„Човек трябва да е готов да приеме предизвикателството и моментално да може да смени курса, ако това се налага - смята актрисата Гергана Стоянова, която не е от родителите, които биха посъветвали децата си да поемат по нейния път. - По-важно е да ги науча, че във всеки момент могат да се откажат от това, което правят с голяма любов или да продължат да го правят, но да се захванат и с нещо друго”. Актрисата, чийто глас всеки ден слушаме вкъщи и навън, споделя що е то да озвучаваш филми, реклами, както и какво е усещането отново да се качиш на сцената след 15 години – екстремно да влезеш в чужда роля, да играеш моноспектакъл и да разкриеш истината за себе си в „Гласове под наем”.

Снимка: Личен архив

Гергана Стоянова се връща и към началото на кариерата си, към спомените от детството, когато е искала да стане какво ли не, но не и актриса. Повдига завесата и за своите деца, които бягат от известността, и разкрива отношението си към празниците. А предстои Хелоуин – празник, привнесен отвън, но „пакост или лакомство” е израз, който трайно се настани и у нас. Ще научим и за нейните лудории и любими неща за хапване. Разбира се, тягостна, но актуална остава и темата за коронавируса.

Гери, какво е отношението ти към случващото се в театрите заради коронавируса?
Представлението „Гласове под наем”, което трябваше да играем на 26 октомври в театър „Сълза и смях”, падна. В Бургас, в неделя (24 октомври) явно го играхме за последен път, поне докато трае ковид кризата. Абсолютно нерентабилно за частните театри е да се играе пред 30% публика. Мисля, че трябва да бъдем малко по-отговорни като общество и по-малко да ползваме демокрацията по този метод на свободията, който ние си въобразяваме, че представлява тя. Възпитана съм да бъда войник. С дисциплината и самодисциплината, които имам, не си позволявам да се меся в работата на медици и вирусолози. Имам мнение като човек, гражданин и интелигентно същество. Вземам своето решение, за да съм достатъчно отговорна към близките си, приятелите, колегите и всички хора, които не познавам, но срещам по улиците. Ако трябва аз да вземам решения за обществото в настоящия момент, бих „затворила” много повече места и бих въвела много повече рестрикции, но не е моя работа (усмихмва се, б. а.). Защото ние сме свикнали да даваме мнение за всичко – от строеж на къща до възпитаване на деца. Всички сме наясно с всичко и сме професори по всичко, което е категоричен признак на неинтелигентност. 

Забелязали ли сте с каква гордост една част от българския народ афишира своето невежество? Това винаги ме е изумявало.

Но все пак спектакълът „Гласове под наем”, който играеш с колегите си Симеон Владов, Виктор Танев, Симона Трайкова и Христо Ботев беше видян от бургаската публика?

Има един така наречен „колаборативен” творчески метод, който не сме измислили ние. По него, в цял свят, се създават не само театрални спектакли. Всеки от участващите споделя опита си, идеите си, предложенията си, реални случки и ситуации, вдъхновение от картина, филм или друго изкуство. След събраните впечатления, екипът започва работа. Ние обсъдихме какво би могло да се направи в сферата на художествената измислица, тръгвайки от нашите преживявания. Режисьорът Христо Ботев, който и играе в постановката, направи драматургичната структура и се получи „Гласове под наем” – спектакъл, от който зрителят може да разбере как реално се случва озвучаването на филми. Колко специфичен е този занаят и какви умения трябва да изгради актьорът, за да се отдаде на това.
Звучиш отвсякъде, защото твоят глас присъства във всеки дом и не само, но винаги разпознавам, че това си ти, колкото и да владееш гласа си, в зависимост от ролята.

Владеенето на гласа не може да се случи в рамките на тези 4 години в НАТФИЗ. Убедена съм! Повече от 30 години работя върху гласа си и смея да твърдя, че след 10-тата година започнах да използвам над 50% от капацитета му.

Рекламите, макар да са малка форма на озвучаване, са едни от най-сложните гласови произведения. Хора, които не са правили това, ще запишат рекламата за един час, а аз – за 5 или 10 минути. И са ми казвали: „И какво сега – ти озвучи рекламата за 5 минути и взе парите!?” Не, направих го за 5 минути и 28 години (смее се, б. а.)!

