Сами преценете дали онова, което следва, е вълшебна приказка. Ето едно новородено момиченце, мъничко, с немирни кичури светла коса. Ето го принца, нейния баща – чувствителен на вид, макар и емоционално сдържан; традиционалист във вкусовете си, обичащ стрелбата, лова и тениса; притеснителен мъж, който заеква, боящ се от родителите си, безупречно облечен. Майка ѝ е усмихната жена с трапчинки, незаличимо аристократична. Малките ѝ стъпала очароват журналистките като колумнистката на „Съндърланд Дейли Еко енд Шипинг Газет“, която през юни 1934 г. уведомява читателите си, че малко жени могат да ѝ съперничат „в изяществото на стъпалата и глезените“. Един за друг майка ѝ и баща ѝ са Бърти и Елизабет, за света навън – херцог от кралски произход и херцогиня, будещи възхищение. Захаросана почтителност е основният тон при тяхното отразяване в сериозните вестници, илюстрованите издания и току-що прохождащата медия на кинопрегледа. Така ще е и занапред. На заден план – крал и кралица, дядо и баба на бебето по бащина линия. Те са всичко, което един крал и една кралица трябва да бъдат през 1926 г. – сериозни, демодирани, несмутимо убедени в кралската мисия; изпълнителни, благоприлични и интелектуално незабележителни; загрижени от варварството на епохата и разпрострените пипала на британската мощ, обгърнали планетата; погълнати не толкова конструктивно от дребните тънкости на облеклото и ужасите на джаза и лака за нокти. Замъците и дворците са дом за тях, както ще бъдат за Бърти и Елизабет и тяхната новородена дъщеря. Милиони и ми лиони хора ги приветстват възторжено, защото този крал е също и император, общ суверен на мъже и жени от безчет вероизповедания и етноси – каквато ще бъде и внучката му, макар че тя ще наследи само разпокъсани остатъци от империя и надежда за бъдещето. С времето, в най-добрата приказна традиция, малкото момиченце ще се сдобие по сватовство с една тъмнокоса леля, охулена и прогонена – съответствието на злата мащеха, чиято сянка помрачава детството ѝ и променя хода на живота ѝ. По-късно тя самата ще се омъжи за красив принц от далечна земя. Неговото име, Филип, означава „обичащ конете“ – нейната друга страст, – а бракът им, достигнал осмото си десетилетие, ще е нейна опора до средата на 90-те ѝ години. Тя ще се вози в златна каляска; в косите ѝ ще блестят диаманти; болници, спортни центрове, луксозен пътнически кораб, парижки цветен пазар, шоколадово-ментови бонбони и рододендрон с бледи цветове, както и световни инициативи, насочени към лидерството, слепотата и опаз[1]ването на горите, ще носят нейното име. Синовете и внуците ѝ ще се оженят за красиви жени. А по-късно в живота ѝ Ватиканът ще я удостои със средновековно звучащия епитет „последния християнски монарх“, размиващ границите между свещеното и светското, за да я издигне над епохалните крамоли на държавниците. За нея ще бъдат писани книги и пиеси, ще бъдат създавани филми. В една телевизионна драма, озаглавена „Короната“, автор, наричащ я пренебрежително „провинциалистка с ограничен интелект“, живееща в „тематичен парк“ на „възрастни мъже с шпори и нагръдници“, ще филмира царуването ѝ, смесвайки факти и изопачения. От най-ранно детство тя ще обитава и публичния, и частния свят. В рамките на живота ѝ славата ѝ ще затъмни онази на Август, Наполеон, дори Хитлер; образът ѝ ще бъде запечатан в монети, марки и както изглежда, мечтите на нацията. Наследството ѝ няма да е толкова кърваво като онова на „великите“ мъже в историята, не толкова амбициозно, без тщеславие.

Феята кръстница край люлката ѝ ще я дари с дълъг живот, земни богатства, уравновесен нрав, издръжливост, смирение и любов; ще ѝ вдъхне и консервативни инстинкти. С възрастта ще дойдат мъдростта и моралният авторитет. В по-малка степен момиченцето ще наследи стоманената твърдост на майка си, темперамента, предпазливостта и упорството на баща си и дълбоките религиозни убеждения и на двамата си родители.

Момиченцето, родено с цезарово сечение в ранните часове на 21 април 1926 г., след един дъждовен ден, е кръстено пет седмици по-късно в частния параклис на Бъкингамския дворец Елизабет Александра Мери и е принцеса на Йорк. Тя ще положи клетва пред събранието на Комитета по коронацията на 8 февруари 1952 г. и ще стане Елизабет Втора, с Божие благоволение кралица на Великобритания, Ирландия и британските доминиони, защитничка на вярата. Имената ѝ са имената на майка ѝ, прабаба ѝ и баба ѝ, семейно наследство и заедно с това първата ѝ (несъзнателна) среща с онази философия на приемствеността, толкова скъпа на кралските особи. Джордж V и кралица Мери са нейни дядо и баба. Името на злата ѝ леля е Уолис, неподходящо в толкова много отношения. Ако вълшебната приказка изисква пророчество, в късната пролет на 1926 г. част от медиите се обединяват в ясновидството си. Немият кинопреглед на „Патѐ“, който отбелязва раждането ѝ, е заснет в черно и бяло. Неговото обещание е просто, но изненадващо: „Кралица на сърцата днес, тя може един ден да е кралица на Англия“. „Дейли Скеч“ информира читателите си, че „вчера се роди възможна кралица на Англия“. Така и ще стане, както знаем – въпреки пола на бебето, положението на баща му като втори син на краля и доброто здраве на чичото, който би трябвало да измести и бащата, и дъщерята – Едуард, принц на Уелс, тъй кратко и драматично Едуард VIII. Молитвата от националния химн е чута – нейното царуване става най-дългото в историята на страната. В началото на третото хилядолетие тя увековечава един монархически модел, проследим до нейната прапрабаба кралица Виктория