Първата седмица на септември е. Жената е на работа, а аз съм в отпуск и с детето си правим еднодневни преходи в Рила (Витоша) или пък ходим на открития минерален басейн в Белчин бани. Един от дните обаче е хладен и ветровит, има и някаква вероятност за дъжд. Решаваме да го отделим за ходене по музеи. Идеята тръгна от 7-годишното ни дете, което през лятото посети със съучениците си Подземния минен музей в Перник, но не носеше книжката си със Стоте национални обекта и няма печат от там.
Сега няма нищо против да го разгледа отново, но за да не се върнем прекалено рано в София, решаваме, че след Перник ще отидем до Трън, тъй като в две от близките села има Музей на киселото мляко и Музей на керамиката.
Не бяхме забелязали в сайта на Минния музей, че влизането става само на кръгъл час, но имахме късмет и пристигнахме в Перник малко след 11 часа. В делничното утро нямаше други кандидати и човекът, който ни посрещна, каза „Влизаме“.
Музеят се оказа изключително интересен, защото се помещава в бивша мина и за един час се потапяте в съвсем друг свят. В момента вече никъде в България няма действащи подземни мини, а това е единственият такъв музей на Балканския полуостров, така че преживяването е уникално.
Но най-голямата екстра всъщност е човекът, който ни разведе из галериите. Валентин Мирчев е бил миньор „само 20 години“ и по целия му разказ, изпълнен с шеги и реални случки от практиката, си личи, че не само е добър човек, но и много обича професията си. Едно е за мините да ви говори човек, който е запознат само теоретично с нещата, съвсем друго е това да го направи миньор, който е прекарал години под земята, понякога на 400 метра дълбочина.
Валентин описва подробно всякакви технически детайли около мините, но особено впечатляваща е любовта, с която разказва за унгарската порода малки кончета, използвани някога във въгледобива. Те са работили по три години, преди да бъдат пенсионирани, и въпреки авариите „няма нито едно конче, което да е загинало под земята“.
Вальо ще ви разкаже и за мишките, които, въпреки че понякога са хапвали от обяда на работниците, са приятелчета на миньорите, тъй като с поведението си подсказват за предстоящо евентуално срутване на конструкцията.
Вероятно като мен няколко дни след посещението ще забравите техническите подробности, но ще запомните човешките истории, в които понякога се намесва и думата „ракийка“, разказите за понякога сложните отношения началник-подчинен, както и онази черта в тавана, с която миньорите са отбелязали докъде са стигнали в края на 1914 г. и откъде е започнала работата през 1915 година.
Един час по-късно ще излезете като зашеметени от мината и ще се чудите как може досега да не сте ходили в този толкова интересен музей.
Следващата ни спирка по маршрута е съвсем близо до границата със Сърбия. Село Студен извор до Трън, където се намира Музеят на киселото мляко. Мястото не е избрано случайно – тук през 1878 г. се ражда Стамен Григоров. Човекът, който ще завърши медицина в Женева и през 1905 г. първи ще опише млечнокиселия микроорганизъм, предизвикващ ферментацията, необходима за получаване на българско кисело мляко.
Първоначално д-р Стамен Григоров описва млечнокиселата пръчица като „Бацил А“. По-късно микроорганизмът е наречен „Лактобацилус булгарикус“, в чест на родината на неговия първооткривател.
Музеят с почивни дни понеделник и вторник е малък и скромен. Сякаш по-впечатляваща е китната къща, в която се намира, както и самото планинско селце, в което живеят по-малко от 20 души. За човек, живеещ в голям, шумен град, селото също е вид музей.
От Студен извор се спуснахме към близкото село Бусинци, за да разгледаме Музея на бусинската керамика. И тук в делничния ден бяхме единствени посетители и се радвахме на персонално обгрижване.
Село Бусинци има традиции в грънчарството, защото наоколо има големи залежи от глина и през 19-ти век това е основният поминък за селото. Индустриалната революция през 20-ти век и навлизането на пластмасата и стъклото в ежедневието водят до западане на този занаят и през 60-те години на миналия век в селото остават само един-двама майстори.
Музеят в Бусинци е построен в периода 1978-1983 г. с благословията на Людмила Живкова. Сградата е елегантна, като към нея има и няколко стаи, в които през лятото спят участниците в семинари по керамика.
Не ми позволиха да снимам експонатите, но пък получих разрешение да щракна табелките с няколко поговорки, отпечатани с възможностите на 80-те години. Обърнете внимание и на осветителните тела в музея. Те самите също са станали експонати, пресъздаващи духа на една отминала епоха.
Още снимки ще откриете в галерията горе.