Защо предпочете да озвучаваш – да си зад кадър, а не да си на театралната сцена, на големия и малкия екран?
Така се стече професионалният ми път... Започнах като актриса в пернишкия театър „Боян Дановски”, театър „Барбуков”, пазардшишкия театър и театър „Сълза и смях”. Тогава дойде огромната криза в театрите, закриха „Сълза и смях” и аз си направих шивашко ателие, но в рамките на два месеца, в които то заработи, получих предложение от bTV да правя предаване за изкуство и култура. Телевизията отнема цялото ти време. Тя ме отдели и от дублажа, и от сцената... 15 години не бях играла на сцена и първият, който ме върна на нея, беше Асен Блатечки със спектакъла „Пуканки”. Това беше завръщането ми на сцената. След това получих роля в „Джакпот” – пиеса, написана и режисирана от Андрей Калудов, която играхме в „Сълза и смях” и в страната. Моноспектакълът „Частица любов”, отново на Андрей Калудов, е последното, което направихме.

Снимка: Личен архив

Как се реши да участваш в моноспектакъл, според мен, най-трудната театрална форма?
Никога не съм си представяла, че ще се хвърля в това предизвикателство. Много съм капризна към моноспектаклите и трудно харесвам дори това, което гледам. Но факт е, че в момента на софийска сцена се играят много добри моноспектакли. Андрей Калудов ми се обади и каза, че е написал пиеса, като през цялото време си е представял, че аз играя неговата героиня. Прочете ми я. Трябваше да я работим догодина, но добре, че репетирахме сега, макар и в много труден период, цели четири месеца. Всъщност през летните месеци, в почивката си, учих текст. Надявам се Андрей да изпитва поне малко угризения за това (смее се, б. а.).

Снимка: Личен архив

Трудно беше, няколко пъти исках да се откажа, дори не обявих пред приятелите си, че работя по моноспектакъл, защото мислех, че премиерата няма как да се състои. Но се случи! Направихме я „под шапката” на ТМЦ Разград. Освен удоволствието да работя с Андрей Калудов, второто ми вдъхновение дойде от колегите там. 30 години не съм играла в щатен театър. Но видях, че там продължават да работят хора, чиято любов към театралното изкуство си остава константа. Такива бяха всички колеги в пернишкия театър, в „Сълза и смях”, и в Пазарджишкия театър. Има нещо, което при тях не се променя с годините и това е вярност и преданост към изкуството и към актьора. Видях колко тези хора са перфектни и до голяма степен не се отказах заради тях, за да не ги проваля! Никога няма да забравя това, което направиха за мен!

За какво става въпрос в пиесата?
Главната героиня е една влюбена жена. Умна и способна, със стремеж за реализация на собствените си идеи, както и на единствената си голяма любов. Става въпрос за пътя към успеха в днешния живот – актуална тема, в актуална пиеса. Дали компромисите са принуда или собствен избор? Динамичен разказ с изненадващи събития и обрат на действието. Започва като комедия и прераства в драматично криминале. Зрителят се смя и след това притихна, за да следи действието и превъплащението на героинята и нейните седем лица. Актуалната тема за свободата на словото и за драматичните решения, които се налага да вземаме в екстремални ситуации в съвременния живот.

Как се чувстваше на сцената?
Публиката не помръдна, всички ме гледаха през цялото време – над 100 чифта очи вперени в мен! И това толкова ме притесни, че след първите 15 минути си забравих текста, както и къде се намирам (усмихва се, б. а.). Рени от ТМЦ Разград, която беше „заредена” зад кулисите, само ми подаде думичката „сак” и аз изстрелях следващите час и петнадесет минути. Преживях магическа премиера. Не ми се беше случвало до момента.

Може ли да се каже, че си преоткрила сцената за себе си?
Помислих си: „Как въобще съм си въобразявала, че мога да живея без това?! Работи ми се много в театър, но не и в тази ситуация. Обидно е и за зрителите, и за нас да насрочваме дати, да падат представления, да се залъгваме с полупразен салон. Макар, че сега, в Бургас, напълнихме на максимум салона с разрешените 30%.

А върху какво конкретно работиш сега?
Днес правим нов вариант на програмата за незрящи Speach Lab. Преди 17 години, през 2004-та, направихме първия вариант. Като казвам „направихме”, аз само записах текстовете, които тогава бяха отделни думи, в които всяка гласна има досег до всяка съгласна, отпред и отзад. Отне няколко дни. Иначе тези проекти се осъществяват от екип на Института по информационни и комукационни технологии в БАН, няколко души, ръководени от доц, д-р на науките Стоян Михов, който след месец, надявам се заслужено ще се нареди сред учените с титла професор. През 2016 г. направихме заедно един експеримент, по който работата продължава и до днес. Целта беше да се вкара емоция в звученето на компютърния глас. Как се изменя речта, в зависимост от емоцията заложена в текста. 

