Скитникът и котката

Здравей, скитнико,

Помниш ли първата ни среща? Беше се прибрал за  малко между две поредни пътувания – след дълго скитане из дива Африка, с вече приготвен билет за Азия. Говорихме си цяла вечер - ти ми разказваше за пътешествията си, за всички причудливи хора, места и култури, които си видял, за всички приключения по пътя ти, за индианци и аборигени, за планини и океани, за странни обичаи и опасни животни. Нямаше континент, който да не си прекосил - не познавам друг като теб, който да е обиколил буквално целия свят, наистина! Затова безкрайно ме изненада, когато внезапно ми призна, че всъщност не обичаш да пътуваш. Но не спираш да го правиш, защото все още търсиш мястото, където да останеш...

След като не остана отворена кръчма, която да приюти разговорите ни, ти ме заведе у вас. Когато влязохме, ме прониза усещането не за дом, а за музей. Склад за спомени, който ползваш за хотел в кратките паузи между две пътешествия. Това беше място, пълно с история, която усетих почти физически. Следи от детството ти, прашасали сувенири, потъмнели от времето и цигарите тапети, черно-бели снимки на родителите ти, осиротяла вазичка, оставена някога от майка ти, картина на стената, окачена от някой друг, която ти дори не харесваш. Там бродеха духове от отминали години, бяха се наслоили дебели пластове от чужди енергии. Сякаш стените бяха запечатали следи от стотици пъстри дни, бохемски нощи, присъствия, наздравици, гласове, смехове, мълчания, сълзи и въздишки – и те си стоят там и до днес. Там присъстваше миналото ти, но отсъстваше настоящето.

Теб те нямаше там

Цяла нощ пихме вино и си говорихме – за живота, вселената, смисъла и всичко останало. Беше магично, сякаш се познавахме от години. По едно време ти ме хвана за ръка и дълго не ме пусна. Тогава не посмях да ти призная, че никой не беше държал ръката ми по този начин. Опитах се да изглеждам незаинтересована – говорех глупости и се правех, че ръката не е моя, да не разбереш как се разтупка сърцето ми. Имах усещането, че през вплетените ни ръце тече електричество – не метафорично, а буквално - и в смущението си дори го изтърсих. Ти се усмихна и каза, че те заземявам.

Тогава разбрах защо непрекъснато си на път. Ти си като свободно електричество, което търси своя проводник към земята. Скитащо птиче без гнездо, блуждаещ дух, който броди из космоса, за да открие планета, на която да се засели. Казваш, че всяко връщане тук те депресира и че си трагичен образ, обречен вечно да снове между стотици домове, от които нито един не разпознаваш като твоето „у дома”. Според мен

просто си разфокусиран –

нямаш център, отправна точка, която да те заземи.

Да, зная, че имаш нужда от свобода. Но тази заземяваща точка не би ти ограничила свободата, напротив. Пак можеш да скиташ по света колкото си искаш. Но тогава вътрешното ти пространство ще се преподреди – и ще имаш съвсем друго усещане. Усещане за „у дома”, за гнездо, което те чака там някъде. Отправната точка помага да мериш разстояния, спрямо нея винаги знаеш къде си. Сега ти нямаш такава точка  - ти си като залутан скитник между звездите, изгубен между десетки пространства, в които търсиш себе си. А когато пуснеш котва в дома ти, това скитане ще придобие друг смисъл и ще ти носи много по-голямо удоволствие.

По отношение на дома аз съм пълната ти противоположност. Със сигурност не познаваш по-голям домашар от мен – обожавам да си стоя у дома и никога не ми омръзва. Мога да не мръдна от къщи с дни, без изобщо да забележа. За разлика от теб, аз не обичам да пътувам – самата мисъл, че дори за седмица ще бъда изтръгната от моя рай, почти ме разболява. Пуснала съм дълбоки корени в дома ми – той е моят енергиен източник и вътрешен център, моето телесно продължение, моят храм и убежище. Тук работя, творя, обичам, мързелувам, мечтая, сънувам, тъгувам, празнувам, общувам – всичко важно ми се случва тук.

У дома е пълно с ярки цветове, книги, музика, цветя, родопски черги и пъстри възглавници. Обожавам да си майсторя всичко сама – да си шия покривки и завеси, да рисувам картини, да си измислям „от нищо – нещо”, да оцветявам всяко ъгълче с моите багри. Домът ми прилича на огромна картина, която съм си сътворила сама – и в която живея. Грижа се за къщата ми много всеотдайно – редовно я чистя, ремонтирам, периодично изхвърлям всичко излишно, за да диша леко. А тя щедро ми се отблагодарява, като ми дава сигурност и вдъхновение, спокойствие и наслада, уединение и тишина, пази тайните ми, приютява гостите ми, лекува тъгата ми, съпреживява празниците ми, ухае на пресен домашен хляб и билки и се променя заедно с мен.
В коша с преждите, свита на кравайче, спи малка, пухкава и зеленоока топчица любов.

