Веселин Маринов – едно от най-разпознаваемите имена на българската естрада – публикува за пръв път своята официална автобиография.
„От любов“ (изд. „Сиела“) отправя поглед към онези 39 години на сцена, 23 студийни албума и хиляди концерти, без които историята на родната музикална сцена не би била същата.
Малко след 60-ата си годишнина знаменитият певец споделя в 400 страници преживяното през годините по един неповторим, изпълнен със самоирония и носталгия начин.
Написана като разказ, тази книга откровение започва от самото начало – безгрижното детство във великотърновското градче Полски Тръмбеш – и се влива в годините на казармата, приятелския съвет да кандидатства в Консерваторията и първите студентски години. За участието си в група „Импулс“, за решението да продължи по свой собствен път – до Германия и обратно – както и за откриването на шлагера – музиката на сърцето му – за всичко това Веселин Маринов споделя без излишна престореност и отдавайки своята благодарност към всички, помогнали му през годините.
Певецът разкрива любопитни детайли около работата си с Тончо Русев и Евтим Евтимов, които написват за него емблематични песни, както и кои са причините да сключи договор с „Пайнер“ и да прекрати отношенията си с „Мега музика“.
Всяка нота, всяка дума или запетайка в болезнено откровената автобиография на любимия на няколко поколения певец е написана „От любов“ – от любов към обичаните жени, към семейството, към приятелите, към радостните и тъжните мигове, към почитателите и най-вече към онази музика, в която се измерва животът.
Следва откъс от книгата.
Из „От любов“ от Веселин Маринов
ВЪЗХОДЪТ
„Златния Орфей +“ наистина се оказа преломен момент в цялото ми творчество, защото това, заради което всъщност участвах в този фестивал, се случи. Той се проведе в началото на юни 1994-та, а малко по-късно дойде и поредното значимо събитие в живота ми.
* * *
Тончо Русев ме прие в своя свят. Покани ме на среща в домашното си студио. Там, при пианото, където се раждаха песните му. Излишно е да казвам какво означаваше Тончо Русев за българската поп музика, камо ли за хора като мен, нейните изпълнители. В онези години името му беше идолизирано, но не безпочвено. От началото на моя път като самостоятелен певец до края на социализма той беше директор на Концертна дирекция, най-високата позиция в йерархията на популярната музика у нас, редом с ръководителите на „Балкантон“ и на съответните музикални редакции в БНР и БНТ.
И точно като такъв видях Точно Русев за първи път. Беше през късната есен на 1985-а, когато отидох при Сия Козлева, която работеше като организатор в Концертна дирекция.
Носех ѝ покани за мои участия с надеждата специалисти да ме видят, да ме забележат, да получа предложения за фестивали и други форми за изява. Не е тайна, че по това време под шапката на Концертна дирекция бяха всички големи изпълнители – Емил Димитров, Лили Иванова, Васил Найденов, Маргарита Хранова, дует „Ритон“, групите „Диана експрес“, „Щурците“, „Сигнал“ и т.н. С нейната подкрепа те обикаляха страната и изнасяха концерти, а аз можех само да си мечтая това да се случи и на мен.
Веднъж, чакайки Сия Козлева във фоайето на дирекцията, видях за пръв път отблизо Тончо Русев. Никога няма да забравя този миг, защото тогава нямаше интернет, нямаше безкрайни музикални канали и популярните хора бяха като божества. Не мога и да изразя с думи какво означаваше да се появи пред теб един такъв човек. Тончо Русев влезе – един румен такъв, усмихнат, облечен със сиво сако, каза само: „Добър ден, как сте“ и си отиде в кабинета. След години много пъти съм му разказвал как не съм спал през нощта само защото съм го видял отблизо и съм чул от него „добър ден“, но за личните ни, човешките срещи и разговори, които се преплетоха с общия ни професионален път, ще отделя специално място по-нататък. А сега – ето как един от най-обичаните български композитори се намеси в съдбата ми и подкрепи моя възход.
* * *
Тончо Русев сам си избираше певците. Той им се обаждаше и им даваше да изпеят негова песен, а не обратното. Спомням си един случай през 80-те, вече ме беше забелязал като музикант. Бях ходил за пореден път в „Раковото“ в БНР с поредните надежди за ползотворна работа. Излязох оттам, а той вървеше по отсрещния тротоар. Видя ме, спря, изчака ме и попита: „Веско, как си?“. Изгубих ума и дума, сякаш някой ме поля със студена вода, притесних се. А честно казано, очаквах тази среща, бях си представял как ще реагирам, ако го срещна, как ще му кажа: „Добър ден, как сте, другарю Русев“, но той ме спря и ме изпревари: „Веско, как си? Много ми харесва това, което правиш, много се радвам. Да знаеш, че някой ден ще работим заедно“. Казахме си „довиждане“ и всеки продължи по пътя си. И обещаното от него на тази наша случайна среща не закъсня.
