина тамън, бяха по-скъпи.
„Влади, ставай. Излизаме да караш колата.“
„Мамо, ти нямаш книжка. Какво ще правиш до мен?“
„Ще се возя, а ти ще караш.“
„Мамо, навън е ужасен сняг.“
„И какво? Ние сме с колата, няма да я теглим. Ще се возим.“
„Мамо, страх ме е.“
„Глупости, ставай и да тръгваме.“
И в снежна буря, виелица, поледица, неизчистени булеварди и улици, аз и моята майка обикаляхме София. Моята супер корсичка гаснеше по светофарите, клаксоните не спираха, а майка ми до мен не трепваше.“
„Абе, я им… не ги слушай. Спокойно опитай пак да запалиш.“
И така, майка ми не научи да шофирам, без самата тя да е шофьор. Не искам да знам какво ѝ е било в душата, знаейки, че баща ми загина в автомобилна катастрофа, но тя учи мен да карам кола. И до днес я возя постоянно, пререканията ни са едни и същи:
„За теб няма правила и всички на пътя ти пречат. Брат ти не е така.“
Прекалено малко знаех за историята на родителите си преди катастрофата. След нея, майка ни започна да ни разказва. Сякаш искаше и аз, и Ради, да помним баща си с тези истории, с началото на тяхната любов.
„Излъга бе баща ви за един дъвчащ бонбон.“
„Как така?“
„Така, защото бях малка и глупава. Връщах се от училище, а срещу мен в една градинка до блока – той. Красив, с униформа.“
Баща ми пристига в София много малък. Едва 16-годишен. Тренира борба в ЦСКА, завършва спортната рота. Състезава се за ЦСКА и за националния отбор. После става и треньор. По онова време, елитните спортисти се ползват с много привилегии и популярност.
Историята с бонбона е историята на една гигантска любов. По съдба. Подадено бонбонче в една градинка в стария „Лозенец“, която днес все още е детска градинка, в която си играе Ава. И Ава знае, че това е градинката на баба Диди и дядо Ники.
„Около баща ви гъмжеше от жени, разбирате ли? Ужасна история. И отивам аз на един негов рожден ден в квартирата му, а там… една руса, мята една дълга грива около него, седнала му на коляното. Пълно с приятели и негови съотборници, кънти музика от магнетофона му Филипс, с който той много се фукаше.“
„И какво стана?“
„Станах и си тръгнах, това беше. Казах му, че съм дотук.“
„И после?“
„После ме преследва с месеци, в които аз се криех и не му вдигах домашния телефон, а той ме пресрещаше и ме молеше: „Дики, моля те. Дай ми един месец, за да ги изчистя.“
„Да ги изчисти???“
„Да, представяш ли си какъв нахалник беше! Така реагирах и аз. Месец, за да ги изчисти! Казах му да не ме занимава със себе си и че му знам онзи тефтер с толкова много женски имена.“
„И после какво стана?“
„Е, какво, простих му.“
„А изчисти ли ги?“
„Къде ще ходи.“
Голяма любов. Бабата на майка ми - Максима, доживя до дълбока старост. Помня я – достолепна столична буржоа. Винаги облечена с красива рокля, със съвършен кок и воалетка, с мрежичка отпред. Не смеех да дишам пред нея, толкова строга беше, защото не искаше нищичко да се размества в дома ѝ – дом, по-съвършен от самата нея. Днес, в този дом живее брат ми със своето семейство.
„Голям срам. Вместо да си хванеш някое свестно момче – адвокат, лекар, учител. Ти? С този тъп борец.“
„Баба ти ли ти го казваше?“
„Баба ми, тя беше против него. Смяташе, че не е достоен за мен.“
„А баба и дядо?“
„Знаеш, че дядо ти се е влюбил в баба ти, която също е била от много бедно семейство и нищо не го е спряло, дори неговата майка.“
„А баба и дядо искаха ли татко?“
„Баба ти и дядо ти обикнаха баща ти от мига, в който ги запознах. За тях той беше син, без да е техен син. Те го гледаха така, както гледаха мен и вуйчо ти. Но и той много ги обичаше.“
Имам ясен спомен, че баба ми – майката на майка ми, се разболя от „Паркинсон“ още в началото на своите шейсет. Имам ясен спомен и че баща ми изрови света, за да открие откъде и как може да му доставят в България най-доброто лекарство, за да спре, до колкото е възможно темповете, с която се развива болестта. И успя. Имам спомен как в нас пристигаха десетки кутийки с вълбешните хапчета.
