Използваните кадри във видеото са дело на екип: реж. Теодора Косара-Попова, оп. Александър Георгиев, реж. по монтажа Денислав Маринов; прод. и сцен. Николай Йорданов
“Не казвай на мама” е сърдечна и безмилостна книга. Изповед за страха да заявиш себе си, възпрян от чуждите страхове. Роман, който ни среща с онези хомосексуалисти, които не размахват пръст, не търсят власт, не обвиняват, а просто искат право на любов.
Николай Йорданов е работил като креативен продуцент на най-големите ТВ формати у нас. В момента е асистент по драматургия в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов”. "Не казвай на мама" е неговата втора книга.
Година след своето издаване, романът може да се похвали с: място в топ 20 на най-продаваните български книги за 2020; номинация за наградата “Хеликон”; аудиоверсия с гласовете на Ваня Щерева, Бойко Кръстанов, Прея, Ваня Щерева, Боряна Братоева и др. Какво стои отвъд тези “продуцентски успехи” на книгата, разказва Николай Йорданов.
За идеята на романа и “розовият фашизъм”
"Цялата идея на романа е, че всички са едно цяло. Че това са късчета от едни и същи души - две, три. Но в никакъв случай не мога да приема, че трябва да се правим, че мъжете и жените са еднакви. Те не са. Има харта на ЕС, според която първото изконно право е правото на достойнство. Това е, което считам, че трябва да се постигне. Не тези хора да имат специални привилегии, а просто да имат същите права, каквито всички останали", казва Николай.
Как стигна до своите истории?
Да живеят социалните мрежи, защото през Фейсбук, през различни app-ове (приложения - бел.ред.), сайтове и т.н. успях да стигна до хора от тази общност от всякакви държави. Първоначално той се развиваше само в България. Сега една от десетте сюжетни линии се развиват в България.
Всички потърсени ли откликнаха?
Получих много откази, може би над 95%. Много хора си триеха акаунтите, защото смятаха, че съм разследващ журналист или представител на нравствена полиция. Има и такава в част от държавите. Но аз не ги търсих, за да ми разкажат историите си и аз да ги опиша в книга, а по-скоро да ме въведат в контекста на собствената си държава.
Коя е най-жестоката история?
Има една единствена история в книгата, която е и най-жестоката история. Тя е историята на едно изнасилване. Всичко друго е плод на моята фантазия и някакви щрихи от реални сюжети и реални хора.
Коя история ти беше най-трудно да разкажеш?
Най-трудната история беше на Нае-Ил. Това е едно момиче от Северна Корея, което емигрира в Китай, оттам попада в Сеул, Южна Корея. Аз се опитах да получа информация от Северна Корея, не успях. И въпреки че това е фикция, такива неща се случват всеки божи ден. Това, един млад човек там да изгуби семейството си и да бъде продаван като стока напред-назад из някакви държави, е напълно нормално. Това е крайно жестоко и на мен ми беше много натоварващо да проучвам и изграждам тази история.
Доколко “Не казвай на мама” е роман и доколко социален проект?
Това е и социален проект и мога да кажа и кауза. Може би заради това толкова хора я припознаха.
Как популярни личности я припознаха като кауза за себе си?
Работя в телевизията от близо 20 години и това създава много контакти с много хора. С част от тези хора съм станал и приятел. Изпратих им текста, харесаха го и се включиха.
Особено искам да благодаря на Наталия Симеонова, която взе присърце книгата. Не само, че записа един от героите за аудиоверсията, но при всяка своя поява говореше за тази книга. Десетки популярни хора се включиха, вярвам, че повече заради текста, отколкото заради мен.
Какви отзиви срещна, вече година след издаването?
Още миналата пролет получих един от най-ценните отзиви за тази книга от хетеросексуално момче. Познаваме от фитнес и реши да си вземе книгата. Каза, че тя му е променила нагласата към тези хора, която по-скоро е била негативна. Осъзнал, че и те са хора като всички други, имат същите чувства, същите емоции, същите проблеми.
Какво искаш да постигнеш с “Не казвай на мама”?
Честно казано ми се иска да стигне до повече хора първо заради самия текст, защото смятам, че той е качествен. Второ, защото съм си и издател, да изляза поне на нула. В общи линии като човек на телевизията искам да стигна до максимално по-широка аудитория. Като човек на литературата обаче нямам нищо против да подразня максимален брой хора. Когато подразниш някого, го караш да мисли!
откъси:
- Нае-ил
Помня как преди няколко години Скъпият лидер дойде в училище. Беше толкова отруден, толкова уморен да гради нашата Родина, но все пак намери време и сили да посети нас, най-малките строители на Корея… Когато се появи, тълпата от радостни ученици и родители ме увлече и ме понесе като огромна вълна, а аз летях над земята, наляво и надясно, напред и назад, сякаш се реех в море от хора, или в река от… лед?
Вече не чувствам краката си и като че ли отново летя, но този път над скрежа, над водата, сред смразения въздух и куршумите, летя, гола и сама, окъпана в бяло и червено, летя към неизвестното, летя към непозната страна и непознато бъдеще, и макар да искам да се върна и да обясня, че аз съм добра другарка, че не съм искала да бягам, че не съм предателка, знам, че ще умра преди да изрека тези думи. Ще изчезна като Чун-хо. Пред очите ми е лицето на майка ми, посиняло и удавено, но и усмихнато. Тя протяга ръка…
…Която хващам, мъжът ме издърпва на китайска земя и пита на странен корейски:
- Къде са парите?
- Хаким
Какво усеща птицата, докато ѝ подрязват крилата?
Какво мисли падащият от високо, устремявайки се към твърдта?
Как ли се задушава огънят, поглъщан от безмилостната паст на водата?
Аз зная.
Аз съм лютня със скъсани струни.
Аз съм клон, пречупен на две.
Аз съм изчерпан кладенец.
Пресъхнал.
Пуст.
Сам.
- Отвъд
Смъртта обезсмисля живота. Сигурно го знаете. Обезсилва вашите страхове. Прави незначителни вашите знания – те вече не ви принадлежат, а се сливат с общото познание на човешкия род. Но за това ще ви разкажа при следващата ни среща.
Щом бъдете лишени от своите убежища – или по-скоро загражденията, които наричате „тела“, разбирате истинския смисъл на думи като „свобода“. Вече не сте обвързани със своята красота или неугледност. И със своя ум или безпомощност. Нито със своя далак, бъбреци, дробове. Е, оставате обвързани с това, което наричате „сърце“, макар да няма общо с помпата, която – както обикновено погрешно – назовавате по този начин. Но това е друга история.
Свободни сте от всички ограничения, не само тия, обвити в кожа и подредени по обичаен, скучен ред. Свободни сте от своите страхове и притеснения, и цвят, и ръст, и вяра, и традиции, и минало, и националност, и идеали. Свободни сте от Там. И сте въдворени Тук. И после отново сте запратени обратно, в нова опаковка, с нови ограничения и нови задължения към минало, което никога не ви е принадлежало.
Какво има извън Тук и Там? Вечно ли сме обречени да се лутаме между световете? Трябва да ви призная, че не знам. Но усещам, че отговорът е много, много плашещ.