Котката е моят домашен дух

и истинската стопанка на къщата. Може да ти е смешно, но в нейно присъствие се чувствам защитена и сигурна. Зная, че сетивата й са много по-фини от моите и често се ориентирам по реакциите й, когато не съм сигурна в собствените си усещания. С времето започнах да се уча от нея, да изострям интуицията си, да чувам по-ясно инстинктите си и да отсявам важните неща. Тя не се интересува много от думите - обожава да й говориш и дори ще ти отвърне, но всъщност реагира на тембъра на гласа ти. Не я вълнува как изглежда храната, а дали мирише вкусно. За нея няма значение как изглеждаш, а дали си приятен за докосване - и дали може да се отпусне в ръцете ти. Затова, докато тихо мърка в скута ми, съм сигурна, че всичко е наред. Душата на дома ми е щастлива и спокойна, моята - също. А ако поиска да се сгуши в теб, ще зная, че мога и аз да ти се доверя.

Според едно китайско поверие, ако искаш да промениш живота си, трябва да разместиш местата на 27 предмета вкъщи. Мисля, че в това отношение на китайците може да се вярва - домовете ни винаги са огледала на душите ни. Те са проекция на нас самите - начинът, по който организираме външното си пространство, винаги точно съответства на вътрешното. Ама наистина винаги.

Моят дом ме усеща, попива ме, изразява ме,

както и аз него – по вида на къщата ми можеш съвсем точно да се ориентираш за моментното ми състояние. Ако съм напрегната или унила, и домът ми става такъв – разхвърлян, тревожен и неприветлив. Появяват се неизмити съдове, забравям да полея градината, не забелязвам увехналите цветя, по мебелите се натрупва прах. Котката започва да си търси тайни местенца, където се скрива и дълго спи.

Обратно – когато съм щастлива, къщата ми е оазис на спокойствието, става лъчезарна и уютна и дори по-светла. И макар да не е най-подреденото място, не изглежда разхвърляна, а просто жива – във всяко ъгълче кипи живот, нещо се случва. Пъстрата завивка в спалнята попива цветните ми сънища и ги пази до вечерта. Градината ми се превръща в зелена прегръдка, в която сутрин отпивам от първото си кафе, вдишвайки аромата на диви ягоди, босилек, мащерка и здравец. Оранжевият диван помни до коя страница от книгата съм стигнала, кухнята нетърпеливо ме чака да сготвя нещо, в ателието цари творчески безпорядък, сред който препуска фантазията ми. Котката ме бута с муцунка, за да я погаля, а масата се кипри с цъфналите божури и пита кога пак ще имаме гости.     

Независимо обаче дали у нас е слънчево или облачно, усещането ми за „у дома” е дълбоко и неизменно. Когато съм вкъщи, му се наслаждавам, когато съм на път, ми липсва – но е винаги с мен. И знаеш ли, колкото да съм привързана точно към този дом, съм сигурна, че ако се наложи да заживея в друг град или държава, ще повторя съвсем същата атмосфера. Въпреки че котешката ми душа не обича да я местят много-много, всъщност мога да сътворя ново „у дома” където пожелая - защото това усещане го нося в мен. Моето „у дома” винаги ме следва като копнеж и представа за щастие, затова мога да възпроизведа тази представа отново и отново. Защото домът е просто материализация на вътрешния ми център - а когато си намерил твоя център, можеш да го местиш където си поискаш.

Затова потърси мястото, където трябва да останеш, в теб, а не извън теб. Ако го дириш по широкия свят, никога няма да го намериш –

трябва първо да се прибереш вътре в себе си

И тогава ще можеш да си направиш дом навсякъде.

Как се прави дом ли? Мога да те науча. Първо ще складираме спомените в оня шкаф, който най-рядко отваряш – няма да ги хвърляме, просто ще приберем старото, за да направим място за новото. После ще разместим 27 предмета, за да ти се преподреди душата. Ще ти подаря котка, която да ти покаже как да чуваш по-ясно себе си. Ще пребоядисаме стените, за да попиват новите ти сънища на чисто. На мястото на стария килим ще сложим нова черга – пъстра, за да те разведрява, но и мекичка, за да ти е хубаво да шляпаш по нея бос. На стената ще сложим картина, която харесваш. На видно място ще поставим любимия ти предмет, който ще бъде твой личен тотем. Ще отворим широко прозорците, за да нахлуе свеж въздух и да ти проветри сетивата. Ще изпечем домашен хляб, за да събуди копнежа ти. Накрая една нова покривка на масата, малко цветя, две-три шарени възглавници – и готово.

Но най-бързо става, ако ме хванеш за ръка.