Ден след ден. Месеци, години. Аз вървях по обратния път към майка ми. За да я срещна. Да ѝ дам душата си. И сърцето си. И да компенсирам първите 17 години от своя живот, в който просто бях едно разглезено от жестове, неблагодарно, непокорно дете. Майка ми… този живот как пък нещо не ѝ спести. Удар след удар. От свиреп, по-свиреп. Тя имаше безкрайно силна връзка със своята майка. Моята баба Ванче, която изгледа мен и Ради и която беше пометена на един столичен булевард, докато пресича. Отиде си. Бавно и мъчително. Преживя 8 операции за 9 часа пълна упойка, беше раздробена на парчета от онзи, който така и не беше осъден от нашата правосъдна система. Беше откарана в „Пирогов“… на дежурство на майка ми, беше в „Пирогов“, където майка ми работи до своя последен дъх. Това сломи майка ми за дълго. Така, както я сломи загубата на нейния брат. Отново без време.
„Мамо, имаш нас. Аз, ти и Ради. Ще се справим.“
Задух от сълзи.
И десетилетия на битка. За живот, за всеки залък, за всяка глътка въздух.
Майка ми е символ на сила. И често я карам да ми разказва. За онези времена. Говорим с усмивка. Знам, че душата ѝ тежи. Знам и че никога няма да преживее баща ми. Никога. Нито в този, нито, в който и да е друг живот. И тя го знае.
“Мамо, какво да правя?! Гипсирала съм се от страх.” “Хващаш самолета и отиваш. Това е толкова красиво. После може да съжаляваш цял живот.” Никога няма да забравя това наше кафе в любимата ни “Теа”. През септември ще станат 15 години. Мила моя майчице, колко ли пъти след това си се проклинала за този твой съвет. Но пак беше права, мамо. Човек не може да избяга от съдбата си.
Не, че спряхме да воюваме. Всъщност, отскоро може би спряхме. Аз винаги съм отстоявала собствените си виждания за това как искам да живея, тя, като майка, винаги е искала най-доброто за мен, което в нейните очи изглеждаше различно. Имали сме брутални сблъсъци, разбира се, защото аз избирах да постъпя така, както моето сърце ми диктуваше. Но никога няма да забравя един от последните, при които нещата бяха стигнали твърде далеч:
„Влади, извинявай. Извинявай, че се опитвам да си представя живота ти такъв, какъвто ти не искаш. Аз просто да бъдеш щастлива. И се страхувам, че ще останеш сама. И това ме убива. Но ще победя този страх. И ми прости, ако можеш.“
Това е моята майка.
С нея извървяхме дълъг път. Толкова дълъг и толкова труден една към друга. За да стигнем до днес.
Този петък, 29 май, беше толкова красив ден. Като всеки друг, всяко друго утро, в което минавам, взимам я за работа, карам я на работа, тя се качва в колата и вечно ми набутва по нещо за ядене в чантата. Оставям я пред клиниката, тя протяга ръка, прегръщам я, усмихва се с очи, които най-после са щастливи и ми пожелава винаги едно и също:
„Хайде, хубав ден и се обади, когато можеш.“
Много рядко си позволявам откровения. И много рядко се оставям в ръцете на емоциите. Научила съм се да ги владея. Напоследък, поради ред събития, този контрол ми убягва. За добро. Защото не искам за закъснявам никога повече за разговорите с майка ми, за срещите с майка ми, за живота с майка ми.
Търся майка ми. Дори и досаждам по телефона.
„Какво сега пак? Звъниш откачено, ще ми се пръсне сърцето някой път. Ето, давя се от задух, че не спираш да звъниш.“
А аз просто искам да я чуя.
Отново и отново.
Да я поканя на кафе.
Да се качим на колата и да отидем до Пловдив, за да се разходим.
Да ѝ купя тайно билет за Венеция. Да бъдем заедно в Париж, в Мадрид, във Виена, където и да е. Но да бъдем. Да я държа за ръка. И да я гледам тайно как се усмихва.
И по някое време да ѝ кажа:
„Мамо, разкажи ми пак..“
P.S. Това беше. Успях. Роси, благодаря ти.
-
90-годишната самоука художничка, която превърна цяло село в приказка (СНИМКИ) -
Динозаврите от Giro d’Italia търсят изгубена халка – и разказват история, по-голяма от самия костюм -
56-годишна майка завърши университет заедно със сина си - но защо чак сега? (СНИМКИ) -
Майка е принудена да осинови собствените си биологични деца – за да не ги загуби -
Ударена и влачена от кола, а тя дори не изпищява – момичето, което не усеща болка, глад и умора -
„Прекалено си стара“: Думите, които Кремена чува преди да стане майка на 50 (СНИМКИ) -
Жена 14 г. ремонтира и подарява велосипеди на деца в нужда: „Усмивките им са безценни“ -
Любимото им място ги събра завинаги: Сватба в сладоледен магазин "взриви" интернет! (ВИДЕО) -
Жена с ХИВ кърми бебето си – заплашват я с полиция, но тя прави своя избор -
Редактор на световноизвестно модно издание разкри детайли около осиновяването на сина си! (СНИМКИ)