Някъде през 1988 – 1989 г., Тончо Русев ми се обади и ме покани да изпея негова песен. Срещнахме се в едно заведение, той ми даде нотите и текста и каза, че много му се иска да участваме с нея в Пролетния радиоконкурс. Подготвихме я. Той държеше винаги да присъства на записа, стоеше до тонрежисьора, връщахме, оправяме. Не познавам друг такъв случай, още повече че той не е и аранжор – аранжорът, така или иначе, присъства на записите. Така записахме първата ни съвместна песен – „Ако знам“, с която спечелихме трета награда. Песен, за която тогава не можех и да предположа, че всъщност е следващата стъпка по пътя ми към Тончо Русев. Път, който не съм предполагал, но е бил някак по естествен начин начертан.
И така, не беше минал и месец след „Златния Орфей +“, а ние двамата седяхме в домашния му кабинет и водехме дълъг разговор. Беше през лятото на 1994-та.
* * *
Конфликтът на Тончо Русев с Лили Иванова според мен оказа голямо влияние, за да се случи това. Известно е, че той се скара много жестоко с Лили и с Дамян Дамянов. Там някъде, струва ми се, беше разковничето към решението му да покани мен. Година преди това те двамата бяха застанали срещу някои решения на Тончо и тогава той, в името на това, в което вярва, беше предприел тази раздяла с много тежки последствия. Явно след случилото се бе търсил човек, с когото да работят заедно. И беше взел решението това да съм аз именно след „Златния Орфей +“.
В този дълъг разговор в домашното му студио Тончо Русев ми каза: „Веско, съгласен ли си да бъдем един екип? Аз, ти и Евтим Евтимов? Много искам да направим нещо на основата на моя творчески живот – влизам в най-зрелите си години, лебедовата песен на знанията ми, можем да направим чудеса“. А аз…
Не мога да опиша как се чувствах. Не знаех как да му отговоря, за да звуча убедително. Толкова бях щастливо притеснен. След дългия ни разговор той ме покани в едно барче до Интерпред, където продължихме да говорим, но вече по музикантски, без някакви важни цели.
* * *
„Ти си любовта“ по стихове на Евтим Евтимов беше песента, която Тончо Русев ми даде няколко седмици по-късно. Случи се през август 1994-та. Тогава все още не познавах лично именития поет. Голям почитател съм на поезията, особено на любовната лирика, а Евтим Евтимов беше живият ѝ патриарх. Огромно име, излишно е да се говори със суперлативи за него – всеки знае какъв поет е Евтим Евтимов.
Тук обаче имаше особен момент. 80% от хората у нас вероятно знаят песента „Ти си любовта“, но само ние тримата знаехме, че оригиналният текст беше малко по-различен. В песента се пее:
Ти си любовта, признай.
Ти за двама ни поне.
Ти си любовта, признай,
днеска казваш „да“, а утре – „не“.
Тогава обаче звучеше туй е любовта, признай/ туй за двама ни поне… И аз, колкото и да бях респектиран от двамата автори, казах: „Г-н Русев, това „туй“ ми прилича на една друга дума, която, повтаряйки се, естествено води до… олекотяване на самата песен“. А той: „Ох, ти представяш ли си аз да направя редакция на Евтим Евтимов?! Обади му се ти по телефона“. „Ама как ще му се обадя, аз не го познавам.“ „Ами ей така, ето ти номера“, казва ми Тончо.
Обадих се, Тончо стоеше срещу мен, а аз започнах: „Добър ден, г-н Евтимов, притеснява Ви Веселин Маринов…“. „Ооо, Веско – чух в слушалката. – Браво, толкова хубаво изпя песента в радиоконкурса. Много се радвам, Тончо ми каза, че започваме да работим заедно.“ И аз – ужас, как ще му кажа! Почвам да се извинявам, казвам, че Тончо ми е дал песента „Туй е любовта“, а той: „Да, какво?“. „Ами, викам, има един малък проблем, който много ми се иска да споделя с Вас и ако можем да…“ „Какво бе, момче, казвай“, попита той. „Ами, отвръщам, ако искате да дойда да се видим.“ „Няма какво да се виждаме, казвай направо!“ „Ами думата „туй“ я пея около 12 – 13 пъти, но не ми звучи много добре“, заеквам аз. А той: „Аха, прилича ти на „х..“!“. И аз млъкнах. После измънках: „Ми да“. Той: „Чакай, чакай, затвори телефона“. И след няколко минути се обади и каза: „Нека да бъде „ти си любовта“. По-добре ли е?“. Ето това беше първият ми контакт с Евтим Евтимов. А „Ти си любовта“ тръгна със страшна сила, завъртя се веднага в ефира.
