Магдалена Абаджиева е доктор по филология и работи като езиковед. Автор е на изследвания, посветени на историята на българския език, както и на езикови бележки, свързани с неговото съвременно състояние. Нейната книга „Ръкописният българско-италиански речник на отец Маурицио от 1845 г.” е избрана за най-значимо научно постижение на Института за български език за 2020 г., както и за монографичен труд с национално значение. Магдалена Абаджиева е автор и на поетичните книги „Между две секунди“ (2015) и „Пощальонът на дъжда” (2016). Тя е един от създателите на гражданското обединение "Да запазим училището като средище за децата", което изпрати отворено писмо до министър-председателя, президента, омбудсмана и Народното събрание на България с настояване да се запази присъственото обучение в предстоящата учебна година.

Ти си майка на две деца, разкажи ни как протекоха при вас онлайн обученията миналата учебна година?
Едното ми дете миналата учебна година беше в трети клас, а другото – в седми. Най-трудно беше, когато и двете трябваше да учат от вкъщи, тъй като учениците от първи до четвърти клас бяха пощадени и те бяха затворени само за няколко седмици. Но в един момент се оказа, че трябва да имам вкъщи четири устройства при двама работещи възрастни от вкъщи и две деца, които се обучават електронно. Това не успях да го осигуря. Освен това нямаме достатъчно свободни стаи и непрекъснато си пречехме. Всеки ден имаше някакво напрежение. За по-голямото ми дете беше ужасна учебната година, то трябваше да учи пет месеца непрекъснато пред компютъра. Аз учех всеки ден с него допълнително и отделях време да общувам с учителите, да качвам домашните онлайн, да свалям и да разпечатвам качените от учителите планове и т.н. Определено се чувствах в капан и много потисната, защото преминах и подготовката за кандидатстване след седми клас заедно с детето си. То изпадаше в кризи, чувстваше, че няма да се справи, аз трябваше да му давам сили, като същевременно самата аз имах огромна нужда от психологическа подкрепа. Мислех как да организирам свободното време, къде да водя децата си да спортуват, как да плащам индивидуалните спортни занимания, защото те са доста по-скъпи от груповите. И също как да осигуря в живота на голямото си дете приятелите, за които то страдаше изключително много.

Създаде Гражданското обединение "Да запазим училището като средище за децата". Каква е причината и с какво то ще бъде полезно?
Причината да бъде създадено това обединение е само една –

децата да ходят на училище по начина, по който са го правили и досега – като прекрачват всяка сутрин училищния праг.

 Не знам как ще се постигне това и какви мерки трябва да въведе държавата, аз се притеснявам, че сме много закъснели, защото началото на учебната година е след две седмици. Но като че ли знанията и науката не са от любимите теми на обществото ни. Ние обичаме да си говорим за почивки, излизания, шопинг, нови апартаменти и автомобили. Затова и лятото го ударихме на забавление, вместо да се готвим децата ни да тръгнат на училище на 15-ти септември.

Държавниците ни не могат да се разберат как да управляват, ние искаме някой да мисли за децата.

 Огорчена съм, че различията и безотговорността побеждават обединението и стремежа към просвещение. Ние като че ли вече прежалихме българското училище и с много лека ръка започнахме да го разрушаваме, без да разбираме докрай предназначението му. А то е да събира и да съсредоточава децата в посока към тяхното културно, емоционално, образователно и физическо израстване. Училището е средище. Когато това лято посетих музея на просветното дело в Копривщица, там прочетох следните думи, написани върху метални табелки – благочинник, благонравен, прилежен, внимателен, мъдър. Вероятно децата навремето са искали да бъдат наградени именно с тези думи и такава е била целта на учителите – да поощряват децата, да отключат у тях желанието към изграждането на определена добродетел.

Питам се как може да се оцени, че си прилежен и благонравен, ако си пред компютъра? Как пред компютъра ще помогнеш на по-малко от теб дете, как пред компютъра ще върнеш загубена вещ, как пред компютъра ще прегърнеш и ще успокоиш съученика си за онова, което се е случило?

