През март празнуваме всички силни, красиви и стойностни жени - наши майки, баби, сестри, дъщери, приятелки и съпруги. 

Една майка пише кратко и много емоционално писмо до своя син, за да му каже най-важните неща от живота. 

  • Алекс от Ергенът: Имам силно доверие само на майка ми!
  • Майка на дете с Даун: Убеждаваха ме да го изоставя. Малкото сладко човече в кувьоза!
  • Чаровните снимки, с които Кейт Мидълтън поздрави всички майки
  • Ирра: Много ми харесва да бъда майка! Винаги съм искала да имам много деца!
  • Ана Пападопулу: Не си спомням как съм живяла, преди да имам деца
  • Вяра, която вярва, че ще счупи рекорд на Гинес за най-дълго модно ревю край река (ВИДЕО)
  • Писмо до баба - на жената с дебелите плитки, която не познавам
  • Защото любовта е панацея (ЧАСТ 3)
  • Една жена със силно послание: Ако не обичаме себе си, как да очакваме от друг да ни обича?
  • Как известните дами отбелязаха 8 март

„Да видиш свят в песъчинка

и рай в диво цвете…”

Уилям Блейк

Скъпи, Боби,

Помня първия път, когато се раздвижи в корема ми, бях на едно йога занимание за връзката на майката с бебето, на което визуализирахме качествата, които пристигащото човече искахме да носи. Още тогава знаех, че нямам правото своите очаквания да ги прехвърлям върху теб. Пожелах ти само да бъдеш любопитен и да гледаш света с широко отворени очи. В това любопитство се съдържаше непрестанният порив да надникаваш и зад следващия ъгъл и безразличието никога да не те белязва. В онзи миг сякаш усетих как една рибка плува в корема ми. Беше като топъл лъч светлина, който продължи да свети от прозореца върху цветята на масата в кухнята.

След това ти изпълни пространство около нея. То едновременно се сви и порасна.

След това вече хвърляхме камъчета от брега на морето, измисляхме им имена, въртях те на ръце във водата, докато ти се смееш със затворени очи, а слънцето осветяваше лицето ти. С онези лъчи, които ти вече беше изпратил от себе си. Разбираш ли колко бяхте свързани с онази голяма звезда? И как всичко в света, който обитаваме, идва от място, много по-голямо от нас.

Помниш ли маслиновите горички, през които тичахме, а после сядахме на верандите, за да пием сок и да изчистим песъчинките от краката си. Тогава се свърза с буболечките и ги пренесе вкъщи. Само че невидими. И всеки път, когато закъснявахме за ясла, ти спираше в коридора, казваше, че си забравил нещо, връщаше се до стаята си, навеждаше се и слагаше „насекомите” в джоба си.

Иска ми се никога да не губиш тази свързаност с малките елементи на света. Може би едва тогава е възможно да стигаме и до големите. Благодаря ти за всички напомняния, че понякога толкова излишно бързаме и че е толкова хубаво да присъстваме концентрирано в моментите. Тук и сега, без разпилявания, с вглеждане в релефите, в извивките, в цветовете, в движенията, с очакванията, с преброяванията, с отброяванията, със странните въпроси преди заспиване като „Когато язовчетата се родят, са розови, нали?”. И отговорите, че искаш мандарина, НО „усмихната и щастлива”.

Снимка: iStock

Иска ми се да запазиш тези свои изисквания. Но отговорността след това е твоя. Аз мога да задавам рамките и изначалните условия, да казвам „Хей, виж!”, но ти избираш кое от видяното да пренасяш в съзнанието си.

Често не ни възприемам като майка и дете, а като двама приключенци, преминаващи през живота с танцуване, на колело, с тротинетка и с изстрелване от космодрумите на люлките. И е толкова хубаво сами да определяме правилата си, началните и крайните точки, препятствията и спирките за почивка. Пожелавам ти да не забравяш, че и това можеш да правиш!

Снимка: iStock

А когато срещнеш своите вътрешни правила с правилата на Вселената, които така мъдро изучаваш, вярвам, че ще бъдеш щастлив. А тогава е лекота. Като полет върху крилцата на пеперуда, като движение на белите облачета в небето, за които вече сам казваш „Хей, виж!”.

Обичам те! И продължавай да (се) (в)гле(ж)даш.