Как да прекосиш цяла Азия пешд? Какво е усещането да спиш под звездите, да прекосяваш райони, разединени от войни, и как оцеляваш из най-високите хималайски маршрути без водач? Всичко това разказват Маги и Цветин Шущаркови в новата си книга "Палецът на свободата". 

"Наричаме се вълшебния керван, вече десет години носим това име, защото пътешестваме много бавно като един керван само по земя. Избягваме полети, защото събираме вълшебни истории от този свят. 

Ние пътуваме предимно на автостоп, което също е един много сериозен генератор на приключения и един от най-добрите начини, според нас, за да се изследва културата на държавата, през която преминаваме. Спим предимно на палатка, като за нас това е възможно най-луксозният хотел, който може да съществува. Тъй като всеки ден няма луксозен хотел, който да предлага различна гледка през прозореца," разказва Цветин. 

Едно от хубавите неща на тези вълнуващи приключения е, че отпуската никога не свършва и че не спираш да преоткриваш света. 

"Това ни беше много отдавнашна мечта – да тръгнем за много дълъг период от време, не за месец или два и тръгнахме за една година първоначално, а в крайна сметка станаха четири години по време на най-дългото ни пътешествие, което беше пълна обиколка на Азия, плюс океанските държави в Тихия океан," споделя Маги. 

С тази мечта и двойна доза приключенски дух, двамата изследват най-големия континент само с три хиляди лева, които им стигат за две години пътешестване. 

"В един момент човек осъзнава – ти носиш целия си дом на гърба, ядеш някаква проста, обикновена храна, която и местните хора ядат и се оказва, че това ти е абсолютно достатъчно не само да живееш, но да си абсолютно щастлив.

Най-продължителният етап от пътуването по време, на който бяхме изцяло пешеходно, продължи около 2 пълни месеца. Това бяха над 700 километра, в които обиколихме област Ладак в Хималаите. Бяхме абсолютно сами, без гидове, без шерпи и тн. През цялото време сами, с 20 – 30 кг раници, тъй като се минава през зони, където изобщо не живеят хора, необитаеми зони. Запасявахме се за по 10 дни и се надявахме, че тази храна много точно сме я разчели, защото ако свърши в един момент просто си до там," допълва Маги. 

"Всички хора по земята са с добри сърца и желаят да има мир и любов по земята и всъщност светът, който се описва от медиите, че винаги се случват някакви нещастия, че отвсякъде ни дебне опасност, че всичко е само войни, не е реалният свят, в който живеем.

В Пакистан беше много интересно, когато трябваше да прекосяваме пустинята в Белуджистан с военни ескорти, които се сменяха на всеки 20 – 30 км., общо 700 км. Това, което видяхме във войниците, беше, че те са едни пораснали деца. Те много често ни даваха да подържим автоматите, храниха ни с тяхната храна, шегуваха се и това беше много тъжно – да видим как никой от тази държава не искаше това нещо да продължава, включително и правителството се опитваше по всякакъв начин да спре с тероризма," разказва Цветин.

 

Приключенията в държавите, разтърсени от военни конфликти, не спират. В Египет, на Маргарита и Цветин им се налага да се разделят с паспортите си.  

"За такъв тип пътешественици като нас си беше живо изпитание да преминаваме през всички военни постове. На всеки пост, не само един път, ами на няколко пъти, ни конфискуваха паспортите и просто настояваха да се качим на такси или на някакъв специален туристически транспорт, на което ние твърдо отказвахме и всъщност, заради това нещо, се наложи да се промъкваме в тирове и камиони и да пътуваме скрити отзад, на задните седалки. А шофьорите дърпаха перденцата и така успявахме да минем през доста чекпойнтове," споделя Маги. 

Всички приключения разказват в книга „Палецът на свободата” – избират името заради палеца на автостопа, който ги отвежда къде ли не по земното кълбо.  

"Тази година издадохме първата си книга, която описва това голямо азиатско пътешествие. Историите в нея са основно от Близкия и Среден изток и всъщност се описва сухоземния и древен път от Европа към Индия, така наречения „Път на коприната”. Преминава се през Турция, Иран, Пакистан и Индия, където живяхме шест месеца.  

Като влезеш в Турция, има един много приятен, лек ориенталски шок обаче след това, когато влезеш в Иран, вече си казваш: "Уау! Какво става, това е някаква приказка". Усещаш с цялото си същество, че това няма нищо общо с Европа. След това, стигнеш ли до Пакистан, всичко се разбива на пух и прах, има една прогресивна градация на културните шокове. А Индия е неописуема! 

В Индия, разбира се, тя ни е може би фаворит, там останахме и най-дълго време, цели шест месеца, Хималаите за нас са нещо, което всеки човек, ако има възможност, трябва да види в живота си, това е гледка, която някак си завинаги остава вътре в тебе," разказва Маги.

Изкуството на това да тръгнеш по пътя с вдигнат палец е пълната вяра, че рано или късно някой предопределен за теб човек ще спре с камиона, трактора, рикшата или мотора и ще те отведе точно там, където съдбата те насочва със своите невидими пръсти.