Петя Кокудева е поетеса, копирайтър и бивш журналист, но не пази приятни спомени от последното. Малко напомня на порасналото Пипи Дългото чорапче и всеки момент очакваш да скочи от стола, за да направи някоя пакост, но пък противно на луничавата героиня на Линдгрен, Петя говори спокойно. Но много. И увлекателно. Често се усмихва. Не вярва, че нещата трябва да се казват сложно и смята, че е важно да запазиш здрава и силна връзката с детето в теб. Това обаче не бива да ви заблуждава – Петя чете много, при това далеч не само детски книжки, пише не по-малко и не спира да мечтае. Обича да си играе с думите и техните относителни значения. В нейния свят забързалите се забавят крачка, за да се вгледат в къпините, които учат на нежност, отговарят си на важни въпроси от типа „как се става прозрачен” и какво значи да обичаш по свой си начин.
„Лулу е момиче
с размер на фъстък.
светът й – граничен:
далеч, но и тук.
и някак в едно е дете и голяма,
откакто се помня тя възраст си няма.”
Първата й книжка с нейното безкрайно будно и симпатично „момичешко същество” – „Лулу” веднага ни спечели за свои фенове и вече с нетърпение очакваме следващата порция детски стихотворения за възрастни. В това интервю обаче говорим по-малко за Лулу и повече за Петя. Защото както ще научите от самата нея, съществата идват и си отиват, но пък Петя е (п очти) съвсем истинска:
Интервюто с теб е по повод първи юни - какво би пожелала на децата не само в този ден, но и по принцип?
Най-вече да не се страхуват да грешат. Струва ми се, че възрастните тук не са толерантни към детските грешки, а е хубаво да бъдат. Например знам, че в училищата в Холандия всички деца вдигат ръце в клас, защото знаят, че е естествено да не знаят нещо и ако сбъркат, никой няма да им се присмее – нито съучениците им, нито учителите. Те не се притесняват да бъркат на воля и мисля, че това е много полезно. Пожелавам им също и повече срещи със съществата от детските книжки. Както останаха в мен дълго време, така и в тях могат да си проправят пътечка и да си съжителстват много време заедно, дори да съумеят да ги запазят живи и във възрастните им години. И да не забравят да си измислят – истории и геройчета, защото въображението е нещо много, много важно.
Много харесах твоята първа книжка - „Лулу” и на корицата й пише „детски стихотворения за възрастни”. Интересно ми е обаче дали децата я разбират? Имаш ли наблюдения?
Досега не съм разбрала доколко е за деца, макар че да, имам познати, които я четат на своите. По-скоро виждам „Лулу” като осъществяваща телефонната връзка между възрастния и детето в камерен вариант, вътре в един човек. Защото в крайна сметка, ако не си близък с твоето си вътрешно дете, не знам дали можеш да осъществиш автентично общуване с истинско. От друга страна мисля, че не е задължително на децата да се четат само и единствено неща, които те напълно разбират. Можеш да вдигнеш едно ниво на сложност - според мен е хубаво да им поставяме предизвикателства. Пък и нека децата грешно да разберат нещо или дори и да не знаят някоя дума – това ще ги стимулира да си я запомнят и после да попитат какво означава, да я проверят…
Не е много лесно в света, в който живеем, да си спомняме какво е да си малък, но пък книжки като „Лулу” определено помагат. Ти как запазваш връзка с детето в себе си?
Не полагам някакви специални усилия. А и за мен със сигурност детското не е еквивалент на нещо миличко, розово, плюшено. Според мен то е доста мъдра сфера, въобще не го свързвам с някакво изглупяване и с преднамерено опростен начин да те разбират. Гледам много детски филми. Намирам си по-непопулярни режисьори, които правят да речем стоп-моушън анимации…Май при мен е генетично.
Как генетично?
Например винаги ми е била възхитителна майка ми, която няма професия, свързана с децата. До ден-днешен минем ли покрай дечица, които например си играят с пистолети и „стрелят” в нас, тя с „всьо багажа” както се казва – с роклята, с чантата, пада на земята и започва да се гърчи (смее се)! Децата - естествено - умират от смях. Не съм виждала много възрастни, които по този автентичен начин да реагират. Прабаба ми пък е била детска учителка, а леля ми сега е на около 40, но все още обожава палячовци – имам предвид онези, куклите, колекционира си. Въобще всички жени в рода ми са свързани по някакъв начин с детското.
"Лулу" е посветена на баба ти?
