Един от най-хубавите, мили и незабравими мигове от живота на една жена (разбира се, и на един мъж), е появата на първата рожба. Миг, който всяка една жена трябва да изживее! Очакването на щастливото събитие е съпътствано често пъти с много неудобства, грижи и дискомфорт. Но всички те сякаш избледняват пред усещането от появата и развитието на чудото вътре в теб. Чувство, доставящо не просто радост за бъдещата майка, но и същинско благоговение, размисъл и възхита от магията, наречена Живот.
А сега, малко да се пренесем в нашия си свят - в реалността - такава, каквато я познаваме - често пъти несправедлива и гневна, безотговорна и равнодушна. Да се появи сред външното общество, извън сигурното пространство на уютния дом, за една позакръглила коремче бъдеща мама, всъщност, в повечето случаи се оказва истинско приключение, изпълнено с
безброй изпитания за нейния дух и физика
Ето една такава случка, която преживях в градския транспорт. От нея ми се изясни тъжната и болезнена истина, че който и да си, в каквото и състояние да се намираш – болен, възрастен, в случая личащо бременна, не винаги ще срещнеш очакваната от хората добронамереност, внимание и загриженост, от която се нуждаеш.
В крайна сметка, вярвам, историята се оказа доста поучителна за седящите наоколо ми млади хора. История, случила се наскоро с мен в един съвсем обикновен трамвай. Странното бе, че нямаше правостоящи, аз се оказах единствена. Някои от седящите ме поогледаха, навярно забелязали позакръглената ми отпред фигурка. Но реакцията им ме шокира, никой не реагира по подобаващия очакван кавалерски начин, а именно да отстъпи с усмивка своето място. Хванах се за дръжката на една седалка. Вдясно от мен в редицата от седалки блажено се бяха отпуснали трима млади мъже. Вляво седяха две момичета, тихичко разговарящи помежду си.
Обидното безразличие
на мъжете вдясно, които ясно виждаха състоянието ми, пък и на хората в редицата зад мен, ме потресе, внесе в душата ми болезнено разочарование, което премина в горчиво негодувание. За миг момичето, зад чието столче се бях хванала, случайно погледна към мен и мълниеносно отстъпи мястото си с извинението, че едва сега ме е видяло. Бях трогната от проявеното внимание, благодарих сърдечно, седнах и... в този момент именно изведнъж...
трамваят рязко спря
Момичето, което ми отстъпи мястото си и се оказа единствената правостояща, политна така силно напред, сякаш току-що посадено крехко дръвче бе отскубнато от мощна, придошла изневиделица, буря. Успя за щастие да се хване в последния момент
преди да падне на земята, удряйки рамото и главата си
в рамката до вратите. Думите й, че няма сериозно нараняване успокоиха всички ни, единствено болката в китката й пролича, когато протегна ръката си към дръжката. Хората, тънещи до този момент в упойващото опиянение на блажената си апатия, се сепнаха, сякаш едва сега започваха да осъзнават ситуацията.
Дали божието провидение се намеси или беше чиста случайност, едно е сигурно, до ден днешен съм благодарна на това момиче, защото едва ли аз като жена в седми месец щях така бързо да реагирам и
да се спася от удар
"Не искам да си помисля какво можеше да се случи с Вас!”, бяха думите на познатата на пострадалото момиче. Сякаш тези думи, прозвучаха като афоризъм, като извод и поука, като завършек на притча за всички онези, които бяха отпуснали погледи в празно съзерцание към тъжното пространство през замъглените прозорци на своето сиво безразличие.