Бях закачена за ларингограф, който записваше трептенето на гласните струни и енцефалограф, който записва мозъчната активност. От мозъчните вълни на практика най-чисто може да се разграничи идващата емоция и да се измери как влияе тя на гласа.

Както и вълната на гласната струна, която донякъде определя каква е емоцията. В тъжния текст това си пролича най-добре. Текстът беше разказът „Спасова могила” на Елин Пелин. Когато махнахме речта и остана само трептенето на гласната струна, то звучеше както стенание, наситено с тъга.

И сега работим по нов вариант на програмата. Презаписваме отново – аз, Христина Ибришимова и Александър Воронов. Не четем думи, а около 30 часа материал – 10 новини, 10 Уикипедия и 10 художествена литература. Новото в работата сега е смесването на звуците. Преди 17 години беше на принципа на конкатенацията (от лат. – смесвам). А сега дълбоки невронни мрежи с изкуствен интелект се научават да звучат емоционално естествено. Надяваме се за 24 май догодина програмата да бъде готова. А дотогава – да се пазим и да сме здрави! И да изпълваме дните си със смисъл!

Ще те върна към едни безгрижни години, когато си била дете. Винаги ли си знаела, че ще бъдеш актриса?
Не! Мечтаех да стана преподавател по руски език, защото имахме прекрасна учителка и исках да стана като нея. Исках да бъда и треньор по лека атлетика, защото обичах треньорката си Снежана Павлова. Исках да стана танцьорка, а когато се запознах с учителката си по пантомима – да стана мим. Исках да бъда дизайнер, защото можех да плета, да шия, както и да работя с шевна и плетачна машина и да правя колекции, които съчетават трикотаж, плетиво, висша мода. В крайна сметка учителката ми по пантомима след родителска среща, казала на майка ми: „Гергана трябва да кандидатства във ВИТИЗ!”.

Родителите на актрисата
Снимка: Личен архив

Майка беше много учудена, когато ми го разказа, дори отговорила: „Не може да бъде актриса, ние нямаме актьори в рода!”. И Вяра Станчева й отвърнала, че това е още по-хубаво, защото актьорското зрънце, което притежавам си е само мое. Така че тя ме провокира да тръгна в тази посока. В Бургас гледах всичко, което се играе в театър „Адриана Будевска”. Ходех сама, след училище. Нямах търпение да излезе програмата за следващия месец, някои представления гледах по два и повече пъти, а други знаех наизуст. Да не говорим, че танцувах народни танци, участвах във всички рецитали, но това е по-скоро някаква хиперактивност – имах енергия за всичко. Може би съм търсила поле за изява, знам ли? И всичко това се съчета при влизането ми във ВИТИЗ. Имах чувството, че учебната ми програма беше основана само и единствено на моите мечти.

Палава ли беше?
Никога не съм била палава, бях много изпълнителна и отговорна. Като ме питаш дали отдавна съм искала да бъда актриса, си спомням, че в тийнейджърските си години имах период, в който си въобразявах, че огледалото, а като се стъмни – и прозорците, ме наблюдават и никога не си позволявах да минавам край тях в невзрачно облекло или с недобра стойка, както и да лъжа или да играя роля. Бях убедена, че те ме наблюдават и знаят кога мамя или съм фалшива. И се задъхвах от това непрекъснато наблюдение. Влизах от време на време в хола, където нямаше прозорци, за да си почина от това, че огледалото и прозорците ме следят (смее се, б. а.)!

И кога се освободи от това изтощително „наблюдение”?
Когато влязох във ВИТИЗ, разбрах, че могат да ме наблюдават само когато съм на сцената или пред камерата и започнах да дишам по-спокойно (смее се, б. а.)...

Значи искаш да кажеш, че не си правила никакви бели?
Как да не съм правила... Подстригах всички кукли вкъщи, защото бях решила, че трябва да се науча да бъда фризьор. Толкова ми харесваше да кастря коса, че подстригах всичките си съученички, които живееха на нашата и съседната улица. Имаше една жена с 6-7 деца – ромчета, която редовно идваше у нас да търси фризьорката, защото видяла, че подстригвам в двора. По-добре е да се види, но ще се опитам да разкажа как „работех”:

Карах децата да легнат на един стол и започвах да ги въртя като на шиш. Те опънати като дъска (предствете си какво напрежение за коремните мускули!), за да пада косата им настрани, а аз отдолу подкастрям. Беше голямо приключение, докато стане една прическа!

