Маестро Вили Казасян е един от малкото ни светли примери, които доказват, че достойният живот дори и в противоречиви времена е възможен. Неговото творчество оставя ярка и неизличима следа на музикалната сцена и се е превърнало в нарицателно за невиждан талант, позитивна артистичност и трудоспособност.
На българския пазар за първи път се появява официална биография на легендарния музикант, композитор, аранжор и диригент, дело на писателя и автор на множество инициативи, дали възможност за творческа изява на различни творци Добромир Славчев.
Неговият дългогодишен труд „Да обичаш Вили Казасян” е не просто опит за преразказ за живота на твореца, но и свидетелство за неговото значение през трите епохи, през които преминава. Епохи, които безспорно са различни, но и същевременно си приличат по учудващо много неща.
Книгата е базирана на срещи и разговори с различни спътници на Маестрото. Сред тях се открояват имената на: Милчо Левиев, Йълдъз Ибрахимова, Тончо Русев, Дечко Делчев, Александър Бръзицов, Димитър Симеонов-Мончо, Недко Трошанов, Стефан Славов, Иван Стайков, Катя Филипова, Джони Пенков, Лени Вълкова, Емануил Манолов-Бадема, Бисер Киров, Христо Кидиков, Константин Драгнев – Графа, Диян Тимнев, Камелия Тодорова, Орлин Горанов, Мими Николова, Александър Казасян, Йорданка Христова, Васил Петров, Петя Буюклиева, Ахинора Куманова, Любомир Оджаков, Надежда Ранджева, Михаил Белчев, Стефка Оникян, Димитър Йосифов, Асен Гаргов, Лиана Антонова, Кирил Йорданов – Киката, Бедрос Киркоров, Васил Найденов, Маргарита Хранова, Стефан Димитров, Нели Рангелова, Генчо Въртовски, Мими Иванова, Георги Христов, Светлозара Казасян, Румен Тосков – Рупето, Богдана Карадочева, Христо Йоцов, Татяна Лолова, Хилда Казасян, Филип Киркоров и др.
Смесвайки художествения похват с почти документално изложени разкази, Добромир Славчев с нежност и търпение рисува петолинието на един творчески бурен, но същевременно с това елегантен път на гения.
За нощите в Слънчев бряг след фестивалните концерти на „Златния орфей”, за онази артистична българска бохема, която оцелява въпреки капаните и ограниченията на тоталитарната система, „Да обичаш Вили Казасян” от Добромир Славчев успява не само да скицира най-важните етапи в жизнения път на маестро Вили Казасян, но и да провокира читателите – да ги накара да почувстват сами обаянието и уникалността на този безкрайно талантлив, харизматичен и обичан от всички човек.
Защото „свободата е вътрешно състояние, а не догма” и само тя е „начин на съществуване и в изкуството, и извън него”.
"Той бе духовно извисена и светла личност с голямо сърце, способно да обича всички. Затова и образът му се къпеше непрекъснато в спирали от обич и светлина. Разбрах, че няма нищо по-естествено от това да обичаш Вили Казасян. А когато веднъж си имал приятел като Вили, в теб завинаги се настанява чувството, че си загубил нещо, което никой не може да ти даде. И въпреки че ти става тъжно, не спираш да се усмихваш. Изпушѝ им пурите в Рая, маестро!", казва Добромир Славчев.
"Не познавам друг човек с подобно чувство за хумор и самоирония като Вили Казасян. Начинът, по който се усмихваше, правеше света уютен за другите", казва Георги Тошев.
Прочетете откъс от „Да обичаш Вили Казасян” от Добромир Славчев, която излиза от издателство "Сиела".
Разговорът ми с Милчо Левиев е изключително увлекателен и тече леко и непринудено. Казвам му, че крайната ми цел е да напиша книга за Вили Казасян, лицето му светва и разказът му въодушевено тръгва в тази посока.
„Аз първо се запознах с Еди Казасян, брата на Вили. Това стана през шейсета година. Тъкмо бях завършил Българската държавна консерватория. Тогава се правеха концерти, които обединяваха най-различни неща. Имаше и джаз, разбира се. Често се включвах и свирех на пианото какво ли не – класически произведения, оперетни и прочие. Главната атракция на един от тези концерти, където участвах, беше Леа Иванова, а Еди Казасян, така да се каже, бе нейният импресарио. Така че първо се запознах с Еди, а после – с Вили. И двамата ми направиха голямо впечатление със своята музикалност.
