Захари от градина „Въдворена“: Скуката е за скучни хора. Самота на село няма

В малкото село Камен, близо до Сливен, някой е изпуснал парченце от Рая. Друг се грижи този рай да цъфти и връзва. Пред суетата на големия град Захари Захариев, поет, писател и магистър по философия, но също и съзерцател-градинар, избира не толкова суетните (или може би дори повече?) зеленчуци, билки, цветя, котки, кучета, пчели и таралежи. 

Захари дава красиво име на градината си - „Въдворена", защото е в двора на семейната му къща, но името има значение и отвъд буквалното. Избира да отглежда растенията си природосъобразно, на принципите на пермакултурата, и оставя хората, пожелали да си купят от него домати, тиквички и патладжани, сами да им дадат разумна, устойчиво съобразена цена.

Един от най-добрите градинари сред философите е Епикур. Захари пък, най-вероятно най-добрият философ сред градинарите, обича своята "Въдворена", храни растенията си, лекува ги, привечер слуша как блажено лочат вода, но знае, че "всичко друго е в милозливите длани на божествената жизненост и собственото и себеразгръщане".

Снимка: Захари Захариев, личен архив

Разкажи ни за твоята градина „Въдворена“ – къде се намира, защо й даде това име и какво всъщност те подгони към селото?

„Въдворена“ се намира в село Камен, Сливенска област. Градината е в двора на семейната ни къща и от там съвсем буквално името й – въ-дворена, вътре в двора. Разбира се, отвъд буквалността, придавам и друго значение на думата – въдвореността е близка до придворността, но с тази свещена и сериозна разлика, че тук службата на царствеността и аристократичното, не е служба на подчинение, а на синхрон и хармония, на бляскава взаимообвързаност и взаимопомощ, и най-вече на грижа, грижа, грижа. Аз се грижа за овощни дръвчета, тези овощни дръвчета разлистват листа и цъфтят, върху тия листа се намърдват листни вишки да ги ръфат, а заради въшките се появяват калинки, които от своя страна хапват листните въшки. Всичко служи на всичко, и е преплетено в една безкрайна грижовност... Само комарите още не зная на какво и защо служат?! (смее се). 

Кой е най-добрият градинар сред философите? И каква е твоята философията за отглеждане на градина? 

Вероятно Епикур, който създава учението си в собствената си градина край Атина, където всички негови приятели и последователи не само са били добре дошли на посещения и философски дискусии, но са можели да останат и да живеят изцяло заедно и да се грижат за създаването на блага – както хранителни, така и културно-мисловни.

Градинарството е алхимия и холистична всесвързаност.

• Доматите стават по-вкусни, ако в близост до тях расте босилек, от своя страна босилекът засилва аромата си и гони някои насекоми, които биха могли да „навредят“ на домата.
• Бобените култури са азотофиксиращи растения – тоест, в процеса на самото си живеене, образуват азот и го отделят в почвата около себе си, а азотът е любима манджа на почти всички останали растения, които отглеждаме по нашите ширини (каквото и друго растение да посеете или посадите в близост до боба, последният ще храни, освен вас и въпросния патладжан, чушките и прочее).
• Маточината успокоява пчелите, ако я посеете близо около пчелина ви, със сигурност ще ги опияни и ще намали ревностната защита на къщите им, кога се наложи да отваряте кошерите и да им „крадете“ мед. Лавандулата прогонва восъчните молци.
• Белият равнец пъди понякога нахалните мравки, които, ако са поогладнели, биха могли да почнат да нападат кошерите и да крадат мед.

Това са само три примера от всецялостната хармонична всесвързаност на природата и нейните процеси. Изброявам ги, защото илюстрират добре елементи от философията на градинарството, което е природосъобразно и екологично. Такова градинарство мисли за безкрайната, невероятна плетеница на жизнените процеси в околния свят и се стреми -  не да ги отделя и прекъсва, а напротив, да подпомага тяхното свързване и взаимодействие – и в този смисъл този вид градинарство, е повече от самото себе си, то действително се превръща във философия, има отношение към икономиката, социалните взаимоотношения, здравето, образованието и прочее.

Снимка: Захари Захариев, личен архив

Когато си купувате биологично или екологично отглеждан зеленчук, да речем домат, поинтересувайте се за произхода му. Колкото по-далеч е отглеждан и от колкото по-далече пристига при вас, толкова по-малко този домат е природосъобразен, екологичен и “био”, независимо от щампата върху него, която го обявява за такъв, независимо и от наистина екологичното му отглеждане на въпросното място. Най-малкото заради отделените транспортните средства, вредните емисии отделяни от камионите, които ви го доставят, човековремето отделено, за да може този въпросен домат, да дойде при вас, примерно от Германия, и да бъде нарязан в салатката ви. 

