През март празнуваме всички силни, красиви и стойностни жени - наши майки, баби, сестри, дъщери, приятелки и съпруги.
Една майка пише кратко и много емоционално писмо до своя син, за да му каже най-важните неща от живота.
„Да видиш свят в песъчинка
и рай в диво цвете…”
Уилям Блейк
Скъпи, Боби,
Помня първия път, когато се раздвижи в корема ми, бях на едно йога занимание за връзката на майката с бебето, на което визуализирахме качествата, които пристигащото човече искахме да носи. Още тогава знаех, че нямам правото своите очаквания да ги прехвърлям върху теб. Пожелах ти само да бъдеш любопитен и да гледаш света с широко отворени очи. В това любопитство се съдържаше непрестанният порив да надникаваш и зад следващия ъгъл и безразличието никога да не те белязва. В онзи миг сякаш усетих как една рибка плува в корема ми. Беше като топъл лъч светлина, който продължи да свети от прозореца върху цветята на масата в кухнята.
След това ти изпълни пространство около нея. То едновременно се сви и порасна.
След това вече хвърляхме камъчета от брега на морето, измисляхме им имена, въртях те на ръце във водата, докато ти се смееш със затворени очи, а слънцето осветяваше лицето ти. С онези лъчи, които ти вече беше изпратил от себе си. Разбираш ли колко бяхте свързани с онази голяма звезда? И как всичко в света, който обитаваме, идва от място, много по-голямо от нас.
Помниш ли маслиновите горички, през които тичахме, а после сядахме на верандите, за да пием сок и да изчистим песъчинките от краката си. Тогава се свърза с буболечките и ги пренесе вкъщи. Само че невидими. И всеки път, когато закъснявахме за ясла, ти спираше в коридора, казваше, че си забравил нещо, връщаше се до стаята си, навеждаше се и слагаше „насекомите” в джоба си.
Иска ми се никога да не губиш тази свързаност с малките елементи на света. Може би едва тогава е възможно да стигаме и до големите. Благодаря ти за всички напомняния, че понякога толкова излишно бързаме и че е толкова хубаво да присъстваме концентрирано в моментите. Тук и сега, без разпилявания, с вглеждане в релефите, в извивките, в цветовете, в движенията, с очакванията, с преброяванията, с отброяванията, със странните въпроси преди заспиване като „Когато язовчетата се родят, са розови, нали?”. И отговорите, че искаш мандарина, НО „усмихната и щастлива”.
Иска ми се да запазиш тези свои изисквания. Но отговорността след това е твоя. Аз мога да задавам рамките и изначалните условия, да казвам „Хей, виж!”, но ти избираш кое от видяното да пренасяш в съзнанието си.
Често не ни възприемам като майка и дете, а като двама приключенци, преминаващи през живота с танцуване, на колело, с тротинетка и с изстрелване от космодрумите на люлките. И е толкова хубаво сами да определяме правилата си, началните и крайните точки, препятствията и спирките за почивка. Пожелавам ти да не забравяш, че и това можеш да правиш!
А когато срещнеш своите вътрешни правила с правилата на Вселената, които така мъдро изучаваш, вярвам, че ще бъдеш щастлив. А тогава е лекота. Като полет върху крилцата на пеперуда, като движение на белите облачета в небето, за които вече сам казваш „Хей, виж!”.
Обичам те! И продължавай да (се) (в)гле(ж)даш.
