Здравка Евтимова: Другата дума за ДЕТЕ това е ОБИЧ

С обикновени думи да създаваш пластове красота. Това цени като творец Здравка Евтимова. На 26 май бе премиерата на нейната нова книга "Резерват за хора и вълци". Като гост в темата на месеца писателката говори за мощта на словото, способно до окрилява и разрушава, признава как реагира тя на обидната дума и какво според нея трябва да чува всяка жена.

Коя дума отключва вашите центрове на щастието?
Може би фразата: "Здрави деца". За мен е толкова хубаво да гледам деца как играят навън. И ме обзема едно такова чувство, че искам да им купя една торба с лакомства. Усмивката на детето и всичко, което води до нея - това е щастието. Защото другата дума за дете, това е обич. Скоро препрочетох един много къс и скъп за мен разказ на Божидара Цекова. В него се разказва за молитва на едно дете, което казва: "Би ми се искало мама да не закъснява, да не крещи, да не рови в протмонето за стотинки. Би ми се искало мама да бъде така добра и красива, както когато спи." Колко хубаво би било всички майки винаги да бъдат красиви и щастливи. 

Здравка Евтимова: Писането е една безкрайно щастлива самота. То е свобода!

Брах цял месец шипки, за да си купя първата пишеща машина, разказва писателката

Какви думи от хората към вас ви докосват?
"Имам 10-15 минути за теб". И през това време знам, че с този човек можем да пием капучино, да гледаме цветята в градинката пред блока, да си говорим за неща, които едва ли ще имат някакво кой знае какво значение, но ще изпълнят съзнанието със спокойствие, с чувство на добро и ведро приятелство. 

В какво за Вас се крие най-вече силата на словото?
Винаги съм разглеждала словото като жив организъм. Като човек. 

Човекът се състои от две страни - от светлина и мрак. Не можем да отнемем мрака, защото би останал половин човек. От друга страна, в наши ръце е да превърнем мрака в една спокойна нощ. 

Словото е много силен инструмент да смалим територията на унижението. То прави така, че унижаващият човек да бъде притиснат от унижението, с което залива останалите. 

"Дума дупка не прави" или напротив? 
Не само дупка, а тунел от единия край на земята през ядрото до отсрещната страна може да направи. По-добре дупка, отколкото рана, издълбана от лоша дума. Но думата може да бъде и лекарство. 

Винаги съм мислила, че днес науката е все още недостатъчно силно развита, за да улови и намери точните измерения на силите, закодирани в лошата и в добрата дума. Науката не е изчислила каква сила отключва у човека благословия от добри пожелания например.

За себе си ценя много дори гневната дума - обидата, изречена по време на гняв. Защото, когато човек е гневен, той е много искрен. И тогава разкрива себе си. Много е важно как ще реагираме насреща. Много е лесно и ние да креснем с обида насреща, но какво ще постигнем? Ще го загубим като личност, защото този човек ще се превърне за нас в токсична локва от отрова. А човек не е роден да бъде средство за заличаване на живота. 

Затова е по-хубаво да вникнем какво го е накарало да ни обиди, дали няма правота в позицията му. И да опитаме да омекотим комуникацията с този човек, а не да го тласкаме към състоянието на отровна течност, защото ще лишим и себе си от възможността за бъдещо щастие, което пък може да ни даде този човек. Затова трябва да призовем за спокоен разговор или да поискаме време, за да се разсее напрежението и да се заговори отново в нормален тон. Така аз опитвам да действам. И дава резултат. После хората, които са ми викали, в крайна сметка са се обаждали да ми кажат: "Имам 10 минути за теб, даже половин час имам за теб".

Трябва да се избягва превръщането на човек в ръждив пирон, който стърчи от дъска и който може да настъпим - тогава със сигурност бихме получили отравяне на кръвта. 

Снимка: Личен архив

В смутни времена, по време на война, трябва ли думите да се премерват много добре?
Не само хората във властта, но и всеки един от нас много внимателно трябва да борави с думите и да спестява такива, които увеличават територията на страданието. Представям си плачещите майки, съсипаните домове, децата без бащи... Това е огромна човешка трагедия, която изисква да отворим сърцата си за хората, изпаднали в беда. И на този фон думите, наситени с омраза и призиви за мъст, са нещо наистина отвратително. Човек трябва да ги изключи от речника си. 

Нека бъдем достойни за милиардите години еволюция, през които сме се превърнали не само в биологически организми, способни да изяждат по-слабия, а и в човешки същества, способни да лекуват страданието. Ние бавно и колебливо, с много връщане назад, сме се научили да създаваме такива лекарства. 

В творчеството Ви предпочитате ли едни думи пред други?
Онова, което много ми се е искало да стане, е, когато човек говори за обич, да не използва самата дума или много други умалителни като "краченца", "очички" и т.н. За мен е важно, когато се говори за нещо красиво, да не се използват красиви думи, а с най-обикновени да се създадат пластове красота под изречението, под фразата. Така, както смятам, че огромното майсторство на писателя е, когато пише за нещо отвратително и пошло, да не използва грозни думи, а отново със силата на обикновени да внуши такова усещане. Дали аз успявам да го правя не зная, но това ценя.

Най-добрият литературен критик е времето. Един английски поет, Уистън Хю Одън (1907–1973), пише: "Има незаслужено забравени книги, но незаслужено запомнена книга няма."

Какви думи заслужават да чуват жените?
Прекрасно би било всяка жена да чува от човека, който осмисля нейните дни: 

"Когато ми е щастливо, да си до мен. Когато ми е трудно, да си до мен. Когато нито ми е трудно, нито ми е лесно, нито ми е щастливо, пак да си до мен".

И сега се сещам за един мой разказ. Попитали една жена: "Какви са мъжете?", а тя отговорила: "Мъжете са камъни. От теб зависи дали ще го сложиш на шията си да те дърпа към пропастта, дали ще го сложиш в калта и ще стъпиш върху него, за да не си изцапаш обувките. Или ще бъде твоя безценен скъпоценен камък."