Животът минава през нея и тя има нужда да го разкаже. Още от времето, когато трябва да го напише на ръка. И на хартия. Без формули с математически изчислени конфигурации от литературни компоненти. Такава е тайната на Здравка Евтимова - абсолютна свобода в писането. Произведенията й са превеждани в десетки страни по света и публикувани в най-авторитетните американски издания. Писателката, родена в Перник, е носител на купища награди, включително и от Би Би Си. Нейният разказ "Кръв от къртица" е изучаван от осмокласниците в САЩ като част от учебник по литература. През 2019-а сборникът на Евтимова "Юлски разкази" е най-четената книга в Столичната библиотека, като за първи път от 30 години български автор е №1 в класацията. Освен всичко, тя владее и практикува като професия и друго висше изкуство - преводът.
Като писател е "обречена" да бъде сама по призвание в своето голямо семейство със съпруг, който е машинен инженер, двама големи сина - програмист и психиатър, и дъщеря - финансист. Плюс четири внучета.
За духовната кръв на човечеството Евтимова разказва в интервю за LadyZone.
Кога разбрахте, че литературата е "най-краткият път към сърцата на хората"? (По ваше изказване.)
Може би винаги съм го мислила. Още като дете, когато вкъщи моят баща, който е електротехник, ми разказваше приказки. Той знаеше почти наизуст разказите на Йовков. И до сега "По-малката сестра" е любимият ми разказ. И така още тогава разбрах, че човек не живее сам на земята. Че ако се откъсва от хората, от болките и радостите на другите, той не е просто самотен остров, той и пустиня не е, дори една шепа пясък не е. И че без литература бихме били не само бедни, но и нямаше да сме истински човешки същества. Литературата е духовната кръв на човечеството. Това си казах малко по-късно.
Ласкае ли ви огромният интерес към вашите "Юлски разкази" през изминалата година?
Приемам всичко, което съм написала, като нещо отделно от мен, щом го завърша. Като нещо, което си има собствен живот. Първо се учудих на тази новина, после си казах - нека живеят разказите. Самата аз се радвам много, когато прочета хубава книга и особено ако е от български автор. Радостна даже е слаба дума. Чувствам се сякаш съм в едно духовно братство с автора дори да не го познавам. Както наскоро книгата на Йорданка Балева "Кедер". Чета много и преди всичко поезия. Най-голямата ми радост е, когато получа книга от приятел. Вчера от моя приятел Костадин Пампов получих неговата "В търсене на философския камък". Това е една наистина много хубава и интересна книга. Достатъчно е да я започнеш, за да не искаш да свършва.
Това е силата на литературата. Дори една хубава фраза, едно изречение може да те накарат да се почувстваш силен и свободен.
Наградите суета ли са?
Винаги е приятно да се получи награда, но аз не съм толкова убедена, че това е нещо, което определя качеството и стойността на написаното. Много често наградата е плод на определена мода, определено разбиране на журито, определен момент. За истинска награда може да се говори, когато минат години и когато дадено произведение остане обичано. Въобще не си внушавам, че като имам награди, означавам нещо. Означаваш нещо, ако хората запомнят какво си написал и дори кажат: "Абе забравих името на този или онзи писател, но за миг ме пренесе в едно по-щастливо място."
Как се чувствате от факта, че сте включена в американски учебник редом до Айзък Азимов, Рей Бредбъри и други големи имена, а в същото време не фигурирате в български учебник?
Аз съм много консервативен човек и смятам, че за да вляза в български учебник трябва да мина през много голяма цедка - комисията на времето. В САЩ винаги са били по-смели да експериментират. Зарадвах се, когато научих. Може би това помогна да ме потърсят и в други страни. Но за мен това е само една открехната врата. Ако разчитаме на един разказ, на едно мимолетно появяване, то просто сме обречени на неуспех.
Какво ви вдъхнови за "Кръв от къртица"?
Този разказ стана за по-малко от половин час. Чувствах се потисната. Моята баба беше зле. Тя си отиде. Седнах и оставих една болка да си отиде от мене, поне за ден. Също така предстоеше и много тежка операция на моя син от тумор на мозъка, слава богу, доброкачествен. Тази операция продължи 18 часа в Германия, където той учеше медицина. Шест месеца по-късно премахнаха и остатъка. Синът ми завърши образованието си. Сега е баща на две деца и главен лекар в една клиника край Дюселдорф. Но в онзи критичен момент бях толкова отчаяна, че не виждах отникъде нищо. Тогава на Димитровден, 26 октомври 2006 г., приех християнството. Дотогава бях пълен атеист.