Да, не само книжката, а и изобщо това момичешко същество e посветено на нея. Баба ми си беше абсолютен перко (смее се). Имам предвид, че нямаше никое от свойствените качества на "баба". Готвеше ужасно, само някакви кренвирши с майонеза ни набутваше, но пък на нас ни беше много вкусно. Спомням си, че веднъж с нея намерихме някакви забравени 20 лева в една книга, а тя си беше бедна жена, учителка по литература… Ударихме си главите в тавана от кеф! За нула време изпукахме парите и то за пълни глупости. Отидохме да ядем овче мляко (смее се). Нищо, че вкъщи нямаше основни неща за ядене и може би беше по-разумно да купим. Не беше много практична постъпка, но тя беше много невъзрастно настроена. Не, че е била безотговорна, даже доста сложен живот е водила, но просто имаше онова пламъче в себе си. Ето в такава среда съм израснала. 
А ти самата имаш ли деца?
Не, което може и да е странно предвид нещата, с които се занимавам….
Напомняш ми малко на Доктор Зюс, който се занимава с реклама, но е най-известен с историите си за деца. Самият той така и не става татко. Ти искаш ли да бъдеш майка?
Ами, надявам се. Мисля, че ще е много забавно. Подозирам, че аз ще се забавлявам повече с тях, отколкото те с мен, макар че няма как да знам колко забавна майка бих била. За всеки случай, този тип преживявания, които имаш като малък всеки ден, въобще не са ми чужди и в момента.
Какво беше твоето детство – изпълнено с повече „реални” деца или повече с измислени същества?
Много обичах да си играя сама. Не защото не е имало деца, с които да го правя, а по-скоро защото самата аз съм може би малко по-асоциална (усмихва се). Спомням си, че седях на един прозорец с моите играчки и си разигравах сюжети, говорех от името на всяка от тях. Сигурно съм си играла и с други деца, но помня, че по-скоро предпочитах да съм сама. Мисля, че като си по-чувствителен, контактите ти с другите биха могли да са по-заострени, пък ако си си сам, няма особена опасност. А и родителите ми доста ме караха да помагам, не ме пускаха с лека ръка да правя каквото си искам – имаше строга дисциплина вкъщи. Може би затова съм започнала да си измислям герои и истории. Иначе съм далеч от двете клишета – нито съм имала щастливо детство, защото ми се наложи много рано да порасна, но пък и не бих казала, че е било нещастно.
"Лулу си сложи обеци
от парчета огледало тясно.
и мигом всички подлеци
се стреснаха от себе си ужасно.
лицата си страшните хора
съзрат ли загубват опора."
Имаш 15 години по-малък брат, за когото често си се грижила, докато е бил малък - четеше ли му от твоите неща?
О, не, не... Винаги съм си пишела, но от сравнително скоро се възприемам като човек, който прави текстове, които могат да стигнат до другите, да са интересни и на тях. Пишех си просто като някакво упражнение на духа, не за да го чета на някого или да споделям.
Според теб кога човек спира да бъде дете?
Тъкмо прочетох една много интересна книга, към която първоначално подходих доста скептично, защото е била бестселър в САЩ някъде през 60-те. Казва се „I’m OK, You’re OK”, но на български се превежда „Аз съм добър, ти си добър”. Идеята в нея е, че всеки човек е изграден от три състояния – детето, възрастния и родителя. Първото остава завинаги, защото не е етап, черта на характера или нещо, което можеш да загубиш. „Детето” е състоянието, което възпроизвежда записите от твоите години на детство – времето, когато си научил какво трябва да правиш, какво не, кое е добро, кое – лошо. Всичко това се записва в един „хард диск”, който си стои в теб и често бива активирано. Детето е онова състояние, което се проявява винаги, когато реагираш по-емоционално или когато си мислиш, че не си добър. Неувереността също е плод от на това състояние, идва от детето. Защото то винаги е малко, беззащитно, тромаво, все прави нещо не както трябва. Идеята на книгата е, че това не е конструктивна конфигурация за живеене и може да бъде преодоляно. Много се изкефих, че има такова понятие, което формулира детството като състояние, а не като етап.
В представянето на „Лулу” пише, че трябва да мечтаем бавно – откъде ти дойде тази идея?
Това е нещо, което произтича от моя модел на живеене. Много практикувам „дейдриминг” (англ. ез. - сънуване, докато си буден - мечтаене - бел. авт.) и между другото нощем изобщо не сънувам. Интересувала съм се, питала съм разни хора, които се занимават с психотерапия, такива, които са по-близо до сънищата – на какво се дължи фактът, че аджеба един сън не изсънувах в тоя живот (смее се)? Така е било винаги – не че не ми се случва въобще, но е безкрайно рядко. Според мен се дължи на това, че непрекъснато нещо си въобразявам… Вървя си по улицата и съм в някакво тотално различна реалност. Представям си как съм някоя друга, правя нещо съвсем различно в момента, то си е като филм. Но е по-скоро позитивно, зарежда ме. Натъртвам на това, защото много детайлно си представям и кошмарни неща, което ми е голям проблем. Например, когато пътуваме виждам в подробности как катастрофираме…
Шофьор ли си?
