След успеха на "Политическа орда" и "Власт" излиза новия роман на известния журналист Тошо Тошев, като "Сенки сред виелицата" за пореден път откроява майсторството на автора да пресъздава реални исторически процеси и събития през образите и отношенията на измислени персонажи.

Този път обаче на преден план са героите, техните сложни и несправедливи съдби, моралните избори, пред които са изправени, изкушени от предизвикателствата на времето, в което за добро или за зло живеят.

"Заглавието на новия роман на Тошо Тошев е сполучлива метафора за сложните и противоречиви социални трансформации в българското общество през последния половин век", пише издателят и общественик Иван Гранитски.

"Авторът изследва живота на своите герои в хаоса на социалните вихрушки, който подхвърля хората като сенки, тласка ги насам-натам, възлага им определени роли, понякога трагични, понякога смешни", допълва той.

70-те години на миналия век. По думите на Гранитски социално-политическата система все още не е достигнала до точката на кипене и нетърпимите противоречия, атмосферата е сравнително спокойна и хората се грижат за своя живот и работа. 

Младият журналист Стефан, главният герой в романа, заминава на семейна почивка, където среща Сияна. Обаятелната млада жена не само е пълна противоположност на обикновената му, но добродушна съпруга, но сложният ѝ и красив вътрешен свят незабавно кара Стефан да я обикне.

Поемаме по пътя към

Разводи, самоубийства, изневери и предателства, алчност, кариеризъм съпътстват историята на Стефан и на останалите герои в "Сенки сред виелицата", превърнали се в олицетворение едно цяло поколение. Според Стефан Цанев обаче най-страшен е образът на Оня.

"Аз не съм срещал в съвременната литература такова жестоко фокусиране на събитията, връхлетели България след 1944 г., в един образ, в един човек – изплашен, объркан и безпомощен, гонен като животно от бърлога в бърлога, ограбен не само от режима, но и от брат си, мразен не само от обществото, но и от сина си – а и от автора. Това го прави жестоко реалистичен", споделя големият писател.

"Приемам романа на Тошо Тошев с цинизма, с трагикомедията, с невероятната тъга под повърхността за изгубената чистота", пише за "Сенки сред виелицата" Георги Цанков.

"В тази книга няма напъни за "модерност", за "литературност", тя е убежище за дирещия истините за миналото и за настоящето, истини, от които капе кръв – нашата кръв, на виновните за всичко случило се и на стъпканите ни в непрекъснато оказващи се лъжи животи. Не търсете нито романтична завръзка или хепиенд, защото Тошо Тошев е самообвиняващ се изобличител на лъжата, зародила се сред власт, ерос и страх", допълва той.

Тошо Тошев е български журналист, писател и издател. Близо 20 години е главен редактор на ежедневния вестник "Труд" (1991–2011), когато през по-голямата си част вестникът е с най-големия тираж в страната. Член на Съюза на българските писатели. От 2000 г. е съосновател и председател на Съюза на издателите на всекидневници в България. Автор е на книгите "Истина за лично ползване" (1984 г), "Времето за умиране стига" (1988 г), пътеписа "Китай в годината на Дракона" (1989 г.), романа "Страх" (2001 г.), "Лъжата, Жан, Иван и другите" (2003 г.), "Лъжата, Жан, Иван и Величеството" (2004 г.), "Лъжата, Бойко, Георги и разни негодници" (2011 г.), "Политическа орда" (2017 г.), "Власт" (2018 г.), "Сенки сред виелицата" (2021 г.). Тошо Тошев е удостоен с орден "Стара планина" І степен за изключителни заслуги в областта на журналистиката.

Прочетете откъс от "Сенки сред виелицата" от Тошо Тошев, която излиза от издателство "Ентусиаст". >>>

Първа част

Странно,
не станах бандит 

1. 

Изрусеният кичур подскачаше по смуглото Й лице и не можеше да не я забележим – той привличаше погледите, както морският фар привлича моряците. А ние вече пристъпвахме веселяшки, обсебени от първия си ден на море – оставихме жените с по едно малко дете да оправят багажа и тръгнахме да видим как е наоколо с по-красивия свят. От приличие бях обещал да купя плодове за тригодишния ми син. 

