Поглед през обектива на Христо Русев към историческия мост в босненския град Мостар впечатли Си Ен Ен и снимката на българина бе наредена сред 100-те най-добри травъл фотографии на 2019 г. Това не е първото международно признание за талантливия 24-годишен фоторепортер и няма да е последното.
Този кадър обаче нямаше да го има, ако не беше приятелката на Христо, който иначе оценява далеч по-високо други свои творения. Такива, които говорят сами и разказват истории за истинската същност на хората. Негови снимки са били на страниците на The Guardian, The Times, Washington Post, Wall Street Journal, Associated Press, National Geographic Magazine и много други. Тази година издаде и първата си документална фотокнига "Последният (вечен) мим", копия от която са поискани от Националната библиотека на Малта.
Отдаването му на фотографията може да се опише като... съдбоносно! Защо?! Научете от самия него в интервюто му за LadyZone.
Каква е историята зад твоята снимка, която е избрана в престижната класация на Си Ен Ен?
Бях за първи път в живота си на екскурзия. Винаги пътувам по работа. По принцип си избирам дестинация, отивам, снимам и се прибирам. Този път с приятелката ми решихме да отидем някъде и да не правя снимки. Все пак винаги, когато съм на ново място, пускам по една снимка на моята агенция. В момента основно работя на свободна практика за италианската NurPhoto. И понеже приятелката ми много харесва този мост, тогава тя ме накара да стана сутринта много рано, за да го снимам. Трудно ми беше, защото предишния ден бях пътувал дълго с кола чак от Варна. Бях спал няколко часа. Ако не беше тя, нямаше да направя този кадър. Не мисля, че е най-добрата ми фотография. Никъде не бих се похвалил с такъв тип снимка, дори във фейсбук. За мен е съвсем обикновена снимка, която се е харесала на някого.
Тогава кой е твоят най-скъп, най-ценен и въздействащ собствен кадър?
Лично аз имам симпатии към кадъра "Жажда за знание", който е на моята визитна картичка. Той е на едно дете бежанче. Все пак съм пристрастен към работите си. Знам какво ми е коствала всяка снимка, бил съм там, видял съм. Затова след това обичам да говоря с колеги и приятели, да им показвам фотографиите си и да събирам мнения. Това е нещо като вътрешен конкурс за моите снимки. Иначе всяка фотография носи различни емоции. Всяка ми е скъпа.
Държиш ли на признанието? Суетен ли си?
Като по-малък много се радвах, но сега го намирам за нормална част от работата ми. Оставям всяко подобно признание като свой бекграунд и продължавам напред.
Улавял си моменти от различни горещи точки на света. Къде беше най-напечено?
Може би първото място, на което реших да отида. По време на антитерористичната операция в македонския град Куманово през 2015 година. Никой не ме беше изпратил. Успях да навия един мой приятел да дойде с мен. Тръгнахме, но без да проверяваме някаква информация и да се подготвим. За мен това беше едно от най-опасните места. Осъзнах го чак като се прибрахме и прегледах кадрите. Така започнах да се подготвям по-добре за следващите си пътувания.
Изпадал ли си в екстремни ситуации?
Не съм бил във военна зона. Преди две години бях в Бразилия. Два месеца прекарах във фавелите на Рио де Жанейро и в региона около него, в друго градче. Там бях с местен водач. Един ден, на свечеряване, докато вървяхме, водачът каза, че съседната улица е най-опасната и ако влезем, може и да не излезем. Тогава осъзнах къде се намирам. Не пожелах да прекрача границата. Като по-млад бях по-склонен да предприемам рискове, но сега се опитвам да съм по-разумен. Бих рискувал за един кадър, ако е точно този, който ми трябва, и имам всички останали. Затова си оставям винаги най-труднодостъпните места за последно.
Кое е най-паметното ти приключение на път?
При всяко едно пътуване има нещо, което се обърква. Едно такова беше през 2016 г. Трябваше да снимам папа Франциск на посещение на остров Лесбос. Бях без акредитация. Пътувах с колата дотам отново с мой приятел. Оказа се, че фериботът до острова е през три дни и следващият е точно половин час преди папата да пристигне. Казах си: "Няма да се върна. Ще опитам“. Успяхме да стигнем и си направих кадъра, въпреки че папата беше много пазен. Точно тогава работех и по едно документално видео, докато пътувах с ферибота. После бързах с колата до Варна, защото имах откриване на изложба, а веднага след това хванах самолет с прикачване в Истанбул, за да отида в Холандия и да взема участие в мастърклас понеже бях спечелил портфолио ревю на World Press Photo. Три дни почти не спах. При мен нещата се случват в последния момент.
Къде още не си бил и искаш да отидеш?
В Мексико и Южна Африка. Обичам да се връщам и на местата, откъдето вече съм минал и имам познати. Да пия едно кафе с тях, да си говорим. Едно от основните неща, за които съм благодарен на професията ми, е, че ме свързва с хора от цял свят.
С какво те плени фотографията?
Започнах да се занимавам с тази професия през 2009 г. Редакторът на в. "Старият мост" в Свиленград и баща ми бяха приятели и празнувахме Нова година заедно. В новогодишната нощ той ми предложи, ако искам, да започна да снимам. Даде ми един голям апарат и аз само като го видях, казах: "Ааа, много е красив". Магията ме завладя. После ми се падна паричката в баницата. Имах 100 лв. и попитах баща ми дали ще ми даде още 200, за да си купя апарат и да започна да снимам. Той ми каза, че няма възможност, но ще направи каквото може. На другия ден, 1 януари, казах на баща ми, че ще му напиша едни числа и да отиде да ги пусне в тото пункта пък каквото стане. Спечелих 200 лв. Така си купих първия фотоапарат.
Съдба!
Може да се каже. Две години по-късно видях, че трябва да надграждам. Тогава ми хрумна друга идея. В Свиленград всяка година има панаир през есента. Казах на баща ми: "Отиваме и ще правим скара, ще продаваме кебапчета." Така пък събрах пари за втория си фотоапарат.
Още работиш и за "Старият мост".
Рядко. За мен обаче е по-ценно, когато имам публикация там, отколкото в някоя световна медия. Емоция. Сантимент.
Остава ли ти време да спортуваш?
В училище спортувах много. Активно се занимавах с колоездене. Тази година отново започнах да карам и да намирам време за по-активен спортен живот.
Как се запознахте с приятелката ти? Обичаш ли да я снимаш?
Покрай работата. Тя се занимава с журналистика и е много увлечена по фотографията. Обичам да я снимам. И тя мен също. Харесвам се и нямам проблем с това как излизам на снимки.
Мислиш ли, че днес професията ти донякъде е жертва на социалните мрежи и всеки с по-хубав телефон започва да се изявява и дори самоопределя като фотограф?
Мен това не ме дразни. Никога не възприемам никого като конкуренция. Знам, че колкото и да пораствам в професията, винаги имам да уча още. Дори от някого, който тепърва започва, можеш да вземеш нещо. Винаги съм отворен към това. И ако мога да помогна на свой ред – винаги ще го направя. Аз съм се научил по трудния начин. Проба-грешка. Затова винаги бих помогнал на някого и бих му казал как би било по-добре според мен. Никога не съм гледал на работата като на състезание.
Каква за теб е най-вълнуващата красота, която преследваш с обектива си?
Винаги съм искал с една снимка или документална история да показвам истинската същност на хората. Душата им. Искам снимката да говори. Опитвам се да сваля маските на хората и да ги представя в най-естествената им среда с най-естествените им емоции. Да разкрия истинския човек.
