„Сестра ми пеперудата“ е третата книга на Магдалена Абаджиева. В нея тя разказва за покойната си вече сестра, която е била със заболяване булозна епидермолиза, наричано още болестта на пеперудените деца.
За болката, слушането и чуването, смъртта и как се изгубва гроб, но се преоткрива човек говорим с писателката открито, защото това не е само книга за страданието, а книга за радостта.
- Загубих сестра си, но намерих книгата си за нея и може би се опитах да дам на хората начин, с който да понасят по-леко загубите и страданията - чрез моите усещания и моите думи. Сигурно баба ми е била по-голям писател от мене - когато ѝ беше тежко, взимаше куките и започваше да плете или излизаше да оплеви някоя леха в градината. И това е слово, защото слово е духът, който ни кара да търсим израз извън себе си. В „Сестра ми пеперудата” има един епизод, в който със сестра ми си правим въображаемо море в градината. Може би още тогава книгата се е пишела чрез чушките и доматите на нашата баба.
Според мен книга се пише тогава, когато имаш да кажеш нещо ново, важно или полезно. Кое е онова, което е преливало у теб, и е имало нужда да бъде споделено?
Сестра ми много често ме упрекваше, че не слушам достатъчно и че говоря предимно за себе си. Като студентка ѝ се обаждах, за да се оплаквам от живота или да се похваля с поредния успех. Избягвах да ѝ задавам въпроси, защото се страхувах от техния отговор. Смятаме, че като не говорим за болката, тя изчезва. Това натрупване от премълчани въпроси трябваше да бъде надмогнато. Срещнах се отново с детството си, пораснах отново със сестра си, докато пишех книгата. Разговарях с нея и ѝ казвах, че искам да я чуя. Че съм запомнила някои наши разговори, че съм запомнила какво ѝ е тежало. Книгата и литературата изобщо е инструмент за разбиране на света. Разбираме го най-вече, когато отваряме сетивата си, когато плачем, когато ни стане мъчно. Исках много, много да ми стане мъчно и да се разплача.
Хората с булозна епидермолиза са наричани много красиво – пеперудени деца. Кога се сблъска за първи път с това понятие и какво ти се случи по пътя от този първи път до написването на повестта?
Като съвсем малка аз не знаех, че сестра ми е болна. Тя беше моята сестра, нямах друга, нямаше с кого да я сравня, за да разбера истината. В книгата си казвам, че съм имала две сестри – една, за която не съм се питала как се е появила, и втора – болна, която съм откривала постепенно. Много неща се случиха през това време – притеснения да заведа приятели вкъщи, страх да се отдалеча от дома, страх дали и аз не съм носител на заболяването. Трябваше да се справя и с отчаянието на родителите си. И двамата починаха сравнително млади, вероятно защото бяха преживели много. Бих сравнила болестта с диво животно, което трябва да се опитоми, за да служи на човека. Страданията са част от човешкото съществуване, така или иначе, и ако не сме подготвени за тях, би ни било много тежко.
Какво е да живееш с хронично болен човек, чийто край е предизвестен?
Любимата книга на сестра ми беше „Алексис Зорбас”. Може би защото в нея се казва следното:
„Ние сме съвсем мънички червейчета, върху едно листенце на гигантско дърво. Някои хора, най-безстрашните, стигат до края на листенцето; И така надвесени над пастта, усещаме с цялото си тяло, и цялата си душа как ни завладява ужас. От този миг започва…”
И не става ясно какво започва. Винаги съм чувствала, че болните хора знаят нещо повече от останалите, именно защото могат да предусетят по-близо до себе си другия свят. Защото са освободени като че ли повече от страха. Болният човек няма защо да се страхува, че ще се разболее. Чувствах този прилив на живот у сестра си, виждах как тя обича живота и му се радва. Да живееш с хронично болен човек със сигурност е урок, но не се знае кой на кого повече помага – здравият на болния или обратното. По-скоро е обратното.
Имаш странна история с гроба на сестра си. Какво всъщност се случи?
Изгубих го. Когато тя почина, бях толкова объркана и срината, че умът ми не работеше правилно. Нямах възможност да пренеса сестра си до Русе, където тя искаше да бъде погребана. Успях да намеря място в близост до София, в Кумарица, но се оказа, че нямам документ за това. Нямах никакво доказателство, че сестра ми има гроб. От агенцията започнаха да ме изнудват за пари. Намерих гроба разбит, а в него беше погребан друг човек. И досега е така. Затова тръгнах в книгата и чрез нея да търся гроба на сестра си. Защото срещата с хората, които сме изгубили, не е около пръстта, а в умовете ни. Мисля си, че сестра ми си взе и кръста с името със себе си, за да я намеря по друг начин. Тя винаги е подкрепяла опитите ми да пиша. Едни от последните ѝ думи към мен в болницата бяха: „Няма смисъл да стоиш, прибирай се. Знам какво трябва да направиш и искам да успееш”.
„Болните ни учат“ – на какво сестра ти научи теб?
Научи ме да гледам внимателно, да не бързам, да търся други начини да я прегърна, защото нея и прегръдката можеше да я нарани. Научи ме също така да се старая повече. Тя беше естет, обичаше да ѝ е красиво, изпипваше нещата. Подреждаше масата безупречно, подбираше добре цветовете, правеше страхотна украса за Коледа. Светът е обстановка. Трябва да знаем как да го подредим.
Казваш, че „всичко може да бъде изгубено, но не и болката“. Явно има причина да остане тогава. Каква е според теб?
Причината е, че тя е гравитацията, която ни държи към земята. Така, както обработваме земята, за да ни даде плодове, така трябва да се справим с болката си, за да видим ябълките и птиците сред дърветата, за да се зарадваме на слънцето и цветята. Щастието идва там, където свършва болката. Така е и когато раждаме дете.
За кого е книгата „Сестра ми пеперудата“?
Тази книга е за всички, които имат нуждата да се успокоят и утешат, че не са единствените, на които им е било тежко. За всички, които искат да видят радостта, а не я виждат. Защото „Сестра ми пеперудата” не е само книга за страданието, тя е книга за радостта от надмогването на страданието.
