"Между надеждата и страха": вредни ли са ваксините и защо продължават да будят страх?

Сред ранните привърженици на ваксинацията бил един от най-видните дейци на епохата на Просвещението – Наполеон Бонапарт. С ненадминатото си стратегическо мислене Бонапарт разбрал, че раз­ширяването на Франция отвъд историческите є граници неизбежно включва тесен контакт с все по-голям брой хора и че войните по пра­вило увеличават обхвата на заразните болести и дължащата се на тях смъртност. Затова императорът наредил войските му да бъдат вакси­нирани срещу едра шарка и така да получат стратегическо предимство пред лишените от прогресивно мислене противници.

Наполеон докрай останал възторжен почитател на Едуард Дже­нер, който получил позволение да пътува из цяла Европа. Това добро­желателство било забележително на фона на въведената от императо­ра Континентална блокада, която забранила търговията и транспор­тните връзки с Великобритания. Освен това Наполеон позволил на Дженер да уреди завръщането в родината на видни британски граж­дани, останали откъснати на континента през 1803 г., когато свършил постигнатият с Амиенския договор от предишната година мир и во­енните действия се възобновили. Тогава много изтъкнати британци като графа на Ярмут, депутати и видни учени се оказали блокирани в Наполеонова Европа. За да измоли освобождаването им, Дженер пише до Френския институт: „Господа, простете, че ви се натрапвам в тази ситуация, но Науката никога не е във война. Затова в качеството Ви на обществена организация, с която съм свързан, позволете ми да Ви помоля да положите усилия за освобождаването на лорд Ярмут“43. Чрез подобни послания била издействана свободата и на други, както се разбира от изказването на Наполеон: „Ah, Jenner, je ne puis rien refuser a Jenner“ („А, Дженер, на него нищо не мога да откажа“). По ирония на съдбата и може би като реакция на отхвърляне на Наполеон и диктатурата му френската войска след Ватерло категорично отка­зала ваксинация срещу едра шарка – решение, което щяло да донесе смърт на много хиляди френски войници и допринесло за загубата им във Френско-пруската война през 1870 г. Вредата от това решение била още по-голяма поради факта, че по време на същата кампания Бисмарк принудил войските си да се ваксинират.

От другата страна на Атлантика Съединените щати въпреки тра­диционните си враждебни отношения с Англия също не закъснели да въведат ваксинацията. За това допринесъл друг деец на Просвещени­ето – Томас Джеферсън. Той подкрепил ваксинацията и по време на президентския си мандат през 1806 г. пише на Дженер: „Никога досега медицината не е давала толкова полезно постижение... Вие изличихте от каталога на човешките беди една от най-големите... Човечеството никога няма да Ви забрави“. Струва си да се разкаже по какъв начин Джеферсън е научил за постижението на Дженер – то е показателно и за блестящия му ум, и (съпоставено с други събития от доста двусмис­лено естество) за действията му, които хвърлят сериозно съмнение върху морала му.

Бенджамин Уотърхаус бил един от най-важните интелектуал­ни водачи в ранната история на Съединените щати. Родом от Роуд Айлънд, той учил в Единбургския и Лайденския университет, където получил званието доктор по медицина през пролетта на 1780 г. Така за разлика от много други тогавашни лекари, които се учат чрез „чи­ракуване“ при практикуващи лекари, Уотърхаус имал диплома. С тази доста рядка квалификация той се завърнал през 1782 г. в Съе­динените щати, които тъкмо били извоювали своята независимост (войната все още продължавала въпреки поражението на британския командир лорд Корнуолис при Йорктаун година по-рано). Не е изне­надващо, че Уотърхаус бил много търсен. Той приел преподавател­ско място по новосъздадената специалност медицина в Харвардския университет през септември 1782 г. Така Харвард станал третото медицинско училище в новосъздадените Съединени щати след ос­новаването на подобни специалности в Пенсилванския университет на Бенджамин Франклин през 1765 г. и в Колумбийския университет през 1767 г. 

При завръщането на Уотърхаус Съединените щати вече са си създали име на прогресивна нация, поне що се отнася до профилак­тиката на едрата шарка. През първата година на Войната за незави­симост* тринайсетте колонии направили опит да нахлуят в Квебек и се провалили катастрофално. Неуспехът им до голяма степен бил резултат от избухнала епидемия от едра шарка, която поразила вой-ската на генерал Ричард Монтгомъри, отнемайки живота на мнозина и нанасяйки съкрушителен удар на бойния дух точно преди битката. За разлика от американците, повечето от британските защитници на Квебек били вариолизирани. Това засилило несъответствието между двете враждуващи сили с логичния резултат, че генерал Гейтс не успял да превземе Монреал. Взел поука от този случай, Вашингтон наредил всички войници от американската Континентална армия да бъдат ва­риолизирани. Това била решителна стъпка, имайки предвид високата смъртност по това време; дори при идеални условия се очаквало около 12% да бъдат извадени от строя в резултат на процедурата, а услови­ята в лагера на Вашингтон съвсем не били идеални.