Ясно е, че това е невъзможно. Затова искам вратите на българските училища да останат отворени.

Снимка: Магдалена Абаджиева, личен архив


Въпросът „онлайн или присъствено“ вече е по-актуален от „Дали ще вали днес?“ Каква е твоята лична позиция?
На мене ми е мъчно, че изобщо стигнахме до тук да си задаваме този въпрос. Щом си го задаваме, ние вече сме направили крачка назад в развитието си. Аз отчитам предимствата на електронното обучение, когато то е за набавянето на допълнителни знания.

Но не мога да се съглася, че думите училище и онлайн трябва да се помирят помежду си. Компютърът трябва само да подпомага, но не може да замести чисто човешките измерения, които присъственото обучение дава.

Освен това аз се занимавам с опазването на българския език от години, тъй като съм езиковед по професия. Децата в българските училища трябва да овладяват добре българския език. Това е езикът, на който те мислят, на който възприемат знанията и по останалите предмети. Компютрите и онлайн обучението водят до там, че децата спират да пишат на ръка. А това ограничава способността им да се изразяват. И задача по математика да решаваме – трябва пак да можем да прочетем условието ѝ и да я разберем.

Как смяташ, че биха могли наистина, реално и трайно да се променят нещата, за да не остане идеята ви само  Фейсбук група с членове, активни само пред компютъра? 
Трябва първо да се промени отношението като цяло в обществото ни. Трябва да имаме специалисти, на които да вярваме, и едновременно с това самото общество трябва да спре да поставя под съмнение всяко решение. Виждам много родители, които разбират едновременно от медицина, конституционно право, физкултура и литература. Това не е сериозно. Аз знам колко е трудно да се развиеш и утвърдиш в дадена област, както аз от години се стремя да се утвърдя като учен. Това става с труд и посвещаване. Не мога да бъда и лекар, и юрист.

Затова се надявам, че в обществото ни ще се открои един качествен управленски състав, който да въведе правилните мерки така, че децата да ходят на училище. А аз ще се доверя на специалистите. Това искам да се случи.

И трябва да е ясно, че държавата ни трябва да направи всичко възможно да имаме нужните специалисти. Това означава издигане на образованието и усилия за задържане на образованите хора в България. Ако сме пропуснали нещо до момента, нека използваме времето, което предстои, пълноценно, за да не се окажем в същата ситуация след години.

Кои са най-смелите стъпки, според теб, които могат да се предприемат за реални резултати?
Страхувам се да кажа кои са. За мен най-смелите стъпки трябва да се направят от авторитетите в момента. Много искам, когато някой ми заговори от екрана какво предлага, аз да му повярвам. Езикът има невероятната способност да убеждава. Човекът е словесен, това е най-голямото му качество. Но тази словесност трябва да бъде съчетана и с добродетели. Ако един лош човек ни говори добри думи, има опасност да последваме онова, което би ни навредило.

Говорила ли си с децата си за това, което правиш в момента? Те как искат да протече новата им учебна година?
Да, говорим си. Те следят моята дейност, четат това, което пиша, вълнуват се. Разбират, че го правя основно за тях и ме подкрепят.

Те са основният ми мотив, боря се за тяхното бъдеще и за това да не изгубят човешката си същност. Децата ми искат да ходят на училище, хайде и аз да използвам тази дума – присъствено.

Голямото ми дете ще бъде в ново училище, към което се стреми две години. То иска да си види съучениците, да влезе в новата си класна стая, да се запознае с новите си учители. Предстои му да учи съвсем непознат език и се притеснява, че това няма как да се случи онлайн. У него има огромно притеснение и ужас, че отново ще бъде затворено вкъщи. Страхувам се, че ще изпадне в много тежко емоционално състояние, ако това се случи. Вече мисля, че пораженията върху психиката му ще бъдат изключително сериозни. В това положение са хиляди български деца. Затова моля управляващите – не затваряйте децата, оставете ги да ходят на училище. Направете всичко възможно.