Новият летен книжен хит е тук - "Книжарничката на брега" от шотландската авторка Джени Колган е чаровна история за неочаквана среща, изненадващо пламнала любов и щипка хумор, която ще ви разтовари от забързаното градско ежедневие, пренасяйки ви на брега на най-известното шотландско езеро. Именно там героинята на Колган ще срещне любовта и ще се изправи пред редица препятствия, които може и да не успее да преодолее…

Новият роман на шотландската авторка Джени Колган ни предлага решение срещу летните горещини в шумния град – бягство край брега на красивото и прохладно шотландско езеро Лох Нес. Зоуи има спешна нужда да напусне задушаващия я сив Лондон с всичките му шумни клаксони, претъпкани улици, тълпи с туристи и непрестанно пеещите под прозореца ѝ футболни запалянковци. Младата красавица търси спокойствие, но едновременно с това и добре платена работа, защото иска да осигури по-добър живот на сина си Хари. В английската столица Зоуи изнемогва – едва успява да плати месечния си наем и все по-често има чувството, че силите ѝ няма да стигнат и ще се предаде, ако не намери друг изход от тежката ситуация. Както често става в живота, в най-критичния момент героинята на Колган попада на обява за бавачка в огромно имение на брега на най-известното шотландско езеро – Лох Нес.

Когато отива на място обаче, приказната история, в която си мисли, че се е забъркала, се оказва по-скоро кошмар. Описаните в обявата "три изключително надарени деца" се оказват оставена на произвола на съдбата разпасана компания, а две от тях се държат като същински зверове! На всичкото отгоре овдовелият им баща Рамзи е истинска развалина.

С вярната подкрепа и приятелство на собственичката на местната книжарница – Нина, Зоуи успява да обуздае бедствието и да помогне на повече хора, отколкото някога е смятала – включително да спаси цяло едно семейство. Но ще позволи ли Рамзи на миналото да попречи на щастието му, или ще успее да види това, което се намира точно пред очите му?

Джени Колган е родена в Шотландия. В различни периоди от живота си е живяла в Лондон, Холандия, САЩ и Франция, докато се установи за постоянно в Единбург със съпруга си, кучето и трите си деца. Автор е на няколко десетки романи и книги за деца, а на българския читател е позната до момента със "Сватбата на Аманда" и "Книжарница на колела". Запален библиофил от дете, Джени Колган съветва: "Наслаждавайте се на всичко, което четете. Обогатете живота си с книги, каквито и да било книги. Ако дадена книга не ви допада, пробвайте друга – животът е твърде кратък. Аз все още се опитвам да прочета всички книги на света. Вие сте читател. Вие ще ме разберете."

Прочетете откъс от "Книжарничката на брега" от Джени Колган, която излиза от издателство "Сиела" в превод от английски език на Цветана Генчева. 

Снимка: Сиела

Нина бързо прекрачи напред и спаси евтината чанта на Зоуи от пътя, за което закъснелият шофьор на автобуса за Абърдийн й беше безкрайно благодарен. Качи я на тротоара, след което Зоуи коленичи и взе Хари, който бе неописуемо мръсен, по­крит с петна от дизелово гориво и един господ знае какво дру­го, косата се бе лепнала за главата, а устата му беше широко отворена, мръсното пръстче, което я сочеше, несъмнено озна­чаваше "да, помислих и приемам сладоледа". Той забърза със соченето, с другата си мръсна ръка обърна главата на Зоуи към себе си.

Другата жена стоеше край тях. Зоуи замига разтревожено.

– Ами... Вие ли сте... – започна тя.

Нямаше смисъл. След дългия сън и безкрайното пътува­не бе напълно и завинаги забравила името на жената, с която трябваше да се срещне. То беше записано в телефона й, който се намираше в чантата, оставена до краката, което й се струва­ше като на луната.

Жената не бързаше да запълни мълчанието, вместо това я погледна, сякаш обзета от ужас. Истината бе, че Нина бе разтърсена, докато наблюдаваше Зоуи, бе наясно, че се е увлякла в розовите мечти да си има бебе, по романтиката, докато пред нея бе живото доказателство какво я очаква. Тя беше останала без дъх, неочаквано я завладя страх и не можа дори да помисли за горката Зоуи.

– Ами... – опита се да заговори отново Зоуи.

– Извинете. Сигурно съм се припознала – рече Нина, в слу­чай че наистина беше сбъркала и случайно се е натъкнала на някоя скитница. – Вие кого търсите.

Хари, незнайно как, бе успял да вплете пръсти в косата на Зоуи и дърпаше силно и болезнено. Куфарът падна отново. Зоуи погледна към автобуса за Абърдийн и се замисли дали да не се качи на него.

***

– Жената... жената с книгите – успя да изрече най-сетне Зоуи и Нина много се постара да се усмихне.

