Зорница Христова: Човек се променя толкова бързо, че сам за себе си става Небивала земя

Зорница Христова е автор и издател на детски книги. Завършила е английска филология, специализирала е в Оксфорд "Постколониална литература". Преводач и журналист. Човек на думите. През последните (почти) десет година е посветила голяма част от времето и енергията си на издателство "Точица" и литературата за деца. 

Когато замисляхме темата за май и когато решихме, че ще я посветим първо, на 24 май и второ, на жени, свързани с някаква кауза, някак неизбежно ми изскочи твоето име. Няма да скрия, че съм пристрастна, защото харесвам работата, на която си се посветила – издаването на детска литература, харесвам отношението ти към думите, словото, изкуството – въобще за мен си един много фин и одухотворен човек. И това не е комплимент, а самата истина. Има ли място за такива хора в днешното забързано и консуматорско ежедневие? Как оцеляваш ти в него?
Благодаря за хубавите думи, неловко ми е да отговоря, да минем нататък?

Прочетох в едно друго интервю за твоето детско издателство „Точица“ нещо, което ме впечатли: „Когато допреш химикала до листа, преди още да си решил какво ще напишеш, първият допир е точката, от която тръгва всичко”. До къде може да ни отведе тази точка според теб?
Случвало ли ви се е да се изненадате от хода на собствените си мисли, да се питате „как стигнах дотук?” и да се опитате да разплетете нишката на асоциациите, която Ви е отвела на някакво съвсем неочаквано място? Човек се променя толкова бързо, че сам за себе си става Небивала земя. И после изведнъж се присеща за това място: „Ау, съкровищата ми!”. И става набързо и картограф, и гид, който все нещо проверява и доучва, защото всъщност знае ей тонинкоз повече от туристите. А пустата карта все избледнява и все не можеш да повториш точно същите линии.

Често чуваме критики, че „днешните деца“ не четат. Как ти, като родител, въвлече децата си в този свят и от кого зависи децата ни да обичат книгите?
Четенето не е самоцел, една хубава градина ще ви научи на повече неща за хармонията от зле написаната книга. Четенето не е бягане за здраве, а гонитба по дирите на смисъла и насладата. Когато тези животинчета си покажат муцунките, играта е съвсем друга. Ако знаеш до коя страница си стигнал, значи си като дете, изпратено насила да играе навън. Не си намерил приятел или нещо те е уплашило. Или кварталните кибици твърде много ти се месят в играта.

Обичам да чета с малката си дъщеря, на мен ми е не по-малко забавно, отколкото на нея. Обичам да си преправяме гласовете, да тропаме по корицата, когато някой в приказката почуква, да се хилим като зелки на смешките или да мразим дружно лошите. Обичам да сменям името на някой герой с нейното, за да се ококори и да надникне в книгата, за да види какви точно ги върша. Обичам, когато литературата не е важна и дълбокомислена, а готова за игра. На хладилника ни са лепнати едни куклички за пръсти от „Гилдията на безработните философи” с физиономиите на разни важни известни личности и от време на време дочувам: „Мамооо, котето пак сдъвка Шекспир!”.

Иначе смятам за много важно какво се случва в училище, жива ли е училищната библиотека, събират ли се децата да четат там, да обсъждат, случва ли се нещо необичайно или просто е склад за книги, които ти се зачисляват и отчисляват? Как ще се отнесат съучениците, като разберат, че четеш – ще се заразят ли от теб или ще ти се смеят? Има ли класът възможност за своя библиотека или дели стая с други? Учителят пита ли те какво четеш и какво мислиш по въпроса? Каквото и да прави родителят вкъщи, важно е дали ще си намериш после приятели, които да са като теб.

Подбираш внимателно какви книги да издаваш, или поне моето впечатление е такова. Какви са ти критериите всъщност?
Опитвам се да отворя теми за разговор, които не са били зачеквани досега. Защо едни хора са убедителни, а други – не? Какво е да си беден и трябва ли да се срамуваш от това? Каква е разликата между шеговитото боричкане и насилието? Защо панелните блокове изглеждат така? Това са канали за комуникация, пътища за общуване, които ми се ще да бъдат проходими.

Освен това, разбира се, харесвам неща по чисто естетически съображения; книги, които са завършени и необикновени, като резливото слънце на лятно утро. Книги, които те сепват – така, както човек пуска радиото за фон и не го забелязва, но внезапно чува нещо красиво и замръзва на място да му се порадва. Харесвам книги, които са непредсказуеми, без да оригиналничат, и топли, без да изпадат в сантименталност. Такива, дето не свършват с последната страница, а по някакъв начин те човъркат да ги продължиш, да ги промениш дори. „Щедрото дърво” на Шел Силвърстийн е добър пример.

