Антония Апостолова: Любовта е по-силна от способността ни да я унищожаваме

Антония Апостолова е име, което вероятно някои от вас все още не са чували, но след първия й сборник с разкази, смятам, че е задължително. Когато е на 17 години дава силна заявка на българската литературна сцена със стихосбирката си "Солена ябълка". Пътят й минава през работата в радиото и онлайн медиите като редактор. Страстна почитателка на поезията превежда поети от английски. Вероятно след срещата със съпруга си, който е от Израел, се запалва по тази страна и културата й с особена страст. Превежда израелския поет Амир Ор заедно с Робърт Леви. Напуска импулсивно последната си корпоративна работа и създава сайта "Литературни разговори" и Фейсбук страницата към него "като някакъв бутиков стартъп". 

А днес, с категоричността на една помъдряла жена, ще ни потопи в Мъртво море. Да, правилно! "Потъване в Мъртво море" е абсолютно възможно. Ето как и защо:

Трябва да призная, че това интервю леко закъснява (премиерата на сборника беше през октомври - б.а.), не за друго, а защото просто не можех да те зачета. Първият разказ просто ме препъваше. Нямам обяснение. Няколко пъти го започвах и доникъде не стигах. Вероятно не ми се потъваше. Но да оставим мен."Потъване в мъртво море". Защо избра този разказ за първи?
Вероятно се е получил точно ефектът на плуването в Мъртво море: искаш да се гмурнеш, но не може – повърхността те отблъсква, връща те. „Паднеш“ ли вътре обаче, те засмуква, гори те, ослепява те. Истината е, че този най-дълъг едноименен разказ от книгата започва измамно бавно, протяжно, имитирайки мъртвия пустинен пейзаж – на природата и на връзката от историята, но после изведнъж се забързва, задъхва се, преминава в сподавено кресчендо. Изборът му да е първи може би идва именно от това, че дава името си на книгата, но то е така, защото и всички останали истории по един или друг начин разказват от различен ъгъл за онази мъртва територия в нас, за пустото, за неподатливото, за пречупеното, за надвесването над бездната и за вкусването на солта.

Когато започнах да чета обаче, в един неподозиран и на пръв поглед нелогичен ред, у мен изникна едно усещане, което и сега не ме напуска - дисекция на невъзможната любов. Любов има, но парадоксално или изтича между пръстите на героите, или е просто спомен, вкус, вдишване... Какво откри за себе си след тази дисекция и съгласна ли си всъщност с мен?
Да, любовта в различните й проявления и форми е във всеки един от тези разкази, точно както във всеки един от тях героите са някакъв тип двойка. Любовта дори парадоксално е точно там, където я няма. Не знам дали тази любов е невъзможна, но тя със сигурност е предизвикана чрез онова, което се случва в живота на героите. Понякога то е небрежност и незабелязване, понякога е независеща, а понякога зависеща от тях загуба, понякога е просто неспособност за обич или зли обстоятелства. Всъщност може би разказвам не за невъзможната, а за малките територии на оцеляващата въпреки всичко любов, премината от валяка на времето и живота.

Защо се осмели чак сега да споделиш поезията си в проза?
Късно ли е – понякога си го мисля. Но пък някои казват, че проза трябва да се пише след 40-те, или поне след събиране на достатъчно жизнен опит. Истината е, че някога, с първата си книга, започнах много силно с поезията – тогава четях само поезия, непрестанно, жадно. Но като че ли този период безвъзвратно е отминал, сега преживявам поезията предимно чрез красивата, поетична проза. Тя позволява повече свобода от онези тесни редове за концентриран смисъл в стиховете. Впрочем, не знам дали си забелязала, но аз го усещам – на много места в собствената ми проза има ритъм, почти рима, цели абзаци могат да се четат наум като мерена реч. Търся дълго точните думи, за да запазя тази музикалност на изреченията, без грубо да прекъсвам ритъма.

Текстовете ти са с особена виталност и чувствителност към детайлите. На моменти ми напомня на Набоков. На моменти на Гари. Това, разбира се, са собствените ми асоциации. И все пак, какви влияния са най-силни у теб? Как би определила собственото си писане?
Хм, странно. Имаше преди много години един сайт, на който можеше да качиш част от свой текст на английски и той ти казваше на кой писател напомня стилът ти. Отговорът за мен беше именно Набоков. И да, страшно харесвам и двамата. Повлияна съм и от тях, но и много от руската класическа литература, от американските майстори на краткия разказ, от латиноамериканците като Хулио Кортасар, от Цвайг и кой ли още не. Непрекъснато чета и вероятно се люшкам стилово след всяка прочетена книга, но в крайна сметка в мен остава един баланс от утаени книги, естетика, образност, формирали глас, който (смея да се надявам) е разпознаваем. Писането ми е „усукано“, както се шегува един книжен приятел, но четивно. Просто страшно много държа на езика – за мен той е водещ пред сюжета, защото всички сюжети са написани, но колкото и да е странно винаги има възможност за нова подредба и комбинации от думи, които да те учудят, стреснат, замислят, впечатлят. Думите заедно носят смисъл поне толкова колкото и самите истории. 