– Здравей! – рече тя. След това се стегна. – Здрасти. Аз съм Нина. Ти сигурно си скапана.

Новодошлата, която гледаше Нина, изглеждаше значително по-възрастна от двайсет и осемте си години. Тъмната й коса беше сплъстена от страната, на която бе спала, имаше огромни кръгове под очите, а дрехите й бяха покрити с лекета. Детето продължаваше да я тегли нетърпеливо.

Това ме чака и мен, помисли си ужасената Нина. Аз ще бъда същата.

***

О, господи, мислеше си обзетата от ужас Зоуи. Това беше точно... Искаше й се да заплаче. Замисли се за благоприятното първо впечатление, което искаше да създаде: красивото й дете се държеше безупречно; тя изглеждаше подготвена, истинска професионалистка. За съжаление, не можа да си позволи да се подстриже и се опита да подкъси косата си с кухненската но­жица (никога не го правете), а когато се събуди, не й остана време да се понагласи в тоалетната на автобуса. Да не говорим, че тоалетната в автобуса беше повече от отвратителна, а и ня­маше къде да остави Хари, докато се опитваше да пооправи вида и на двамата. Постара се да направи нещо с кърпичка, но единствено размаза мръсотията и Хари изглеждаше покрит със спечена мръсотия.

А тази жена в пурпурния си пуловер и къса вълнена пола, които прикриваха коремчето и отиваха безкрайно много на ри­жавата й коса... тя изглеждаше съвършена, като част от пейза­жа, въпреки че очевидно се опитваше да прикрие ужаса си.

Зоуи затвори очи. Е, бе прекалено късно да направи крачка назад.

Нина стисна решително куфарите.

– Последвай ме – рече тя и тръгна по тротоара между спир­ките на различните автобуси. Зоуи се почувства виновна, че й позволява да носи багажа, но не виждаше как иначе може да се справи.

Хари веднага усети, че това означава, че няма да има сла­долед, обърна глава към тениската на Зоуи, пъхна ръка под нея, бегъл спомен от дните, когато е бил кърмен, и ревна тихо, намо­кри топа й със сълзи. Нина остана загледана в тях за кратко, след това се обърна и продължи, потегли стария куфар, докато Зоуи пухтеше, опитваше се да се справи с ръчната чанта и неутеши­мото, изненадващо тежко четиригодишно дете и количката му.

– Качи се в количката, Хари – прошепна тя и детето по­клати категорично глава. Зоуи не можеше да го вини. Мъглата беше надвиснала тежка и гъста над земята и бе много трудно да добият представа къде се намират. През входната врата на автогарата, в сумрака, тя забеляза каменната сграда с колони и дързък надпис "ОБЩЕСТВЕНА БИБЛИОТЕКА", когато Нина се насочи към невероятен син ван.

– Пристигнахме – рече ведро тя, след това погледна при­теснено. – Господи – възкликна тя. – Мислех... – Погледна от­ново Зоуи. – Много се извинявам. Мислех, че ще донесете дет­ско столче.

– Опитах се – постара се да обясни другата жена. – Само че не ми стигнаха ръцете.

– Да, разбира се! Точно така. Много се извинявам! Нали нямаш нищо против да седи в скута ти?

– Не, разбира се.

Нина задържа поглед.

– Или... чакай малко.

Тя се пъхна в задната част на вана с багажа и се върна с три дебели книги.

– Така ще го повдигнеш малко.

Зоуи погледна книгите.

– А, не се тревожи – успокои я Нина. – Това са книги, по­светени на начините да скриеш зеленчуците, за да накараш де­цата да ги ядат. Не ги харесвам. Стига да не се изпишка върху тях, всичко е наред.

Тя се усмихна нервно и Зоуи отвърна със същата нервна усмивка.

– Добре, малчо – рече тя. – Ставай.

– Доста е мълчалив – отбеляза Нина. Суриндер не бе спо­менала мутизма на Хари, тъй като реши, че се дължи на сра­межливост.

– Той не говори – предупреди Зоуи. – Все още. Сигурно ще започне, когато е готов.

Нина за пръв път погледна внимателно момченцето. Ако надникнеш под трохите и сополивата муцунка, той беше сладко дете. Забеляза у него черти на Суриндер.

– А плаче ли? – попита тя любопитно.

– Не и шумно – отвърна Зоуи и както обикновено се пре­стори на весела, за да прикрие тревогата си. – Ти си наистина съвършен, нали мъничък Хари?

Хари подсмъркна и избърса носа си с ръкав, готов да ревне отново, а нещата далече не бяха съвършени, но те решиха да не споменават и дума за това, тъй като Нина, чието коремче опираше във волана, включи на задна скорост и внимателно излезе от автогарата.