Чичо Пешо и чичо Наско (подстригвах дъщеря му!), бръснарите на махалата, идваха да ме видят какво правя и се чудеха защо всички деца искат да се подстригват при мен (смее се, б. а.)! Чичо Наско каза, че все пак трябва да се науча да подстригвам не само легнали хора!

А какъв е вкусът на детството ти?
Варена царевица, циганска баница, свински уши, тутманикът на баба, който няма как вече да опитам, както и качамакът й. Майка ми прави една пита и сега съм строила и племенницата ми, и дъщеря ми да се научат да я правят (пълни отличнички са!), защото тутманикът на баба безвъзвратно си отиде с нея. А по Андреевден ронехме царевица и варяхме само зрънцата. Майка ми прави божествени кифлички със сладко от сливи... А опитвали ли сте някога яхния от черен боб с кисели зелени джанки? Айййй какво чудно чудо! Мога го! Само ми осигурете бакла и джанки!

С децата си
Снимка: Личен архив

Дъщеря ти с какво се справя добре в кухнята?
Тя се справя добре с живота и вероятно ще е така и в бъдеще, защото от 12-годишна учи и живя в Англия. Английски боец, а сега вече – шотландски! Завърши средно образование в Бърфорд, близо до Оксфорд, дойде си тук в ковид кризата, изкара 6 месеца и замина за Единбург, където е студентка сега. Учи компютърни изкуства. Тя е вегетарианка и прави огромно разнообразие от салати. Готви много вкусни вегетариански гозби. Синът ми, който стана на 15, също се научи да готви. Той учи в Художествената гимназия. Рисува много добре, но ми е много тъжно сега с това онлайн обучение, заради ковид ситуацията. И двете ми деца са творчески личности, но не обичат външната изява, а и никак не им харесва да говоря за тях.

А какво е отношението ти към Хелоуин, който не е български празник, но от години се празнува и у нас може би, защото е повод за хубави емоции?
Когато бяха по-малки децата, този ден се превръщаше в огромно събитие. Провеждахме старателна подготовка за маскарад. Помня, че една година те обикаляха от къща в къща с други деца, а аз ги „охранявах”, карайки с колата след тях.

Аз нямам специален повод да харесвам този празник. Ставаше ми празнично заради децата и сега, когато те пораснаха, най-много да си сложа тиква, за да ми е красиво и да свети, създавайки ми приказно настроение (смее се, б. а.)

Ако имам компания, която празнува този ден, ще се присъединя на драго сърце, защото съм човек, който се хвърля във всеки празник. Обичам една мисъл на Яворов: „Ние, българите, имаме повече празници в календара си, отколкото в душата си.” Опитвам се да правя баланс между празниците в душата и празниците в календара и мисля, че успявам.

Празнична трапеза
Снимка: Личен архив

 

Отгледана съм от майка, която умееше да създаде уют с няколко кифлички, саморъчно плетена покривка и свещ. И баба, която правеше тутманик за празници и делници. Вкъщи се чувствахме като в храм. Имахме камина, около която се събирахме и ни беше забавно... Ей такива срещи преживях, които сега ги няма и не се случват. Като спреше токът за нас беше такъв празник – събирахме се около огъня и играехме на игри – баба, дядо, аз и сестра ми, майка и татко. Те ми създадоха това усещане, че е важно да грейва у мен желанието да създам празник вкъщи, дори когато го няма в календара.

  • Андрей за вкуса от детството: Угощения с шоколади и Иван, който някога ми подари единственото си марсче
  • Посланик Херо Мустафа пред Ladyzone: Хелоуин винаги ми напомня за българските кукери
  • Рая Пеева била щуро дете - майка й припаднала, когато я видяла с клон в гръкляна
  • Дъвки "Турбо" и подстригани Барбита - кои са топ пакостите и любимите лакомства от детството на Петя Дикова
  • Кристина Нгуен: Ароматът на детството ми - уют и домашни масленки (рецепта)
  • Нели Хаджийска не обича сладкиши, но всеки ден прави на децата си „торта в чаша“
  • Стаси Цалова за най-голямата си пакост и "парфето на мама"
  • Искрен Тончев-Искрата: Не се гордея с никоя пакост, но имам забавни истории в архива
  • Изабел Овчарова за най-голямата си пакост като дете
  • Куин Чан насинила окото на братовчед си като дете и обожавала бананов сладолед