Как подбра темите и сюжетите?
В началото исках да напиша „израелска“ книга, но в крайна сметка само три от разказите са ситуирани там. Впоследствие се избистри идеята да обединя историите по линията двойка-връзка-загуба и те да звучат така сякаш може да се случат навсякъде, по всяко време, на всеки. Исках да покажа различните начини на (само)нараняване в любовта независимо от възрастта, взаимоотношенията, обстоятелствата. Но и жилавата й тайна, която я кара да прозира дори в несъответствията, непоносимостта, омерзението ни. Любовта е по-силна от способността ни да я унищожаваме.

Много силно ми влезе под кожата "Елегия за Емма-Лена“. Коя остана и коя я няма?
Може би защото в този разказ има особена поезия, която те е докоснала. Той наистина е като елегия, който съчетава грубоватото тийнейджърско говорене с образното и поетично разказване. Впрочем читателите, доколкото знам, са на различно мнение дали в тази история се разказва за едно или за две момичета близначки. Едните ги възприемат като реалност, другите като имагинерен образ двойник. И двете ме устройват :)

Също "Да редактираш червеева дупка"... Понеже се познаваме с теб отдавна, работили сме заедно и някак неизбежно оприличавах героите на действително съществуващи лица. Разбира се, съдбите са различни, характерите, но все пак... Въпросът ми е какво мислиш за младите автори днес? Още повече, че водиш и тематичен блог?
В този разказ исках да предам действителността на редакторската работа и сблъсъка между старите поколения и новите автори в книгоиздаването – като фон на онова, което се случва в личния живот на един възрастен редактор, който работи с младо момче прозаик. Мисля, че фонът е доста достоверен. Да, чета и пиша за много нови български романи – смятам за задължително родните автори да следят колегите си, за да имат база за себесравнение. А и специално българската съвременна литература има нужда от по-силно рамо – като че ли за нея много по-малко се говори в сравнение с преводната, която се издава. Младите гласове и дебютите се губят на фона на няколкото непрекъснато обговаряни имена – и не, те не са достатъчни, за да твърдим, че четем българска литература. Определено има много стойностни неща, които си струва да се обсъждат – всеки може да погледне рецензиите ми в сайта „Литературни разговори“. В прозата това не се наблюдава толкова, но специално в поезията наблюдавам отделни поколения, групи, общности, които формират нещо като течение.

Разкажи малко за себе си сега - къде си, защо и какво предстои?
Дълги години работих като медиен редактор – така се познаваме и с теб. Но тази сфера – на нервните и същевременно толкова недълготрайни новини, този изкуствен стрес, преклонението пред ефимерното – ми дойдоха в повече. Напуснах малко импулсивно последната си корпоративна работа и малко по-късно създадох сайта и Фейсбук страницата си като някакъв бутиков стартъп – естествено напълно доброволно и без никакво заплащане. Поради липсата на работа, те буквално запълват професионално времето ми. Непрекъснато чета и пиша за книги, правя интервюта с писатели. Завърших и роман и стискам палци той също да стигне до издаване. В момента – не знам колко ще е дълъг той – живея в Холандия, една все още европейска илюзия за мен, в която България, въпреки всичкия й хаос, неуредици и задушлив въздух, ужасно ми липсва. Езикът ме държи най-здраво за родината. 

Липсва ли ти Бургас? Какво съхраняваш там, има ли я детската ти стая?
Ох, колко много ми липсва. Моето Бургасче, няколкото кафенета, задължителната разходка в Морската градина… Стаята ми е в един от разказите, но няма да издавам кой. И гледката от нея към морето е там. Там е, слава Богу, все още майка ми, а не е ли то всичко. Там е първата ми библиотека, усещането, че принадлежа на онзи особен артистичен дух и закваска, която създава особени творци, бургаски. Там са стъпките на татко по плажа, макар че него вече го няма. 

Препоръчай ни нещо за четене, нещо, след което остава дълго мълчание и което издишваш бавно, за да не предизвикаш срив вътре в себе си.
Хващаш ме точно в момент, когато завърших „Ти го каза“ на Кони Палмен (изд. „Колибри“, 2020). Изумителна фикционална изповед на поета Тед Хюз за брака му с поетесата Силвия Плат. Възможното преживяване на една истинска история от мъж, мълчал десетилетия след самоубийството на съпругата си – за техния неразрушим съюз, за взаимното израстване като творци, за разпада и раздялата им. Силно, силно я препоръчвам.

За финал, остави ни стих - който в момента най-силно отговаря на състоянието ти.
Може би най-краткият стих от стихосбирката ми „Солена ябълка“ от далечната 1994 г.:

Вечер

„Огромна е във мръсната си дрипа…

Прозира само лунният корем,

Притиснат до челото ми“