Да четеш „Хартиена лодка в открито море” на Мила Иванова е като да отидеш на гости на собствената си душа с лейкопласт, топъл хляб и часовникови стрелки, издърпали времето назад.
Ако трябва да съм саркастична, Мила е д-р Хаос на емоционалната дисекцията.
Ако трябва да съм сантиментална, „Хартиена лодка в открито море” е палисандровата кутия, в която любовта си е постлала меко и е присвила босо краче. Другото се люлее по пукнатината между края на една връзка и Започни-на-чисто-с-още-любов.
Но ми се иска да съм реалист  – истинска среща с Мила от "Солунска 16", на с истинско капучино. За да си поговорим за любов, писане и танцуват ли двете сърца, когато са едно, или ги боли.

  • Паолина и Симеон Йотови са сред 128-те двойки в столицата, които си казаха „Да” на 20.02.2020 г.
  • Дона Петкова и Николо Коцев: Когато и двамата в една връзка са готови да се жертват за другия, нещата се получават
  • Любовна история: Голди Хоун и Кърт Ръсел - 36 години заедно, но не искат и да чуят за брак
  • Амал Аламудин е жената, която накара Джордж Клуни да чака 20 минути, преди да каже "Да"
  • Мила Кунис и Аштън Къчър – любов като от романтичен филм
  • Любовната история на Лиъм Нийсън – 16 години безусловна обич и след това трагедия
  • Антония Апостолова: Любовта е по-силна от способността ни да я унищожаваме
  • Любовна история: Виктория има 14 годежни пръстена от Дейвид Бекъм в знак на чувствата му
  • Антон и Темз, чиято любов към четенето споява сърцата им в едно
  • Хоакин Финикс и Руни Мара: Любовта, която яде веган бургери
  • Меги Димчева от "Търси се": Обичаме на годишнината от сватбата си да ходим в Родопите
  • Светослав Иванов и Вяра Деянова, за които семейството е смисъл и любов
  • Стивън и Табита Кинг - защо Краля на хоръра дължи всичко на жената до себе си
  • Ива Русинова и Ангел Караньотов - на първа среща тя скъсва гумите от дрифт, а той вече 4 г. й прави закуска
  • Любовна история: Пенелопе Круз и Хавиер Бардем чакат 15 години, за да бъдат заедно
  • Щефани Щал: В основата на щастливата връзка е да бъдеш открит
  • Любовта не е...
  • Славея Сиракова: Несравнимо е да усещам дъщеря си под сърцето си

Знам, че всеки текст в книгата "Хартиена лодка в открито море" е твоя емоционална история. Думите са минали първо през сърцето ти, нали?

Не само през моето... И през сърцата на хората, за които съм писала. Наскоро ми се обади една жена, която преди години загуби съпруга си. Всъщност, не просто съпруга, а голямата си любов... Беше така развълнувана, докато четеше книгата ми! В текста "Безбрежно", който е един от най-тъжните и любими мои, споменавам за нейната загуба. И как това мина и през мен, постави знакче и на моя път. Тя е една от най-силните жени, които познавам. Знам, че с този текст съм я върнала няколко години назад, но макар да я е заболяло, може би е намерила красота в болката си.

Има и литературни измислици в някои текстове, разбира се. Но каквото и да напишем, то по някакъв начин разказва за нас. При мен е съвсем очевидно. Така е, защото всичко започна като личен блог...

В началото бе блогът?

Историята е прозаична. Хана, мой приятел, лекар, замина за Германия. Поиска да му пратя от нещата, които пиша и публикувам, за да ги чете. Реших да събера текстовете някъде. Тогава тъкмо започваха да се правят блогове. Направих си и аз – нарекох го „Солунска 16“. След време, когато разбрах, че мога да следя статистиката, установих, че не четем само аз и Хана. Имаше и други хора и бройката им простоянно нарастваше.

Може би и аз съм търсила това, което читателите търсят при мен. А именно – да разберем, че не сме сами в емоцията си. Ето, аз днес съм нервна, вчера бях тревожна, онзи ден бях щастлива... Ти знаеш също какво е да си нервна, защото имаш своите задължения и емоционални дефицити. У подобен тип автори хората търсят да разберат, че сходни неща се случват и при другите. Това ги облекчава. Същото се случва с мен като автор, когато срещна подкрепата на читателите и усетя, че моето изживяно е изживяно и от тях. Подаваме си тази топка на разбиране. Тя е лечебно средство, което на моменти може да определи как продължаваш да живееш. Защото в периодите, в които се чувстваме сами, сме склонни на много неправилни действия и вредни мисли. А щом знаем, че някой минава през същото и се справя, ни порастват едни малки криле. Когато публикувам текст и много хора ми кажат – "Все едно прочетох своите мисли", знаеш ли за мен колко чифта малки криле са това?

В кои текстове имаш най-много криле?

