Съдбата на Едит Гасион, наречена Пиаф („врабчето”), напълно прилича на сюжет от булеварден роман. Родена в мизерния парижки квартал „Белвил”, с баща уличен артист и майка певица, тя е на 20 години, когато собственик на кабаре случайно я чува да пее на улицата и остава изумен от гласа й. Пламенната й драматична любов с боксьора Марсел Сердан добавя още един трагичен щрих към нейния живот.

Дребничка, фина, с небрежна прическа, облечена във вълнена фанела и обута с безформени обувки, най-голямата певица от предвоенната епоха на Франция, жената със златния глас, има доста скромен и дори боязлив на пръв поглед вид.

Въпреки това специфичният й чар пленява сърцата на не един и двама мъже, изиграли значима роля в личния й и творчески живот. В Пиаф се влюбват до полуда последователно първият й импресарио - авторът на песни Реймон Асо, актьорът Пол Мьорис, журналистът Анри Онте, певецът-актьор Ив Монтан, Шарл Азнавур (пред когото певицата отваря много врати, забелязвайки първа неговия талант), 23-годишният художник Дъглъс Дейвис (който загива в автомобилна катастрофа), младият финансист Люк Барни, и последната й голяма любов – 26-годишният коафьор Теофанис Ламбукас.

Многобройните й любовни афери, има една, която се помни от всички – връзката на Пиаф с боксьора Марсел Сердан. Страстно влюбени, двамата изживяват краткото щастие на пламенна любов, прекъснато от трагичната смърт на спортиста.

На 16 юни 1949 г. Сердан губи титлата си на световен шампион в мач в Ню Йорк срещу Джак Ла Мота. Реваншът е определен за 2 декември. През октомври, когато Пиаф е на турне в Съединените щати, моли Сердан да вземе самолет, а не кораб, за да пристигне по-бързо при нея. Самолетът на „Ер Франс” излита вечерта, а в него е и Марсел. От катастрофата няма оцелели. Изпаднала в шок, Едит настоява да пее вечерта. Тя заявява на публиката: „Тази вечер пея за Марсел Сардан, само за него.” Успява да изпее няколко песни, преди да се строполи върху завесата на сцената.

Два месеца след смъртта на Сердан, Едит сътворява прекрасния "Hymne a L'amour".

След катастрофата концертите й дълго време започват с тази песен:

"Ако някой ден животът те откъсне от мен,

Ако умреш, ако си далеч от мен,

Какво от това, че ме обичаш,

Защото аз също ще умра,

Имаме вечността,

В нейната безкрайна синева,

На небето няма да има проблеми,

Бог събира тези, които се обичат."

С неподправената тъга в тембъра й, с невероятния диапазон и широта на вокала, с онази нежна и напираща като птиче дрезгавина на гласа й, Едит кара да туптят в един ритъм сърцата на хиляди слушатели и остава в историята на френската музика като ненадминат майстор на баладата. Нейните глас, музика и песни са отражение на трагичния й и изпълнен с много страст живот.

Душевните страдания на Пиаф се засилват от ревматичните болки в ставите. Под въздействието на морфина Едит не се храни. Започва да линее. Издъхва в дома си в Южна Франция едва на 47 години, но остава в сърцата на своите милиони почитатели по света жива завинаги.

За финал споделяме някои от най-прекрасните й цитати: "Знам, че съществува начин да видиш отново съществата, които обичаш, че можеш да им говориш."

"Без любов сме нищо."

"Не ме е грижа какво казват хората. Не ми пука за техните закони."

"Трябва да напуснеш мъжа, преди той да го направи."

"Не можеш да се застраховаш срещу любовен пожар."

"Ако един мъж има красиви ръце, наистина красиви, той не може да бъде грозен отвътре. Ръцете не лъжат като лицето."

"Пеенето е начин да избягаш. Това е друг свят. Аз вече не съм на земята."

"Кажете ми какво искате да чуете да пея. Ще изпея всичко, което искате."

"За любовта се плаща с горчиви сълзи."

"Искам да накарам хората да плачат, дори когато не разбират думите ми."

"Умирам от любов по петстотин пъти на вечер."