Къпингарските деца са деца на всички. Деца с рошава коса и мръсни крака. Деца със сламено руса коса и налепена с кристалчета сол и мидички кожа. Деца, които си слагат цветя в косите и играят боси в прахоляка.
За втора година виждам как се променят децата, когато са оставени свободно да изследват света. Тези, които ги е страх от тъмното, вече спят сами и нощем обикалят с фенерчета, за да играят на криеница. Лежат под звездите и се радват на всяка малка мърдаща точка на небосвода. Дивят се на всяко насекомо и се смеят с глас, докато държат водни кончета в ръцете си. Събират мидички - не от онези перфектните и най-красиви, а от кривите и шарени, с дупки. За да си направят гердани, които носят гордо като медали за своите бели.
Настроението им се променя. Все повече използват “не искам”, “няма” и “не”. Не защото са невъзпитани, а защото започват да знаят какво точно искат за себе си.
Луксозните играчки отстъпват място на пръчките, камъните, въженцата. Измислят песни и гатанки. Разсъждават за формата на съзвездията. Обикалят свободни около каравани, бунгала и кемпери, прибират се по тъмно, ухилени до уши и разказват истории.
Носят пъпеш и диня с две ръце, защото вече много държат да помагат. Да са част от къмпинга и къмпингарите. Нощем заспиват бързо и спят до късно. Денем носят тениските на бащите си вместо собствените си дрехи.
Момичетата се превръщат в Пипи и Роня, дъщерята на разбойника. Момчетата в Питър Пан. А родителите им са някъде там. Наблюдават и се радват, спомнят си за това, което е било. Взират се в очите им и си мислят, както Пипи казва, “Най-важното за малките деца е да знаят ред. Особено ако сами си го определят”.