В тъжните. В щастието си нямаме нужда от споделеност. Когато сме тъжни и свити в кьошето на остатъците от своите надежди, бленуваме някой да ни види, да потъгува с нас или просто да сподели, че тъкмо излиза от своето кьоше. И че път напред има. Най-много хора са ми писали след текста "Когато няма любов". Това е текст, който казва, че когато няма любов, животът кънти кухо, сърцето е тъжна машинка, а красотата - едва забележима. Въпреки че красивите неща са около нас, трудно ги забелязваме, трудно се оставяме да бъдем докоснати от тях. Това ме кара да мисля, че много хора са в дефицит на любов. Но този текст казва също, че за да има любов, трябва първо да е нямало. И като всеки друг, и той завършва в светлото.

Снимка: Alex Orange Photography

За да завършат текстовете ти в светлото, как стигаш до него? Все пак в кьошето е тъмно.

Набираш се на лоста. В първия момент си казваш – абсурд, аз не мога да се вдигна. Та на мен ми е изстръгнато сърцето, как ще се набера на този лост?! Оказва се, че можеш. Можеш сам да нарисуваш слънчевия лъч, който ще пусне силата в ръцете ти. Първо ще са ръцете, после очите, всяка част от теб ще се надигне и ще си намериш сърцето отново. Въпрос на мускули и на воля е да си намериш светлото. Защото то ще съществува, докато сме живи и здрави ние и близките ни. Разбираме, че светлото е тук, когато видим истинска трагедия. Тогава осъзнаваме, че кьошето ни всъщност не е толкова тъмно, защото ние все още дишаме, макар и болезнено. И сърцето е някъде там. Е, малко е поочукано, позакърпено... Но няма защо да се боим от ударите по сърцето – само така се правят мускули.

Колко сърца има в твоето сърце?

Откакто родих, половината ми сърце е навън и се разхожда с името на моя син. Но в това, което е на мястото на остатъка от сърцето ми, има много туптене. Туптене с  добри и нежни намерения. Туптене със страх, но и с желание, каквото и да правя, да го правя с мекото на сърцето си. Самò му е понякога на моето сърце – няма да лъжа. Последната година открих нещо, което звучи простичко, но за мен носи гигантски смисъл - без любов не може!

Много пъти са ми казвали, че трябва да обичам първо себе си, да съм си самодостатъчна, че трябва да съм търпелива, да съм доволна и благодарна за това, което имам. Че любовта и да не дойде, когато обичаш себе си, нямаш нужда от друг... Търпелива и благодарна съм, но самодостатъчна – не. Милена Ташкова, един прекрасен психотерапевт, ми каза – "Не, няма такова нещо като самодостатъчност. Самодостатъчността е симптом за психопатия. Дори жената, която живее в лоша връзка или в пресъхнал брак, дори тя има подсъзнателното усещане, че е избрана." Човекът, който е сам, може да има много приятели, може да му е много приятна собствената компания, но необходимостта да имаш партньор е толкова дълбоко заложена у нас еволюцонно, че трудно се компенсира с нещо този дефицит.

"Щастието е умение" - пишеш в книгата си. Умееш и да си щастлива?

Старая се ежедневно. Имах период, в който доста глупаво смятах, че надценяваме щастието и че прекаленият стремеж към него създава изкуствена емоция. Но така, както разбрах, че без любов не можем, така разбрах и че искам да съм щастлива. Толкова е просто! И установих, че да съм щастива, зависи най-вече от мен самата.

На всяко нещо може да се обърне гледната точка. Ето семпъл пример – момиче чака на спирката. За един човек тя е сексуален обект, друг разпознава в нея дъщеря си, която е заминала и му е мъчно, за трети е препятствие пред това да седне в автобуса. А тя си е тя – една и съща. Тренирам щастието си с бързо търсене на друга гледна точка. С виждане и почитане на малките неща също. Малки като това да видиш как дете вдига 20 стотинки от земята и ги връща в шапката на сляпа, просеща жена. Това малко виждане е щастие. За да направят хубава репортажна снимка, фотографите не разчитат само на талант и техника. Те тренират виждането. Когато започнеш да гледаш на света с цел да го снимаш, започваш да виждаш много повече. Същата тази сляпа старица, която проси, някой може да я заобиколи, без да я погледне, тъй като гледката смущава вкуса на капучиното му от 5 лв. Но ако вдигнеш глава и си позволиш да я видиш, това е щастие. Разбира се, чувствителното виждане на света улавя и много болка, но това е цената на щастието. А ние не искаме преоценено щастие, нали?

На 14 февруари много хора ще си кажат – не съм щастлив, защото съм сам и няма да забележат нито 20-те стотинки, нито човека до тях. Те как да тренират щастието си и да не са нещастни на Свети Валентин?

Нещастие е да празнуваш любовта само на 14 февруари, но те защо да са нещастни?! Ако целенасочено се вглеждат във влюбените двойки, във всичко, което крещи „Любов“, при това не само през февруари, може да бъдат само и единствено щастливи. Ако съм тъжна, защото съм сама, не бих отбягвала да гледам глупавите плюшени мечета и най-вече не бих отвръщала глава от двойките с балони, а бих се навирала точно край тях. Наоколо е пълно с доказателство, че любовта е възможна. И следващия февруари може аз да съм една от тях. Мечтайте бе, хора!

Снимка: Alex Orange Photography

Доколко можеш да правиш компромиси във връзката си?
/четете на следващата страница/

>>>