Наричаш доматите си „психотропното домати“. Как точно стават такива? 

Сред градинарите се разпространява една шега, че доматите са извънземни същества, които обладават психиката ни чрез някакви особени феромони, или пък доматени, недоловими за никоя технология радиовълни, които ни пристрастяват към себе си, за да може да им помагаме да се размножават. Почне ли човек да отглежда над 5 сорта домати, значи вече се е закачил, станал е доматозависим (смее се). Имаше и един комичен случай от преди години, когато в медиите съобщиха, че в някаква си марка лютеница са открити психоактивни вещества. „Психотропното домати“ дойде като съчетание, заради тези две смешки. И тук става дума за може би най-капризното и изискващо грижи едногодишно растение, което човек може да реши да отглежда. Всеки корен домат се привързва към кол или някаква конструкция поне 5-6 пъти на сезон (разбира се, има и безколови сортове, но повечето от тях са консервни, и не толкова вкусни), колтучи се също толкова пъти, ако не и повече, всякакви гъбички, всякакви фунгита го нападат, много повече от кое да е друго растение, което съм отглеждал в градината, не обича да го пипат, когато е горещо, не обича да го пипат, когато е влажно, всяка част от растението, като изключим узрелия плод е отровна и прочее и прочее. Изобщо една безкрайно капризна и разглезена принцеса е психотропното домати и въпреки това тая година отглеждам 12 сорта. Най-много около него се въртя, най-много го мисля и се тревожа, ще се маноса ли, или няма да се маноса. Мисля, че индианците са ни направили магия! 

Снимка: Захари Захариев, личен архив

Фройд казва, че хистерията и неврозата идват оттам, откъдето идват сънят и грешката. В този смисъл, имаш ли градинарски грешки, които са те довеждали до невроза? Или градината ти дава повече спокойствие?

Постоянно ми се случва да сънувам различни растения от тия дето отглеждам. И тия растения ми говорят на сън и ми се карат, че от това или от друго имат нужда, пък аз не съм им го давал. Скоро сънувах как зреят пъпешите и ме изкушават да откъсвам плодовете им. Не зная дали това се брои за невроза. Има определени периоди в градинарския сезон, например през май месец, когато има толкова много за вършене, и те чакат толкова много разсади да ги преместиш на постоянното им място, че накъдето и да се обърнеш някое бебе-растение започва настоятелно да ти врещи: „Айде, бре, брадата маскара с маскара, няма ли ме изкарваш от тая шепа пръст, дето си ми дал да я ръфам и да ме слагаш на широко, свърши манджата“. В тези периоди има едно особено напрежение, което непрестанно витае из градината, всичко расте и непрестанно иска, а още не е достатъчно укрепнало, че да бъде оставяно на собствените си природни процеси за по-дълго. А и става дума за живи същества, ако не се погрижиш на време за тях, те ще умрат. В градината има точно толкова смърт, колкото и непрестанно кипящия из сърцевината й живот. С годините, човек се смирява и научава, че не може за всичко да се грижи, че не е божество, дори демиург не е, а както напоследък обичам да казвам, една голяма, двукрака мравка, която просто мъкне едни семена насам и натам, от едно място на друго, бае им, говори им, обича ги, носи им вода, храни ги, лекува ги, но всичко това са по-скоро козметични процедури, всичко друго е в милозливите длани на божествената жизненост и собственото и себеразгръщане. Спокойствието в градината е цел, която се постига трудно, но от едно време нататък започва ежедневно да присъства и да пуска коренчетата си в ума на градинаря.

Ето, много обичам вечер, около и малко след залез, да седна в средата на градината, тъкмо да съм напоил растенията и да ги слушам как блажено лочат вода, така сладко лочат, че понякога ми се струва, че звездите пробиват горе мрака само за да видят като какви точно са тия същества от радост долу, които толкова ангелически утоляват жаждата си, все едно непрестанно шепнат молитви.

Да поиграем на филми - „Любовното лято на един льохман“ в твоя случай може би би звучало като „Любовното лято на един селянин“. Опиши ни това твое лято. 

Пак е льохманско! (смее се) Бродя като сомнамбул бос по пътеките, между лехите, говоря си с растения, милвам ги, бягам от пчели, кога по някаква причина се разлютят и ме подгонят да се забиват в косите и брадата ми, да искат да ме жилят, в жегите се крия по сенките, пиша и чета, наблюдавам всичко живо, което непрестанно жужи, докато си ходи или расте по собствените дела. А понякога, както в лятото на льохмана, ще се заизвие някоя лятна, дъждовна буря, със зъл северен вятър, и аз пак ще изляза в градината и ще танцувам сред тоя вселенски трясък и бумтеж, сред това изливане на безкрайни плодни течности от небето. Скуката е за скучни хора. Самота на село няма, градината е голяма, и зад всеки ъгъл дебне насекомо, готово да я прогони, като ти се заплете в косата и вземе вътре да жужи и да ти приказва на насекомски някакви си негови поезии.

