Днес ви запознаваме с личната изповед на Рене от "40 седмици - Пътят на едно дете":
"Отлагах много дълги години това да стана майка. Първо, животът ми предоставяше много възможности за развитие, пътувания в чужбина, работа, професионално израстване и реших да се отдам на всичко, което ми се предоставя като шанс. След това дойде момент, в който аз почувствах прилив на емоция, на усещане, че съм готова да бъда майка. За съжаление, когато започнах да проверявам защо не мога да забременея, разбрах че моят яйчников резерв е изчерпан. Това, разбира се, ме натъжи, животът ми мина като на лента. Задавах си въпроси защо не го направих по-рано, защо не предприех майчинството като нещо важно, което трябва да се случи навреме. Истината е, че ме беше и много страх. Имах бизнеси, кредити, кой щеше да се погрижи за тях, ако с мен се случи нещо?! Това ме е възпирало.
За мен никога не е било фикс идея да имам мое дете. Истината е, че когато вече имам, се чувствам много по-завършена, омиротворена и осъзнавам защо съм израснала дотук и съм направила всичко назад в живота си. Имам много по-ясни идеи и представи какво да правя с останалата част от живота си.
За мен е цяло чудо, че преминах през бременността толкова спокойно, толкова леко, предвид диагнозата, която имах, предвид невъзможността да имам свое дете, дори чрез инвитро процедура. А всъщност заченах по съвсем нормален начин, непринудено, и то точно на Коледа.
Преди да родя, имах огромни страхове дали ще бъда добра майка, дали ще успявам да задоволявам потребностите на своето дете, дали ще разбирам какво иска, когато плаче… дали ще му подсигуря най-доброто. Не знаех как ще го гушна, как ще го държа, как ще го изкъпя. Тези първи неща с моето дете много ме плашеха. Но какво стана, когато станах майка… Чувството да държиш чудото, особено когато си чакал толкова много време, аз лично чаках 37 години, чак сега ми се случи, благодарение на Събин, благодарение на това, че успяхме да дочакаме нашето време и също така Господ ни дари с нашия прекрасен Ноа.
Откакто станах майка, ежедневието ми започва с една огромна доза любов. С първото отваряне на очите поглеждам Ноа. Надниквам над него и започва един прилив на положителни емоции, на любов, които не съм изпитвала към никой друг.
Първият ми спомен от раждането е това, че усетих как го изтласкват, за да излезе от мен и това е усещането, което ме накара да се почувствам майка, защото разбрах, че то излиза и че се появява в моя свят. След това вече усетих дъха му, не плачеше силно, мъркаше като мишленце.
Kазах си: “Ох, това е моето бебе! Щастлива съм, че не плаче силно”. Много му се зарадвах. Любовта, която извираше от мен, ме накара да го сграбча буквално, издърпах го от ръцете на акушерката и го гушнах и го притиснах толкова силно до себе си, че никой не може да ми го вземе. Тогава разбрах, че моите ръце са най-сигурното място за него и ще го пазя за цял живот. В следващия момент го сложиха много близо до главата ми, но не успях да запомня чертите му. Бях толкова уплашена от тази епидурална упойка, която ми сложиха в гръбнаха и от самото усещане по време на операцията на придърпване на изтласкване, че не се концентрирах върху него. Единствено му казах: “Добре дошъл на този свят, сине!”. Гушнах го, целунах го и от там нататък започнаха да ми текат сълзите.
А те ми го взеха веднага, буквално само ме запознаха с него и го отнесоха. Не успях да се разтреперя от вълнение, защото съм много уравновесена и винаги премислям нещата и бях подготвена и за тази среща. И я приех така, че все едно вече ми се беше случила, но без да се усетя, съм се разплакала и в един момент цялата ми коса отзад беше мокра, а сълзите ми не спираха да текат. И след това, когато ме вдигнаха от операционната маса, видях, че всичко под мен е мокро от сълзи. И тези сълзи ми се случиха за втори път в моя живот, първият път плаках от радост, когато видях положителния тест за бременност.
Ноа е на първо място и се старая първо да задоволя неговите нужди и потребности и след това е всичко останало. Но аз съм щастливка, защото той спи по цяла нощ. Има 5-6 часа, в които спи, а на мен са ми напълно достатъчни, за да мога да съм енергична и да мога да се справям с ангажиментите в ежедневието.
В Ноа виждам мен и Събин и нашата голяма любов, виждам нашето бъдеще, виждам онова малко същество, което съм чакала толкова време и то за мен е дар. То наистина е Чудо.
Ако можех да върна времето назад, щях да започна преди десетина години, когато съм била на 26–27 години, защото сега щях да съм още по-богата, щях да имам няколко деца.
Бих посъветвала всяка жена, която има подобен на моя живот, която е кариеристка, дори малко егоистка. Аз винаги съм твърдяла, че на първо място трябва аз да се чувствам добре, за да мога да дам най-доброто и на всички близки около мен. Но в този случай егоизмът трябва да остане малко по-настрани. Егото не е толкова важно, когато става въпрос за деца, защото сега, когато съм майка бих казала, че децата са най-ценното и най-смислено нещо в този живот".
