Ако по някаква нелепа случайност не знаете кой е Филип Аврамов – много скоро ще научите. Естествено – от „тиливизора”. Той е едно от главните действащи лица в новия ситком на bTV „Домашен арест”, но всъщност е "в играта" отдавна - вероятно е да сте го гледали в някоя постановка в Малък градски театът "Зад канала", в Народния или в някой от последните смислени български филми. Попадам на сета, където се снима сериалът и заварвам Филип полегнал в „семейната спалня”. В тази червено-задушевна обстановка си поговорихме за ролите, хората, амбициите, за радостите и за тъжните моменти– защото знам, че има какво да каже. Разговорът ни тече на паузи - натиснати от викове „Тишина! Готови! Начало!” – и както и живота, си следва своя собствена логика:
Това е най-странното интервю, което съм взимала някога (казвам, поседнала на ръба на леглото, докато Филип се е излегнал и увил с юрган почти до брадичката) и:
Заел си се с нов проект – участваш в ситком – разкажи ми повече за героя си?
Коцето. Костадин Коцев – това е моят герой. Той не е кой знае колко далеч от мен – в смисъл, че е това, което съм аз, но на квадрат – много деен човек е...
Какво работи Коцето?
Рибар… продава риба… ненавижда рибата.
Малко ми прилича на Ал Бънди?
Еми, да, такъв човек е - обикновен. Няма нищо специално в него, няма финтифлюшки. Обаче трудните ситуации го карат да бъде първичен човек.
Как се чувстваш в комедийна роля?
През повечето време играя в комедийни роли, така че – не ми е чуждо.
С какво те грабна този сценарий?
Играя с Татяна Лолова. Това много ми харесва. В смисъл – Мая, Татяна, екипът. От друга страна не съм предполагал, че може да е такъв зор. То си е зор, сериал. Всеки ден съм тук и сега съм намерил някакво време да полегна, докато трае една кратка сцена, в която не участвам - иначе едно 70% от времето си тук прекарвам пред камерата.
Изморен ли си?
Да, особено следобед – като се наядеш… и ти се приспива.
Успяхте ли да се сработите?
Ми, таман ще свършим и ще стане сработването (усмихва се). Отдавна не бях правил нещо такова – много бързо се събрахме и направо започнахме.
Вече доста време си актьор – не ти ли писва понякога?
Да ми писва - не, но понякога не мога да говоря. Гърлото ми отказва… и ми омръзва, защото това се оправя само с мълчание, а непрекъснато говоря нещо, казвам нещо. Месомелачка е тук малко, графикът е ужасно натоварен.
Какво друго правиш в момента?
За театър ли? (кимам) Правя театър, много театър. Предимно в „Зад канала”. Единайсета година вече продължаваме с „Охранители” – на 15 ноември ще бъде юбилейното представление. Също участвам в „Демонът от Скопие”, в „Канкун” - повечето ми постановки са в „Зад Канала”… играя и в „Дон Жуан” – в Народния.
Как реши да станеш актьор?
Е, така. Не съм го решавал, то беше грешка. Мислех, че е детски радиохор, а не детски радиотеатър. После взех, че продължих.
И така вече?
30 години. Бях на 7, сега съм на 37. Като Роси Кирилова – 50 години на сцената.
Помниш ли си първата роля?
„Момчето с духалото” ("Желязното момче") – Радичков. За едни момчета, които правят един робот, който благодарение на това, че се разсмива и разплаква, става човек. Това ми беше първата роля.
На колко години беше тогава?
На 8 и половина.
Ако можеше да кажеш нещо на 8 и половина годишното ти аз, какво би било то?
Здравей! (пауза) Ти си по-добрият Аз!
Имаш ли деца?
Не, но се надявам много скоро да имам. Така ще е честно.
Би ли казал на детето си да стане актьор?
Не, нищо няма да му казвам. На мен никой не ми е казвал какво да бъда. То само ще си избере. Първо само ще си определи пола, после и мен - детето си избира родителя, не родителят детето.
Вярваш ли в Бог?
А ти?
Да.
Какво е Бог за теб?
Нещо добро надявам се, което има по-добра идея от мен какво да прави с живота ми.