Не, може би затова толкова ме е страх, когато някой направи рязко движение зад волана (смее се). Но по-често всъщност си намечтавам някакви неща, прожектирам си филм, който е с голяма дължина. Понякога си казвам, че трябва да спра малко, да забавя, за да виждам нещата на порции… и всъщност за това се отнася горното изречение - за бавното мечтаене.
Ще ми разкажеш ли повече за муминтроловете и какво е общото между тях и твоите същества?
Муминтроловете са същества на Туве Янсон, която е финландска писателка. Нейното въображение и това на Джани Родари са ми изключително интересни, много ги харесвам и ги чувствам близки до мен самата. Но това, което специално при нея особено силно ми допада е, че съществата й не са фиксирани. Те не са хора, но и животни не са, а това има много общо с моя начин на мислене, съвпада с моите представи. И моите същества не са хуманоидни. Лулу за мен не е момиченце - просто много ми харесват на Ромина рисунките, затова и те са в книжката (смее се), но Лулу си остава едно „не точно човешко същество”. Направих иначе събитие във фейсбук по повод първи юни – идеята е всеки муминтрол да си качи любим откъс от книга на Туве Янсон, мисля да стана мисионер на популяризирането й в България (смее се).
Твоите същества живеят ли заедно и какво можеш да ни кажеш за тях – появиха ли се нови напоследък?
Не, отделно си живеят. Появиха се няколко нови, да. Всяко си има стихче – малко по-дълги са този път. Имам си вече господин Ентусиазъм, който се занимава с това да събира грешки. Мърморета, която има фабрика за мърморене и произвежда в буркани и шишета мърморения и критика. Имам Апчихите – те са същества, които страдат от непоносимост към бързане и "апчихат", ако им се наложи - мисля, че ще ти харесат на теб (усмихва се).
Да, даже мисля, че те са аз (смеем се). А какво се случва със съществата, които вече си написала?
Някои изчезват и не се появяват повече. Мисля, че така стана с Лулу. Май ме заряза. Но то и по принцип няма нещо, което да си нося дълго време със себе си и да остане.
Интересно ми е - какво те радва?
В абстрактен смисъл – привърженик съм на спокойствието като вид радост. Не съм голям фен на контрастните емоции. Много рядко изпадам в депресия и също толкова често съм в еуфория. По-скоро ми харесва вътрешното спокойствие като начин да се радваш. Предпочитам да се чувствам балансирана. По-конкретно ме радва да общувам с деца. По-мога да се проявявам каквато съм си аз, някак си се харесваме с тях. Явно не мога да се държа съвсем по детски във възрастния свят, в офиса и т.н. Друго, което много ме радва, е да ходя на места, които са малко като от книгите – пътуванията, но не до туристически дестинации, а до по-откривателски места. Скоро например открихме едно село в Холандия, в което са пренесени всички мелници от страната и са събрани там. Почти нищо друго няма в това селце. Но изглежда абсолютно сюрреалистично. Също обичам да си намирам такива същества, които ме провокират да си измислям разни неща. Със сигурност много неща ме радват. Но си мисля, че са малки. Нямам някаква амбиция или някаква голяма цел, която да гоня и да ме зарадва, когато я осъществя.
Тогава да не те питам какво те натъжава?
Това е много лесен въпрос - натъжавам се предимно сама. Затова я обичам толкова тази Филифльонга на Туве Янсон – тя обича бедствията, но те не са реални, тя си ги измисля, преувеличава ги, размества им размерите. И аз съм такава. Непрекъснато си измислям, че нещо не е наред, много съм самокритична и непрекъснато ми се струва, че не правя нещата достатъчно добре.
Ето, виждаш ли – лошото дете!
Да (смее се). Пък и това, което ми е много важно е, че натъжаването не е задължително лошо нещо. Мисля, че в тъжното чувство можеш да се чувстваш сравнително комфортно. Стига да не продължава прекалено дълго. Иначе си съжителстваме добре с него. От дете старателно съм си построявала тази самота, която сигурно до някаква степен е свързана с тъжно чувство, но на мен то не ми е потискащо. Аз и досега обичам да стоя сама. Не ми е необходимо да имам много приятели – аз и нямам, не изпитвам нужда да излизам, да съм заобиколена от много хора...
Ами да, в крайна сметка и все пак:
"Лу се рови и открива
свой талант - добре прашасал.
къпе, бърше го, развива.
току виж голям порасъл.
талантът прилича на малко дете,
грижи се за него и той ще расте."