Снимка: Захари Захариев, личен архив

Скоро ти се роди син. Как ще му представиш селото и градината?

Най-вероятно ще го оставя той да ми ги представи през магическите си, детски очи. Миналата година ходих на гости при приятели в едно кюстендилско село, които също гледат градина. Техният син тогава беше на 2,5-3 г. Като пристигнах, баща му вършеше нещо, поздравихме се, той реши да довърши задачата си и помоли сина си да ме разходи из градината, да ми я покаже. Тригодишното чудаче Момчил ме хвана за дланта и взехме да щъпуркаме и двамата боси, да ме развежда из градината. Спираше се тук и там, посочваше някое растение и ми казваше „аз-тук, аз-там“ все така сочейки растението, после скъса ягода, посочи я, отново каза „аз-тук, аз-там“ и вдигна малката си длан към устата ми, да изям него, и тукашното под формата на ягода. Да изям вселената като ягода!

Кое е най-тайното кътче, на което си бил?

Тайната и мистериозността на кътчетата, мисля си аз, идва от настроението, с което пристигаме в тях и начина, по който ги обитаваме. Преди години, с едно любимо същество обикаляхме България на стоп, една от спирките ни беше Мелник, при все цялата му чудатост, скални образувания, стари, битови къщи, нищо не може да се сравни с приключенството, в което се въведохме, след като след два-три дни си тръгнахме от там. Бяхме решили да се пуснем още на север, почти до границата, минава се през близкото до Мелник село Виногради и надолу към Хърсово, където е по-главния път, преминаващ от Пирин в Родопите, водещ към Гоце Делчев. Пътят през Виногради към Хърсово се оказа не трето-степенен, а безкрайно-степенен път, целият в дупки, без никакво движение, извървяхме го пеш, вероятно около 15 километра, не помня точно колко, по пътя минаха само две коли в обратна посока, но срещнахме овчари, стари баби, берящи тютюн и невероятни все по-южняшки и гръцки гледки. Бяхме потеглили рано, дори не бяхме пили кафе в Мелник. Като пристигнахме в Хърсово се спряхме пред кооперативния им магазин, взехме си от най-долнопробното кафе от машина, помня, струваше 30 стотинки, седнахме на стълбите пред магазина и си отворихме сладкото от зелени смокини, което купихме от една баба в Мелник, закусихме с него и долнопробното кафе, под сянката на вероятно вековен чинар. Един от най-красивите ми спомени. Всяко едно кътче, всяка педя от пространството крие мистериозност, тайна и вълшебство, стига да можем да надникнем зад воала на привичността.

Снимка: Захари Захариев, личен архив

Ако трябва да спретнеш тайна вечеря, какво ще сложиш на масата?

Картофи. Печени, ненарязани, дребни кръгли картофи от градината, попили в себе си маслото от кравата на комшията, Донка, което ухае на летни билки, дето е опасла с тревата по хълмовете над село. Или пък баница с щир (див амарант, който расте навсякъде) и лапад. 

Снимка: Захари Захариев, личен архив

Пишеш трета поетична книга, в кое кътче на градината най-много те намират думите?  Хората често биват осенявани от гениални идеи в тоалетната. Пътеката на двора към това място ти е доста красива...

Наистина често и в тоалетната, тя е външна, външния нужник. Когато се наложи да я ползвам по тъмно, е особено красиво – клечиш си в нужника и си вършиш необходимостта, вратата е отворена и отгоре по небето ти се кокорят звезди и ти намигват. Между тухлите на постройката ти процъркват гущерчетата геко, дето живеят там. Симфония! Горното и долното се свързват, всичко, което расте, и с което се храним, не може да вирее, без да преработва вещества, които други същества са обработили в себе си и изхвърлили в природата. Веществообменът е пълен и тотален и цялата земя, на ниво биология и биохимия е една безкрайно красива работилница от преобразуването на тия вещества, алхимия, алхимия, алхимия. Вдъхновявам се на всяко ръбато кътче, където блика живот. Последно много се зарадвах на една бременна таралежка, която се наложи да пренеса извън двора, за да не я тормози кучето ми, което по някаква причина е страшно обидено и раздразнено на цялата им рода и не ги оставя на мира. Таралежката ми поръмжа, докато нежно я поставях в кофата, с която да я преместя, изака се вътре, и като я пуснах, кротко, макар и леко плашливо, изчезна в джунглата, наречена живот! Да се родят живи и здрави малките й бодливчета, да пишат таралежите си поеми из тревите и да ядат поповото прасе, неговата леля!