Кои съвременни детски автори – български, ти правят впечатление?
Преди две седмици ме бяха поканили да чета на второкласници от училище в Илиенци. Страхотно училище, впрочем. Децата си бяха донесли свои четива – „Пинокио”, „Франклин”, „Матилда” – и „Мили бате” на Станка Пенчева. Четохме от всички по малко и реакцията беше все тъй жива, все едно тях бях натоварила на колата да ги возя на село.

Иначе много колеги харесвам и не би ми стигнало мястото да ги изредя, пробвала съм да го правя другаде и все се притеснявам какво изпускам. Мисля, че в момента детската ни литература определено живва и това безкрайно ме радва.

Ето, всеки момент ще излезе „Джулието си търси работа” от Юлия Роне. Тя си е българка, нищо, че й е такава фамилията. И слончето си има съвсем тукашни перипетии, и неговият най-добър приятел – гълъбът, който работи в пощата, ама му плащат трохи.

А от чуждите?
Лоран Моро със „За какво мислиш?”. Пернила Сталфелт с книгата си за смъртта, която е и смела, и искрена, и смешна. Антъни Браун с книгите му за горилата Уили. Мицумаса Анно с начина, по който разказва науката откъм топлата й, приказна страна. Томи Унгерер с „Отто”. Свен Нордквист с историите за Петсън и Финдъс.

Обичаш и да рисуваш. Колко важна е илюстрацията за една книга?
Великолепно нещо е книжната илюстрация, като жанр в изкуството ми харесва, като език. Така както някои харесват, например, вид музика. Някъде четох, че илюстрованите книги са първата галерия, която детето посещава, и много ми хареса, вярно е. Вълнува ме този език на образите, който върви като мелодията на детска песничка – понякога нежно се увива около думите, друг се гони с тях, прави им номера, приканя те да пляскаш и да танцуваш отвътре. Честно казано, жалко, че в книгите за големи толкова рядко има илюстрации.

Като че ли често има разминаване между качеството при илюстрация и текст в една книга. Какво е твоето впечатление?
Не съм забелязала – или по-точно казано, не съм запомнила. Предпочитам да помня това, което ми носи радост и се усеща, така да се каже, по мярка.

Как би озаглавила книгата на своя живот и какви илюстрации би й сложила?
Заглавията се слагат накрая, а аз още не знам какво става нататък. Но мога да споделя колко обичам дългите заглавия на отделните глави в разни старовремски книги, като например „Глава тридесет и седма, в която се разказва за епичната битка с косачите, за загадката с изчезналите очила и до какви произшествия доведе всичко това”.

Илюстрации? Ако може - прости, черни, контурни, живи, като в „Емил от Льонеберя” или „Антон и Точица”. Обожавам да гледам колко характер може да предаде една черна линия.

Истории за най-малките

Писателката Зорница Христова за ползите от четенето при децата

Да се върнем на майската ни тема – на кои българки (независимо дали са наши съвременнички или не) искрено се възхищаваш и защо?
Възхищава ме майсторството във всяка област, дали ще го прояви мъж или жена, българин или индианец, ми е малко вторично. И твърде често си казвам „Боже, де да можех така!” Помня как си глътнах граматиката, когато чух Андрония Попова да свири на бандонеон. Когато прочетох „Учителят се завърна пиян” на Яна Букова или „Безкрайно мое нещо ти” на Надежда Радулова. Когато видях червено-белите илюстрации на Миглена Папазова. Или изложбата на Алла Георгиева в галерия „Структура”. Харесвам хора, които работят умно и сърцато с деца – от Весела Герчева, човекът зад идеята на „Музейко”, през Маги Ръжева с „Детска архитектурна работилница” до учители като Рахили Василиаду или библиотекари като Антоанета Йорданова от Попово. Тези, които могат да преобразят едно място, като хижарката Ема Гатева. И хора с ум и кураж като доктор Бояна Петкова, която проправя път там, където е най-трудно. Или като съдия Мирослава Тодорова заради бодрата насмешливост, с която се бори със силните на деня, без да заема героически пози.

Впрочем мисля, че темата е за многотомник. Дори не съм отворила дума за превод, за театър и кино, за пътешествия и пр.

Ще ни споделиш ли кратко послание, свързано с 24 май?
Част от "Шестоднев" на Йоан Екзарх, включено в прочутия Симеонов сборник. Тоест част е от самото начало на българската литература:

Така премъдрият Бог е наредил, щото бащите да не могат да се хвалят прекалено много със своите деца и да не казват на детето: "аз съм ти дал живота и ти си заради мене роден и даден". Но дори и да каже така, веднага ще чуе: "аз съм заради тебе роден, а ти си станал баща заради мен". Така то казва и на майката: "ти си ми дала да бъда син, а аз съм ти дал да бъдеш майка".

Намерих тези думи, докато събирах материали за "Ваканция в Средните векове". Замръзнах на място - свикнали сме да мислим, че по онова време хората детето за човек не са го имали, безплатна работна ръка, собственост някаква едва ли не. А това е толкова човешко.