„Моят съвет към всички е - живейте и не забравяйте да се храните, иначе след това нищо не може да се поправи.“ Това е казва Кристина Корягина, която повече от 15 години страда от анорексия.
Днес, обръщайки се назад, Кристина ясно вижда къде се е получил „сривът“ - кога е бил моментът да се обърне повече внимание на проблема ѝ и кога не е и е достигнала подкрепа. И е убедена, че ако това се беше случило, животът ѝ е щял да се развие по друг начин.
Кристина е на 33 години. Не обича да назовава теглото си - за хората с подобна диагноза това винаги е особено болезнено и „лоша поличба“. Защото всеки килограм е победа и не бива да се хвалиш с него.
Печалната ѝ история започва още в края началното училище, когато буквално започва да се „топи“. Преди това е като всички останали деца - жизнено русо момиченце с палави очи, със съвсем нормално тегло.
„Като дете обожавах бабините пирожки. Бях леко пухкава, понякога ме наричаха дебеланка, дори и баща ми - на шега, не подигравателно“, разказва тя историята си пред Woman.
На 9 години Кристина попада в болница - претърпява операция с пълна упойка заради разкъсване на мускул. Това се превръща в повратен момент за нея - след упойката тя се събужда друг човек.
Прибирайки се вкъщи след болничния престой, тя започва да отказва храна. Дори плаче, когато близките ѝ се опитват да я хранят. „Отидохме на лекар два месеца след операцията и започнахме лечение. Което продължава вече толкова много години“, спомня си майка ѝ Марина Корягина.
Когато завършва училище, тя била почти „прозрачна“, истинско перце, но не виждала в това проблем. Напротив - радвала се, че е слаба и „съвършена“ във всичко.
„Никога не съм имала конкретна цел да отслабвам, но имах страх да не напълнея. Стигаше се до истерии заради храната, хвърлях предмети, чупех чинии. Категорично отказах месото. Менюто ми бе горе-долу следното: сутрин пиех сок, към 15–17 часа чай или кафе със захар, а преди да си легна изяждах ябълка или малко парче банан. Когато ядях ми ставаше тежко. И съответно леко, когато не приемах никаква храна“, спомня си още Кристина.
Момичето се топи пред очите на близките си, а лекарите безпомощно вдигат ръце. Поставят диагноза анорексия на нервна почва, но лечението упорито не дава резултат. Кристина се опитва да следва препоръките, но при вида на храна ѝ прилошава. И се потапя изцяло в ученето, за да се разсее - има две висши образования, завършени с отличие.
Но освен това има и пожизнена първа група инвалидност. И лечение, което сякаш няма край.
Лекарите казват, че за да се върне към стабилен живот, Кристина трябва да премине минимален праг – от минимум 45 килограма. Но те се оказват огромно предизвикателство за младата жена. Тя все още не успява да ги достигне, въпреки че твърди, че има известен напредък.
„Предстои още дълго лечение. Организмът не приема много неща, не възприема терапиите, на които се подлагам. Вече не мога да се придвижвам на дълги разстояния, използвам инвалидна количка. Истината е, че организмът отхвърля храната не по моя прищявка. Не мога просто да седна и да ям нещо - първо трябва да отпия глътка вода, за да разширя стомаха си. Но дори от първата глътка ме боли“, признава още Кристина.
В свободното от лечение време търси утеха в хобитата си - интересува се от психология, чете, рисува. И като цяло води доста затворен начин на живот.
С днешна дата Кристина казва, че продължава борбата. „Но все още без особен успех, организмът ми е изтощен.“
А на онези, които като нея се борят с анорексията, дава един-единствен съвет - да не забравят, че животът е един и често няма връщане назад. „Няма да имате коса, зъби, няма да можете да ходите сами“, предупреждава тя тези, които са едва в началото на пътя. „И много съжалявам, че всичко се разви така за мен.“
Още за анорексията - за корените и причините на болестта, вижте във видеото:
Последвайте ladyzone.bg във FACEBOOK
Последвайте ladyzone.bg в INSTAGRAM
Последвайте ladyzone.bg в ТIKTOK
Последвайте ladyzone.bg във VIBER
