Поглед през обектива на Христо Русев към историческия мост в босненския град Мостар впечатли Си Ен Ен и снимката на българина бе наредена сред 100-те най-добри травъл фотографии на 2019 г. Това не е първото международно признание за талантливия 24-годишен фоторепортер и няма да е последното.

Снимка: Христо Русев

Този кадър обаче нямаше да го има, ако не беше приятелката на Христо, който иначе оценява далеч по-високо други свои творения. Такива, които говорят сами и разказват истории за истинската същност на хората. Негови снимки са били на страниците на The Guardian, The Times, Washington Post, Wall Street Journal, Associated Press, National Geographic Magazine и много други. Тази година издаде и първата си документална фотокнига "Последният (вечен) мим", копия от която са поискани от Националната библиотека на Малта.

Отдаването му на фотографията може да се опише като... съдбоносно! Защо?! Научете от самия него в интервюто му за LadyZone.

Каква е историята зад твоята снимка, която е избрана в престижната класация на Си Ен Ен?
Бях за първи път в живота си на екскурзия. Винаги пътувам по работа. По принцип си избирам дестинация, отивам, снимам и се прибирам. Този път с приятелката ми решихме да отидем някъде и да не правя снимки. Все пак винаги, когато съм на ново място, пускам по една снимка на моята агенция. В момента основно работя на свободна практика за италианската NurPhoto. И понеже приятелката ми много харесва този мост, тогава тя ме накара да стана сутринта много рано, за да го снимам. Трудно ми беше, защото предишния ден бях пътувал дълго с кола чак от Варна. Бях спал няколко часа. Ако не беше тя, нямаше да направя този кадър. Не мисля, че е най-добрата ми фотография. Никъде не бих се похвалил с такъв тип снимка, дори във фейсбук. За мен е съвсем обикновена снимка, която се е харесала на някого.

Снимка: Христо Русев

Тогава кой е твоят най-скъп, най-ценен и въздействащ собствен кадър?
Лично аз имам симпатии към кадъра "Жажда за знание", който е на моята визитна картичка. Той е на едно дете бежанче. Все пак съм пристрастен към работите си. Знам какво ми е коствала всяка снимка, бил съм там, видял съм. Затова след това обичам да говоря с колеги и приятели, да им показвам фотографиите си и да събирам мнения. Това е нещо като вътрешен конкурс за моите снимки. Иначе всяка фотография носи различни емоции. Всяка ми е скъпа.

Държиш ли на признанието? Суетен ли си?
Като по-малък много се радвах, но сега го намирам за нормална част от работата ми. Оставям всяко подобно признание като свой бекграунд и продължавам напред.

Улавял си моменти от различни горещи точки на света. Къде беше най-напечено?
Може би първото място, на което реших да отида. По време на антитерористичната операция в македонския град Куманово през 2015 година. Никой не ме беше изпратил. Успях да навия един мой приятел да дойде с мен. Тръгнахме, но без да проверяваме някаква информация и да се подготвим. За мен това беше едно от най-опасните места. Осъзнах го чак като се прибрахме и прегледах кадрите. Така започнах да се подготвям по-добре за следващите си пътувания.

Снимка: Христо Русев

Изпадал ли си в екстремни ситуации?
Не съм бил във военна зона. Преди две години бях в Бразилия. Два месеца прекарах във фавелите на Рио де Жанейро и в региона около него, в друго градче. Там бях с местен водач. Един ден, на свечеряване, докато вървяхме, водачът каза, че съседната улица е най-опасната и ако влезем, може и да не излезем. Тогава осъзнах къде се намирам. Не пожелах да прекрача границата. Като по-млад бях по-склонен да предприемам рискове, но сега се опитвам да съм по-разумен. Бих рискувал за един кадър, ако е точно този, който ми трябва, и имам всички останали. Затова си оставям винаги най-труднодостъпните места за последно.

Снимка: Христо Русев