и какво правят в такива случаи двама млади мъже, при това нахакани журналисти от столичния печат? Мислите, че обсъждат променената конституция и чисто новичкия държавен съвет?... Нее, драги мои, младите мъже в тази държава не обсъждат партийни решения. Те ги приемат още в първия миг, вярват клетвено в тях и усърдно ги изпълняват. е, в случая за малко са кривнали из алеите на това полуголо Приморско, бръщолевят си глупости и заглеждат жените. 

– Гледай, гледай! – сръчква ме в ребрата Малин и сочи с глава към изрусения кичур. 

Бях се извърнал към две полякини, които ни отминаха, сякаш бледите лица ни правеха прозрачни. естествено! всъщност – толкова яки мъжаги от местните разстилаха мрежи наоколо, защо са им разни подобия като нас? 

Брюнетка, изтънчена хубава фигура, отнесени нанейде очи, умно лице, което лесно се помнеше. 

– Накъде мислиш, че е хукнала? – продължава Малин. 

Нищо не мисля. Гледам кичура, който влезе в очите Й при внезапно безветрие; тя посяга да го махне с ръка, като в същото време присвива устни и издухва към челото струйка въздух, а косите политат нагоре. 

– За десетия конгрес си мисли и за новата конституция – просъсквам, надявайки се да прозвучи остроумно. 

Малин все пак е колега, мога да си го позволя. 

– Да, разбира се, но ми се струва, че има и друго... Трябва Й мъж, та чак Й се плаче, за него е хукнала – обръща се той след отлетелия кичур. 

вече съм забелязал как полякините се кискат край двама спасители, прегорели като пържола в тиган. Тя ги отминава с презрение, както те отминаха нас. Освен това светкавично отбелязвам: добре, доста добре изглежда и в гръб... 

Привечер младежкият лагер в Приморско бе изсипал по алеите си пъстра многоезична тълпа, която се хилеше на полски, немски и руски, разбира се, а край нея, накацали на малки ята, тракаха с човки български гларуси, събрани тук от всички краища на страната – главно момци с неустановена професия, литнали до морето за бърза плячка на свободна любов. едно спретнато от местния комсомол „добре сте дошли“ пискаше с гайда към новата смяна, пристигнала днес, а на сцена, издигната направо на плажа, самодеен състав тропаше копаница. Моми по бански костюми, които нямаха нищо против да бъдат плячкосани, се хващаха смело на това непознато хоро и размятаха голи крака с палаво настроение... 

С Малин цонков се познавахме главно по имена – преди някоя и друга година и двамата, наперени гимназисти, публикувахме в „Родна реч“ първите си заявки за щурм към поезията, след което, както си му е редът, ни взеха войници – моя милост в танковата бригада край София, а той стана „фазан“ (така в армията наричахме старшинашколниците в Плевен). като студенти в Алма-матер предимно се разминавахме, а после попаднахме във вестникарството. истина е, че Малин не само бе по-упорит. Той се оказа и по-харесван от поетичната реч. Това не му пречеше да бъде и добър журналист. Успехите му обаче го правеха малко суетен за вкуса ми и макар че се движехме успоредно по пътя си, не се сближихме. 

Аз не се чувствах отхвърлен от първата си младежка любов, още повече че сам я зарязах, а да подреждам вестникарските изречения, все повече ми харесваше. доста по-късно щях да опитам и от тежкия физически труд на литературната проза, която все пак бе братовчедка на изящната поетична словесност. и точно сега, макар и без лирична изисканост, Малин ангажира някак си мисълта ми със скритата страст по изрусения кичур на отминалата жена, която явно и той бе възприел като подходящ дивеч. в този миг се сетих за съпругата му, с която ме запозна преди няма и час, и веднага реших, че след нея едва ли бих врътнал глава. 

...Малко злобничко излезе това. Може пък да е умна другарката му в живота... 

Продължи да четеш