Писането лекува ли ви от всякакви страхове?
Не знам дали лекува, но във всеки случай ми се струва, че намалява усещането за унижение, принуда, за безпомощност. Ще ми се да помогна на отчаяния, самотния, бедния. Аз съм насочен към практиката човек. Бих искала да видя, да срещна самотника, да му кажа, че самотата може да е истинският вход към щастието, към споделеността. И често е възможно обречеността да се превърне в едно хубаво утре. Съществува грозна самота, изпълнена със завист, съмнения, ревност. Но има и друга. Писането е една безкрайно щастлива самота.
Имала ли сте трудни моменти като писател?
Писането винаги е било нещо случващо се паралелно с другите неща в живота ми. Не е път, не е магистрала, не е развитие. То е свобода. Свободата винаги я има. Какво е трудност? Да ме върне издател или да ме нагруби някой редактор? Това никога не е било трудност за мен, не съм го определяла с думата "препятствие". За мен приемането или неприемането ми от някого не е отчайващо важно. Важна е свободата, която чувствам, докато пиша. В нея няма грозна самота, няма ограничения и съображения. Ако тръгнеш да се опитваш да се харесаш на някого, то не е писане. Раболепието не е свобода. Ако това започне да се случва, ти си мъртъв като писател. Аз не мога още да се нарека писател, защото искам да се освободя от всякакви диктати на страха от по-силния. Все още това не ми се удава.
Кой беше първият, който оцени таланта ви?
Много рано занесох в "Родна реч" разкази и тогава големият Георги Константинов много радушно ги прие. За мое удивление след два месеца бяха публикувани. Аз бях в подготвителен клас в езиковата гимназия в София и пътувах всеки ден от Перник. Имала съм и голямото щастие мой редактор да е Мирон Иванов от вестник "Стършел", пред чиято памет се покланям. Този човек взимаше разказа, не казваше дали е хубав, или лош, а след два три броя го виждах публикуван.
Някога пишех на ръка. И съм благодарна на Боян Биолчев, който тогава беше асистент в СУ, а не още така прославен писател и професор, какъвто е днес. Спомням си как пъхах под вратата на един кабинет, една мизерна стая, която впослествие видях, а той ми оставяше бележка: "За Здравка. Напиши нов разказ." И аз пак му пишех. Без да го познавам. Така всъщност стана първият ми сборник - "Разкази за приятели". Редакторка ми беше Весела Люцканова, която продължава да бъде мой голям приятел. И в живота, и в литературата. Както и Станка Пенчева, тя работеше в "Отечество". И на нея веднъж й занесох написан на ръка разказ, а тя ми каза да го напиша на машина. Аз: "Добре". Помолих се на майка ми, която беше счетоводител на Държавно земеделско стопанство в едно пернишко село, да ми намери. Тя ми донесе една раздрънкана машина, която на мен ми се стори вълшебна. Написах разказа и Станка Пенчева го хареса и публикува, като ми каза честно и директно: "Ето, трябва да си купиш пишеща машина и да не се излагаш повече".
Цял септември брах шипки, бодлите ми изподраха ръцете, но си купих пишеща машина. Децата ми тогава бяха много малки и тази машина освен за писане изигра роля и във възпитанието им. Синовете ми ми оставяха бележки: "Мамо, бобът хич не беше хубав днес." А аз им отговарях: "Щом не е хубав, не яжте."
Как се чувствате като единствен писател в семейството?
Много се радвам. Защото както казва Петър Чуков, един много силен български поет: "Човек е обречен да пише". Така че по-добре е да не са обречени да пишат. Много често ми се е случвало да нямам пукнат лев, но да предпочитам да пиша разкази. Майка ми, светъл път на душата й, ми казваше: "Как можах да те родя толкова глупава?!" Вместо да седна и да направя един превод, аз сядам да пиша разказ - от който ще взема или нищо, или нещо съвсем мъничко, но не се знае.
