Песните им са истинско вричане в любов. Вдъхновени от романтичния им път заедно, текстовете им присъстват в сърцата на българите и неведнъж са били част от най-важните им семейни моменти. Самите те и до днес не спират да си казват в очите "не мога без теб". Вижте тяхната любовна история във видеото и текста:

Красимир: Запознахме се през 82 г. края, а се залюбихме малко по-късно през 86-та края. Имало е може би някакви симпатии по между ни, но заминахме за Скандинавия 86-та година края и там може би по някакъв начин се преоткрихме. И така, каквото е било писано да стане и така до ден днешен вече сме 32, 33-та година започнахме заедно.

Виолета: Аз винаги съм казвала, че това е Божа работа. Бог решава. Но пък това, което ние сме правили като хора е, е че сме търсели другия човек до себе си, искали сме да бъдем заедно, да гледаме в една посока, както може би той и това е есенцията.

Те се припознават като партньори не само на сцената, но и в живота. Заедно създават емблематичния за България дует "Шик".

Коя беше първата песен, която създадохте заедно, изпълнихте заедно?

В.: "Обич", през 91-ва я записахме.

Малко след това заминават за Кипър, където е първото им семейно изпитание.

В.: В Кипър сме работили 10 месеца и половина, на това островче. Аз се страхувам от вода и само като си помислех, че аз съм на една такава мъничка площ и много ми беше некомфортно, но аз там забременях със сина ми и беше много хубаво, защото се борехме за всяка стотинка. Мъжът ми той свири, може да направи цял оркестър с ръцете си, живи барабани и аз само певица.

К.: Тогава беше и кризисно време – 91-92 година и имаше промени тука. И ние търсехме начин да работим някъде и да си купим апартамент, защото по квартири ни беше омръзнало вече много години и успяхме двете неща - и дете Вили роди - Ники и едно жилище си взехме, и с един куршум два заека.

Как й предложихте да стане ваша съпруга?

К.: Е, в градинката до паметника Левски, имаше мач България-Белгия по футбол. Тя не е ходила по мачове. Не е стъпвала на стадион, също не беше плувала, имаше страх от вода, но в Норвегия и Скандинавия, като се залюбихме, от зор започна да идва по басейните и да плува. Ние бяхме в градинката до паметника Левски и тя беше решила да дойде на футболния мач, къде ще ходи. И нещо май на колене ли паднах и тя се разчувства може би, не очакваше може би. Не съм падал с някакъв пръстен с някакви кутийки да отварям. Тя често казва, че не съм романтичен, но това не е вярно според мен.

Каква беше вашата сватба, как се състоя?

В.: Беше много горещо, тя беше на 18 юли и горещината беше много... 40-градусова.

Казвате ли си често „Не мога без теб“?

В.: О, непрекъснато. Ние сме като два скачени съда. Аз сигурно и аз му липсвам, но той на мен ми липсва за всяко мое решение. Свикнали сме прекалено много заедно…

Вторият път като разбрахте, че ще ставате майка, къде беше?

В.: В България, в България беше и винаги съм казвала, че тя сама дойде при мене и не очаквах и не мислех за второ дете. И до днешен ден тя се обръща и ми казва "Ти не си ме искала?" Не е било така, просто аз се уплаших, че второ дете и как ще е, тежки времена в България, как ще ги отгледаме, какво ще бъде и това така ме стресна, но роди се и тя така една малка принцеса.

К.: Дойде и почука. Брат й в началото казваше: "Кога ще си ходи тази Рада?" Сам беше свикнал. Викам, не, не, няма да си ходи.

В.: Тя е нашето богатство, те са нашето богатство. Е, четем конско като всички родители, казваме нашето мнение, особено аз, може би съм по-назидателна като майка. Аз си мисля, че съм се провалила като родител в такива моменти, когато те не ме слушат.

К.: Това е може би, защото живеят с нас, в едно жилище живеем и тя казва някой път на сина ми или на дъщеря ми, защо излизаш в 10ч. И й казвам, когато отидат да живеят вече отделно някъде, как ще знаеш ти кога влиза, кога излиза и къде ходи и какво прави, така че трябва да свикнем с тези вече дадености. Те са големи деца и само можем да ги подпомагаме. Тя някой път казва, това не са моите деца. Не, твоите са, просто ти не можеш да ги моделираш по твоя начин. Трябва да приемеш и техните виждания за живота и нещо, което правят.

В.: Трудните моменти са били, когато здравословно нещо те стигне и не знаеш какво ще стане с теб, накъде ще тръгне животът ти, защото когато здравето рухне, не е напразно. Българинът нали, винаги по празници си пожелаваме: "Да си здрав!" И има нещо много вярно в това. Миналата година аз загубих майка си и не съм очаквала, че толкова тежко ще изживея нейната смърт. Болката е голяма, защото аз много я обичах майка и сега си давам сметка какво е била тя за мен. Тя много ми помагаше за децата. Тя беше тази, която само и казвах: "Мамо, трябва да дойдеш в 9 ч., защото аз трябва да тръгна“ и светла й памет.

К.: Но колкото до бащите, бащите сме ги загубили много млади и искам да кажа, че може би сме станали не по-самостоятелни, но сме започнали да се оправяме повече сами, защото моят баща почина, когато бях в 10 клас и в 12 клас майка ме изпрати на централна гара в Бургас, дойдох тук, подстригах се нула номер в София и в казармата, в Обеля в Строителни войски и човек започва сам да гради от нулата всичко. Тогава нямаше телефони, аз не бях й се обаждал един път 5-6 месеца. Аз нямах право да живея в София, защото не съм роден в София и не съм женен за софиянка, но ето всички тези трудности са успели да ни обединят по някакъв начин и по отделно и заедно с Вили. Така, че може би от тази гледна точка сме се стегнали малко повече вътрешно и сме успели да постигнем нещата.

В.: Създаваш семейство, създаваш деца, след това чакаш внуци. Стигнали сме до този етап – да чакаме внуци.

К.: И чакаме.

В.: И чакаме!