Гмуркам се от 15 години. Имах голям късмет, че моят учител по гмуркане, ст. н.с. от Института по океанология във Варна, Илия Кръстев е професионален водолаз. Без да преувеличавам, той е с желязна дисциплина  към себе си, която изискваше и от нас – неговите ученици.

От първото влизане във водата с акваланг (дихателен апарат) и теоретичната подготовка, която бях получила във водолазния курс, гмуркането ме превзе и се превърна в мое мечтано лятно хоби. Морското дъно на 11 метра дълбочина в близост до нос Шабла беше много силно изживяване за мен.

В края на миналия век, бяха рядкост жените, дръзнали да се гмуркат.

И така в една солидна мъжка компания, аз се гмурках поредица години в нашето море. Много ни е красиво и разнообразно крайбрежието между Калиакра и Шабла. Най-силен спомен имам от посещението в една водна пещера,  в която влизахме един след друг. Изведнъж Илия ми даде знак да се изправя и ми проговори. Дългата пещера, в която без водач аз не бих се ориентирала, се оказа с отворени входове. Можехме да се изправим и да дишаме атмосферен въздух. Направихме си снимки и отново влязохме във водата. Тръпките за водолаза са именно изненадите, които крие всяко непознато място.

вергиния николова

Много весело беше след гмуркането, когато

на маса с пържени риба с картофки и бира анализираме какво сме видели,

кое ни е обезпокоило или впечатлило. Бях разбрала, че няма опасни риби в нашето море освен скорпиди и морски дракони. Мъжете като след лов разказваха преувеличено своите преживявания  и аз реших да споделя своето. Когато влязохме във водната пещера, първи аз и Илия, на мен ми се стори, че заподскачаха врабчета. Неловко го попитах, дали не съм започнала да халюцинирам под водата, а той ми каза спокойно, че това са скорпидите на дъното, които ние бяхме обезпокоили.

След 4 години гмуркане в любимото Черно море видях и прозрачните води на Адриатическо море.

Водолазите от Дубровник, като видяха опита ни, който се отразява във водолазни книжки, предложиха да посетим потънал кораб и мини – много интересно за моята мъжка компания. Там аз се сприятелих с една морска звезда. Бях я взела на ръката си, в ръкавица, и с нея плувах около двайсет минути. Преди да започнем да изплуваме, аз леко я освободих , защото тя се беше извила около показалеца  ми.

С морската звезда се бяхме държали за ръце.

Сбогувах се с новата си морска приятелка  и я оставих в нейния свят – нежен и  тих. През това време следвах водача и не си бях погледнала уредите, и когато синът ми на сушата, със светнали очи, ме попита: „ Видя ли колко дълбоко слязохме този път?!”,  дълбокомерът показваше 20 м. Странното беше, че дълбочината не бях я почувствала. От моя дотогавашен опит като водолаз в Черно море знаех, че с увеличаване на дълбочината с всеки метър видимостта значително намалява. Да, но това беше Адриатическо море.

Там имах шанса да видя и октопод.

Голям октопод беше в моите очи, още повече, че във водата всичко изглежда по-голямо. Аз ли - той ли, не зная кой беше повече смутен, защото видях защитното му мастило, което синът ми успя да заснеме.

Под водата не може да се говори, но затова пък има чудесни знаци, достатъчно красноречиви, за да обърнеш внимание как си и къде е проблемът. Именно във водолазния курс се изучават и  знаците за комуникация, а те са ясни и разбираеми.

Водолазите не влизат сами във водата – това е правило.

Те знаят как могат да си помагат, ако единият остане без въздух. Това умение да даваш въздух на своя партньор, без да изпадаш в паника, е задължително. Тъй като не може да се говори във водата, всичко това се осъществява на ”подводния език”.

Гмуркането е начин да се себепознаеш, да разшириш кръгозора си, да срещнеш нови хора, да се забавляваш, да се калиш не само физически, но и като характер. С две думи: ”Прекрасно е!”.