Добре, че децата ми не четат това, което пиша, защото свободата ми съвсем ще се ограничи. Ще трябва да мисля какво ще каже сега малкият ми син, какво ще си помисли големият, а дъщеря ми как пак ще повтори: "Мамо, мамо, защо не превеждаш, можеше да си купиш хубава кола." Мъжът ми отдавна ми е свикнал. Казва само: "Оставете я да пише, иначе ще се кара с нас."
Критична ли сте към себе си и другите?
Що се отнася до превод, не мога сама себе си да понасям. Винаги намирам грешки. Винаги мисля как по-добре би могло да бъде. Много внимавам как ще дам обратна връзка. По отношение на литературата - на приятелите си казвам много открито какво мисля и обикновено говоря, когато нещо дълбоко ме е разтърсило и така е останало у мен. Много често някои книги не са по моя вкус, но затова обвинявам себе си, не авторите им. Коя съм аз да им казвам защо и как да пишат? В литературата никой не е последна инстанция. Прекрасно е, че такова нещо не съществува. Когато нещо не ми е допаднало, в никакъв случай не захвърлям книгата настрана, а упорито и бавно чета, за да мога да открия какво в мен не достига, за да разбера тази книга.
Превеждана сте в много страни, но къде най-жадно поглъщат творбите ви?
В САЩ съм се срещала със студенти, а също така имах и "скайп" среща със студентите от колежа „Бард“, на професор Елизабет Франк, носител на наградата „Пулицър“ за биографията на американската поетеса Луиз Боугън. При американците ме поразява откровеността. Те винаги казват това, което мислят. Студентът не се съобразява какво смята водещият, критикът, а свободно изразява своето мнение. Разговорът ми с тези младежи беше толкова интересен. Не ми се искаше да свършва. Затова благодаря на професор Елизабет Франк, която беше избрала моя сборник с разкази "Стари коли и други разкази".
Но жажда усетих в Китай. Тогава видях какво означава два часа и половина да подписвам книги и хората да искат да се видят с мен. Това беше през 2019 г., когато там излезе моят сборник "Пернишки разкази". Там хората се радваха, че я има тази книга и искаха да се докоснат до автора.
В САЩ ми дадоха смелост и едно чувство за другарство, че заедно може да минете през непознати и много трудни места. В Китай - чувство, че те са били ваши приятели от детството до ден днешен.
Преводът по-трудно и неразбрано изкуство ли е?
Всеки ден виждам колко неимоверно трудно е. Най-добре знам как нещо, което съм написала за една седмица, го превеждам четири-пет месеца. Изискванията са огромни - всичко трябва да е във вид, отговарящ на изискванията на литературното издание. Дори една неправилна запетая е сериозна грешка. Това е висше изкуство и преводачът е един недооценен създател. Често, когато искам да подаря нещо на мои приятели, превеждам нещо мъничко - за да може човекът да е убеден, че това, което му давам е макар и бавно, то е точно преведено и е запазило красотата на българския текст.
Какво искате да напишете тепърва?
Какво искам е едно, а какво ще напиша друго. Искам да разкажа за някоя нагла и лицемерна жена. За съжаление, не мога да попадна в стихията на лицемерието, а по-скоро описвам тъгата, която то ми причинява.
Когато мълча, значи нещо не ми харесва. Не мога да кажа: "Това е толкова скапано." Дори някое ядене да не ми харесва, изяждам го. А като знам колко духовна храна е отишла в създаването на една книга, коя съм аз да я критикувам? Не мога да лъжа и затова просто мълча.
За начинаещите писатели би било интересно да знаят как е при вас в прозата - началото или финалът е по-труден?
При мен всичко се случва само̀. И начало, и среда, и край. Критикували са ме, че някой мой роман няма добра структура, останали са недовършени нишки. Но в моето съзнание историята е завършена. Аз я виждам. Започна ли да си поставям задачи и цели, вече съм изгубена. Животът е най-големият писател. Ако тръгна да го обмислям и променям, ще излъжа, ще вкарам фалш в думите, а те са като хората – не понасят лъжата. Вярвам, че всяко добавяне към истината отнема от нейната тежест. Нека оставим живота сам да влезе в създаваната от човека вселена. Абсурдно би било да се правят сметки и калкулации - два грама хумор, две метафори, три сравнения и готово. Готово друг път! Може би някой така да работи, напълно вероятно е да постига зашеметяващ успех. Ще ми се живот да остава в написаното от мене – за това мечтаят всички, които някога са писали, па макар и един единствен абзац.