По това време вече се бях изявил като професионалист и вече знаеха кой съм. Имах и много добра работа в Плов-див – бях музикален директор на Драматичния театър.
Когато постъпих като диригент в Биг бенда на БНР, Вили вече беше пианист там. Тогава общувах повече с него. Той бе много, много услужлив човек. Изключителен. От онези истинските, чудесните хора... Защото, както си казваме помежду си колегите, „музиканти има много големи, но само дотам“...
Вили беше джентълмен в истинския смисъл на думата. Човек над всичко, бохем, но и много работлив. Отлично съчетаваше бохемския живот с работата. И винаги бе в настроение и усмихнат. Невероятен познавач на музиката. Самият факт, че след мен успяваше дълго време да се справя с толкова труден институт като радиото, говори достатъчно. Това би било забележително постижение за всеки диригент.
Вили бе прекрасен човек. Дори аз не смятам себе си за такъв. Притежаваше уникални качества и това не го казвам, защото си отиде, а защото така си беше.
За мене е чест и много се радвам, че се прави нещо за Вили. Безспорният му музикален принос трябваше отдавна да бъде достойно признат и в други книги.
Чудя се как той не можа да намери място в българската джаз енциклопедия само заради аргумента, че не е бил джаз музикант!
Искам да кажа, че този, дето е писал това, е направил голяма грешка. Изглежда сам си е втълпил в главата, че Вили не е джаз музикант.
Ама музиката не е като спорта – някой участвал в тая или оная дисциплина, скочил с няколко сантиметра повече... Музика как се мери?“
Наистина е доста тенденциозно да напишеш претенциозен и обемен труд за българския джаз, без да включиш името на Вили Казасян.
Явно и Йълдъз Ибрахимова споделя това мнение, защото по същия този повод ми каза буквално следното:
„Работих близо девет години като музикален редактор в Българското национално радио и имах достъп до всякакви музикални фондове. Да слушам, да анализирам всичко, което съдържаше фонотеката.
Ще повярваш ли, че Вили Казасян е навсякъде в нея! Особено в инструменталните пиеси… Говоря специално за джаз записите. Уверявам те, че името на Вили Казасян е едно от най-големите в българския джаз“ – завърши убедено тя.
Разговорът ни с Милчо Левиев продължава да бъде все така интересен.
„Постигнеш ли нещо обществено, първо постигаш нещо за себе си и после за останалите, които го оценяват. Но единствено онова, което си оставил и времето показват кой си ти в действителност.
Не искам да говоря срещу никого, вече съм на възраст, но и това го има в живота. Не можеш да спреш хората да приказват и да вършат глупости. Ние двамата с Вили имахме перфектни отношения и уважение помежду си.
Има нещо, което не знам дали го знаеш, но до мен достигнаха слухове, че Вили Казасян бил направил така, че аз да се махна от радиото.
Това бяха нещата, които се говореха. Нищо подобно. Пълни измишльотини! Точно обратното – хора като него бяха истинската причина аз да не си тръгна много по-рано
Вили изобщо не беше завистлив човек. При него дори отсъстваше какъвто и да било егоизъм. По принцип това е рядко изключение, защото се знае, че българският музикант си е самодостатъчен. Той не иска такива като мен да идват, да му развалят рахатлъка. А и никой не е пророк в собствената си страна.
Ние, българите, сме хора на крайностите. Велики сме в много хубави неща, велики сме и в много лоши. Нашата завист е умопомрачителна. Това трябва да го разберем и да се преборим с нея.
С Вили винаги сме били изключително близки и в прекрасни отношения. Сигурно и други са ти го казвали, но той имаше страхотно чувство за хумор и с него се работеше много добре.
Беше много спокоен. А аз не съм като него. Аз съм друг човек – по-нервен, малко по-невъздържан и затова той всеки път се опитваше да ме успокоява. Оркестрантите много не ме обичаха и често се оплакваха от мен. Прекалено съм стриктен, прекалено изисквам, дразня се от всичко. В подобни моменти му казвах:
– Вили, аз не мога като тебе да ги приемам нещата.
А той ми вика:
– Трябва да ги приемеш, иначе ще се побъркаш.
И сега, като се замисля… Бил е адски прав.
