Животът минава през нея и тя има нужда да го разкаже. Още от времето, когато трябва да го напише на ръка. И на хартия. Без формули с математически изчислени конфигурации от литературни компоненти. Такава е тайната на Здравка Евтимова - абсолютна свобода в писането. Произведенията й са превеждани в десетки страни по света и публикувани в най-авторитетните американски издания. Писателката, родена в Перник, е носител на купища награди, включително и от Би Би Си. Нейният разказ "Кръв от къртица" е изучаван от осмокласниците в САЩ като част от учебник по литература. През 2019-а сборникът на Евтимова "Юлски разкази" е най-четената книга в Столичната библиотека, като за първи път от 30 години български автор е №1 в класацията. Освен всичко, тя владее и практикува като професия и друго висше изкуство - преводът.

Като писател е "обречена" да бъде сама по призвание в своето голямо семейство със съпруг, който е машинен инженер, двама големи сина - програмист и психиатър, и дъщеря - финансист. Плюс четири внучета.

Снимка: Личен архив

 

За духовната кръв на човечеството Евтимова разказва в интервю за LadyZone.

Кога разбрахте, че литературата е "най-краткият път към сърцата на хората"? (По ваше изказване.)

Може би винаги съм го мислила. Още като дете, когато вкъщи моят баща, който е електротехник, ми разказваше приказки. Той знаеше почти наизуст разказите на Йовков. И до сега "По-малката сестра" е любимият ми разказ. И така още тогава разбрах, че човек не живее сам на земята. Че ако се откъсва от хората, от болките и радостите на другите, той не е просто самотен остров, той и пустиня не е, дори една шепа пясък не е. И че без литература бихме били не само бедни, но и нямаше да сме истински човешки същества. Литературата е духовната кръв на човечеството. Това си казах малко по-късно.

Ласкае ли ви огромният интерес към вашите "Юлски разкази" през изминалата година?

Приемам всичко, което съм написала, като нещо отделно от мен, щом го завърша. Като нещо, което си има собствен живот. Първо се учудих на тази новина, после си казах - нека живеят разказите. Самата аз се радвам много, когато прочета хубава книга и особено ако е от български автор. Радостна даже е слаба дума. Чувствам се сякаш съм в едно духовно братство с автора дори да не го познавам. Както наскоро книгата на Йорданка Балева "Кедер". Чета много и преди всичко поезия. Най-голямата ми радост е, когато получа книга от приятел. Вчера от моя приятел Костадин Пампов получих неговата "В търсене на философския камък". Това е една наистина много хубава и интересна книга. Достатъчно е да я започнеш, за да не искаш да свършва.

Това е силата на литературата. Дори една хубава фраза, едно изречение може да те накарат да се почувстваш силен и свободен.

Наградите суета ли са?

Винаги е приятно да се получи награда, но аз не съм толкова убедена, че това е нещо, което определя качеството и стойността на написаното. Много често наградата е плод на определена мода, определено разбиране на журито, определен момент. За истинска награда може да се говори, когато минат години и когато дадено произведение остане обичано. Въобще не си внушавам, че като имам награди, означавам нещо. Означаваш нещо, ако хората запомнят какво си написал и дори кажат: "Абе забравих името на този или онзи писател, но за миг ме пренесе в едно по-щастливо място."

Как се чувствате от факта, че сте включена в американски учебник редом до Айзък Азимов, Рей Бредбъри и други големи имена, а в същото време не фигурирате в български учебник?

Аз съм много консервативен човек и смятам, че за да вляза в български учебник трябва да мина през много голяма цедка - комисията на времето. В САЩ винаги са били по-смели да експериментират. Зарадвах се, когато научих. Може би това помогна да ме потърсят и в други страни. Но за мен това е само една открехната врата. Ако разчитаме на един разказ, на едно мимолетно появяване, то просто сме обречени на неуспех.

Какво ви вдъхнови за "Кръв от къртица"?

Този разказ стана за по-малко от половин час. Чувствах се потисната. Моята баба беше зле. Тя си отиде. Седнах и оставих една болка да си отиде от мене, поне за ден. Също така предстоеше и много тежка операция на моя син от тумор на мозъка, слава богу, доброкачествен. Тази операция продължи 18 часа в Германия, където той учеше медицина. Шест месеца по-късно премахнаха и остатъка. Синът ми завърши образованието си. Сега е баща на две деца и главен лекар в една клиника край Дюселдорф. Но в онзи критичен момент бях толкова отчаяна, че не виждах отникъде нищо. Тогава на Димитровден, 26 октомври 2006 г., приех християнството. Дотогава бях пълен атеист.

Писането лекува ли ви от всякакви страхове?

Не знам дали лекува, но във всеки случай ми се струва, че намалява усещането за унижение, принуда, за безпомощност. Ще ми се да помогна на отчаяния, самотния, бедния. Аз съм насочен към практиката човек. Бих искала да видя, да срещна самотника, да му кажа, че самотата може да е истинският вход към щастието, към споделеността. И често е възможно обречеността да се превърне в едно хубаво утре. Съществува грозна самота, изпълнена със завист, съмнения, ревност. Но има и друга. Писането е една безкрайно щастлива самота.

Имала ли сте трудни моменти като писател?

Писането винаги е било нещо случващо се паралелно с другите неща в живота ми. Не е път, не е магистрала, не е развитие. То е свобода. Свободата винаги я има. Какво е трудност? Да ме върне издател или да ме нагруби някой редактор? Това никога не е било трудност за мен, не съм го определяла с думата "препятствие". За мен приемането или неприемането ми от някого не е отчайващо важно. Важна е свободата, която чувствам, докато пиша. В нея няма грозна самота, няма ограничения и съображения. Ако тръгнеш да се опитваш да се харесаш на някого, то не е писане. Раболепието не е свобода. Ако това започне да се случва, ти си мъртъв като писател. Аз не мога още да се нарека писател, защото искам да се освободя от всякакви диктати на страха от по-силния. Все още това не ми се удава.