Ако Господ е висша сила, разум, сигурно го има някъде, ама май не е тук на земята. 
Какво те ядосва?
Това, че не мърдаме векове наред. Едно и също нещо. Ако ще да измислят и 6 джей или 15 триизмерно пространство, интелектът на човека не е мръднал от векове. Продължаваме да сме в Средновековието. Това най-много ме дразни, че не можем да мръднем ни на йота в разбиранията си. А не става само с мислене... на нас ни е сложена тапа, там е работата.
Тапа?
Тапа, да. На ума.
Е, кой я е сложил?
Не знам. Този, който ни е създал сигурно. Едни и същи проблеми – от времето на Шекспир – досега. От времето на родово-общинския строй - досега. Едни и същи неща - от древните пирамиди – досега. Една и съща глупост съпровожда човешкия род – самоунищожение и... всичко останало.
Какво те радва тогава?
Радва ме красотата. Тя е голяма работа.
Ама е нещо много субективно?
Субективно е… Един водопад е красива работа – това не те ли радва? Тонове вода да падат в нищото – джъш! Радват ме и други хора, които са разбиращи, които могат да схванат. И са били такива, и продължават да са – някои от тях се крият, неслучайно. Иначе тълпата ще те разкъса, само защото си по-различен.
Винаги съм смятала, че да си различен е проклятие, а не ефект, който да търсиш…
Да, както казват Монти Пайтън – „Аз съм еднакъв!” „Ние всички сме различни” викат и един се обажда – „Аз не съм!” – еднакъв е, не знам с кое, ама е еднакъв (усмихва се).
Кой е човекът, оказал най-голямо влияние в изграждането ти като човек, личност?
Много хора са. Четях много книжки. Просто цяла камара от имена мога да ти изброя. Мен и пиеси са ме изграждали. Във ВИТИЗ имаше една постановка, „Черната кутия” на Майкъл Кристофър – много тежка пиеса – за умиращи хора. Тя ми изгради един цял начин на мислене – въобще за живота. Има и други - толкова много имена, които са ми дали такива... свободи. Книгата е свобода. Особено хубавата книга е като хубавата жена – това е нещо страшно.
Работата повече ти е дала или повече ти е взела?
Абе, взима много, ама по някой път и дава. Взима ти лично, всякакво време. А това какво дава – мъдрост – ако можеш да издържиш. Но аз не предпочитам да съм тъп, а и не мога. А и съм скромен…
Това е много важно…
… свойство на организма.
Как си почиваш?
Ето, виждаш как - хоризонтално.
Където намериш – лягаш?
Където намеря – лягам.
Какво искаш да ти се случи занапред? Имаш ли някакви конкретни цели… амбициозен ли си?
Не, амбицията не присъства в моя живот. Ако бях амбициозен, сега да съм на друго ниво. Досега щях да съм в Холивуд – казвам ти го съвсем открито.
Весел или тъжен герой си в живота си?
Трагикомичен герой съм аз.
Повече траги- или повече -коми?
Повече траги. Смешното е винаги до голяма степен в нещастието на хората.
Кой е последният филм, който гледа?
„Кецове” (усмихва се).
Снимахте го отдавна – как го приемаш сега?
Не гледам много-много тия неща, които правя. „Кецове” съм го гледал 3-4 пъти и то в суров вид, последният вариант съм го виждал само веднъж. То не е за мен, то е за хората, които ще го гледат, те да го оценяват. Какво да ти кажа за него… то си е много наш сценарий, то си и личи. Начин на живеене, това е. Там няма какво да се правиш. В него морето говори много повече за хората, отколкото самите хора могат да кажат за морето. Това е морски филм.
Ти си от София?
Да.
Защото обикновено хората, родени край морето, имат подобни усещания към него…
Нон-стоп, когато ми стане тегаво, си спомням за морето, защото няма друго такова нещо, което така да те зарежда. А то е голямо. Имаше едно момченце, което го питали какво мисли за морето и докато другите казвали „Морето е синьо”, „Морето е хубаво”, то просто отговорило „Морето е голямо”. Това е. И не е до колене.
Ако искаш нещо да кажеш на хората?
Да сте живи и здрави! Това искам да кажа на всички читатели.
