На 40 съм, а не мога да карам колело. Грешка. Вече мога. Почти. Но да започна от началото на тази история.
Предвид сложната и смутна обстановка - световна, национална, и все по-често и вътрешно душевна, задържахме децата у дома достатъчно дълго, че да се разнасят досадни трели: "Искам отново на градина!". Това само по себе си е ценно постижение и истинска победа. Но тук за друго иде реч.
Децата ни - три на брой - обичат да са вкъщи, но проблемът е, че дори и трима, им доскучава и търсят забавления. Като истински родители ние пък искаме не просто да сме забавни, но и полезни. Така баща им се захвана да ги учи да карат колело без помощни колела - оставяше ги да се пускат по един наклон (умирах по 10 пъти в минута!) - хем да балансират, хем да имат скорост и за два дни хоп! - момичетата вече са първа писта. Брат им би отбой. Но за малко. Сега не ни стигат колелата, но и това е друга тема.
От цялото това упражнение техният баща и мой съпруг се вдъхнови да научи благоверната си - а.к.а моя милост, да кара колело. Защото, да! на 40 години все още не можех да карам това чудо на човешкия гений. Защо? Не знам! Нямам логично обяснение. По-важното е, че превзех наклона и станах царицата на баланса. В моите очи, но все пак, разберете ме, това си е истински подвиг. Упражненията продължават под окуражаващия хор на децата: "Мамо, ти успя!" или "Търпение мамо, ще се справиш!".
Е, смееш ли да не се справиш, питам аз!
На 40 съм и не умея да плувам. Някак се държа на повърхността, минавам една-две дължини. И толкоз. Това дишане, това техника - забрави! Обаче станах свидетел как за седмица децата ми се научиха да плуват. Самоотверженият старт този път беше даден от най-малкия. Наблюдавах ги (този път, умирайки по 20 пъти в секунда) и изведнъж желанието да се гмурна безстрашно под вода се засили. Заради тях, заради себе си. Роди се импулс.
Това, че децата ни са наши учители е най-вярното клише на този етап от живота ми! Показват ми, че не е толкова страшно да не знаеш какво те очаква, хвърляш се, нагълтваш се с вода, но изплуваш. Понякога ти помагат, понякога намираш изхода сам. И един вдигнат палец и усмивка са ти достатъчни, за да се хвърлиш пак.
Така че мили, дами, пък и господа, #OpenlikeNeverBefore и направете онова, което вече толкова време отлагате. Ако то е каране на колело, ето къде все пак се порових, за да си вдъхна кураж (и ми беше много полезно)
ПП Признавам, че още ми е трудно с колелото нагоре по наклона, панирам се като ме наобиколи челядта, ОБАЧЕ, Тур дьо Франс да се готви, защото духът ми е #OpenlikeNeverBefore - готова съм за приключения!
ПП на ПП
- Деца, когато сте щастливи, поглеждайте към небето и казвайте на глас: "Щастлив/а съм! Благодаря!"
- На кого, мамо, на звездите ли?
- На Вселената.
- А тя къде е?
- Там някъде. Навсякъде!
#OpenlikeNeverBefore
