Думата, която носи в себе си повече възможности и от многоточие, е „ако“. Дава толкова свобода на бъдещето, че няма как да не ти стане близка. В нея има въздух за дишане и някакво тайно желание - скрито е от другите, но на теб ти е лично и ясно. Като това да избереш да седнеш и да изпиеш студена напитка в малкия магазин на село, а не в голямата лъскава бензиностанция край магистралата. Докато чашата ти става все по-празна, умът се пълни с истории, с малки човешки животи.
И ти ли отдавна мечтаеш да пътуваш без посока из България, непланирано, с предизвикателства, с непознати хора и разказите им? Да спираш там, където те намират последните лъчи на слънцето, и да тръгваш с първите? Но често дори не стигаш до спирката „Ако“, защото си затрупан от служебни ангажименти, срещи, онлайн обаждания, интервюта и даване на обратна връзка за свършената работа. Във времето, в което покриваш нормативи в офиса, всички пътища, които водят към твоето слънце, просто си стоят там. А ти чакаш. Чакаш да дойде моментът, в който ще си достатъчно свободен, ще имаш спестени пари, ще можеш да излезеш в отпуск...
Така го правехме преди – събирахме се компанията, избирахме седмица на август, слагахме пръст на картата на някое чужбинско крайбрежие и тръгвахме. Ами ако вече не може да е така? Никога ли няма да е същото? Какво ще е?
Ако не можем да правим каквото си правехме, ще правим още по-добро.
Сега тръгнах сам. Из България.
~~~
Срещнах непознатото момиче три часа преди да седнем на по студена напитка в този селски магазин. Ами ако е опасно да я кача на стоп? Ако не можем вече да правим каквото си правехме? Ами ако...
Чакайте – казах на мислите си.
Стоп – отигра го десният ми крак върху педала.
Качих непозната в колата си.
Пътувахме към местата от моето детство, в които нямаше нищо екзотично, освен онова, което бях забравил във времето. В този ден тръгнах не просто на пътешествие из България, а смело се затичах към свободата да бъда по-добра версия на себе си. Предстояха ми 2 седмици в път. Към Родопите, към Ъглен, към Добруджа и към плажа на Езерец. Места, които винаги съм обичал и от които можех да взема енергия, за да имам за на връщане в себе си. Карах по магистралата само при нужда. Там хората бързат. Аз разполагах с 14 дни и щях да се разхождам.
~~~
Село Ковачевица се оказа изненада за мен. Къща за гости, а сякаш идваш у дома си. На прага те прегръщат без страх от близост. Тук опитваме най-вкусното домашно козе сирене и най-топлите картофи. Говорим, смеем се... И от момента, в който си тръгваме, вече пак ни тегли натам. Дърпа ни не усещането за топлото лято в Родопите, а за топлината между хората; не споменът за истинската храна, а желанието да споделяш живота си с истински хора. До преди това не знаех за Ковачевица почти нищо. Сега знам най-важното – пътя до селото.
Изгревът пак дойде. И пак пътувахме.
При залез пристигнахме на ново място. А когато с моята спътничка на стоп опитваме крокмач в дома на леля Добринка в Луковит, си говорихме с нея за пътищата и хората... „Вие сте като пенсионери от Канада. Те тръгват на разходка, тръгват наляво, спират за малко, продължават надясно... Радват се на времето и думите помежду си и на всичко, което виждат по пътя – реката, планината, храната, хората и на птицата в небето.“ Сутринта си оправихме леглата и оставихме бележка само с една дума – „Благодаря!“
Опознавам момичето, което качих на стоп. Защото по път няма как да не се сближиш с човек във всичките му настроения и сезони. Когато пътуваш ДО, пътуваш и КЪМ. По пътя си задаваш много въпроси. Но в по-доброто нормално вече намираш и много отговори.
Всяка сутрин от това пътешествие се събуждахме в ново легло. Чак в края му ме чакаше най-старото – леглото от детството ми в дома на родителите ми. Най-прекрасното на това пътуване откривах във вътрешното си нежелание да следвам времето. Няма как да се запиташ „Ами ако закъснея?“, защото без часовник, всичко е точно.
~~~
Сега разтворете картата на България пред вас и си спомнете онези места, които толкова пъти сте слагали след „Ами ако...“. Вземете някого, с когото да споделите пътя, някой ценен човек. Или просто дръжте сетивата си #OpenLikeNeverBeforе – той може да ви чака на улицата или в малкото ресторантче до чашата със студена напитка. Подарете му пътя и себе си. След дълго време на едно място, новото, по-хубаво нормално може да е движението. След спазването на дистанция от хората – срещата с непознат.
Времето, в което живеем, е особено. Промени се ежедневието почти на всеки човек. Рухнаха детайлните планове и се повиха нови възможности. Отвъд новото избуя уникалната възможност да видим света и себе си в друга светлина. Отделете време на това, което наистина има значение. Защото най-важното е да се съхраним, да открием потенциала, който ще отвори сетивата ни към света както никога преди.
